Имаше един период, в който ти играеше адски много представления. После изведнъж като че ли изчезна. Какво се случи тогава?

Пренаситих се. Започнах някак си да влизам в театъра, да виждам кой костюм е, да го обличам и да скачам на сцената. Лека-полека усетих, че малко чиновническо става. И вече не изпитвах удоволствие от играта. Беше натрупване, имах по 31-32-33 представления на месец, увеличавах месеца.

И се усетих, когато започнаха представленията да ми минават служебно. И си казах:  „А, не, това не може да е така!“.

Тогава се появи тази възможност с Модерен театър и се отделих. Така или иначе отдавна си мислех да изляза от тази система на театрите.

Какво стана с Модерен театър? Не се ли получава този формат на частен театър в България? Защото зная, че започнахте много силно.

Не става. Няма законова база за появата на каквито и да е частни трупи. То няма закон за театъра, какво остава за такива смесени сдружения. Или поне не по начина, по който искахме. На мен ми се искаше това да е едно място, на което да се съберат приятели съмишленици, млади хора. Особено се надявах за студентите да е едно подходящо пространство.

Кога се отказа? Кога разбра, че няма да стане точно така?

Беше страшна борба. И като усетих, че нощно време започвам да ставам и да си говоря сам, да вдигам кръвно и си казах: „А поради каква причина го правя това?”.

И реши, че не си струва толкова много усилия?

Да, иначе сега можеше да не водим този разговор с теб.

Разочарова ли се? Звучиш така, сякаш си възлагал много надежди на този проект?

Разочаровах се, разбира се. Много се надявах да успеем, да пробием, да разчупим системата, но тя се оказа костелив орех.

Оттогава досега нещо променило ли се е?

Не, нищо. А системата, ако продължава така, от само себе си ще се срине сама.

Не трябва ли тия така наречени реформи да се правят от хора, които са близки до театъра и културата изобщо, но все пак с някакъв мениджърски опит?

Това е със сигурност, защото досега реформите се правят от случайни хора, но те дори директорите на театри не са мениджъри. Те са или режисьори, или актьори.

Това е нещо, което трябва да се менажира професионално. За мен реформа не означава само съкращения на пари и театри. Това не е реформа. Нищо не реформираш. За реформата са необходими пари.

И аз смятам, че поради изключително свития пазар в България, а и във всяка една малка страна, грижата за културата, за изкуството на един народ си е грижа на държавата. И поради тая причина смятам, че бюджетът на Министерство на културата в момента е абсолютно мижав. Няма как да е 100 милиона лева. Това е бюджет на някаква фирмичка. Според мен, с едни 200 млн, което също не е голяма цифра, всичко ще си дойде на мястото. И тогава ще започне реформата. Защото няма как артисти и всичко да е закрепостено в театъра. Това прави един театър абсолютно аморфен. Всеки си е спокоен, получава си разпределение, не се напъва за нищо. Няма я конкуренцията. А когато в един театър влязат млади хора, с хъс, с енергия, те те подпират, дишат ти във врата и ти се стягаш. Режисьорите започват да подбират, има състезание. “Актьори на щат” вече е морално остаряло понятие и не може да съществува.