С енергия за десетима, той играе, режисира и преподава. Понякога приема награди за работата си, друг път ги отказва. Въпрос на принципи, не на настроение. Учениците му твърдят, че едно от най-добрите неща, които може да ти се случи в НАТФИЗ, е Ивайло. Той им се отблагодарява, като не ги оставя без работа и преживява с тях всяка премиера и професионална стъпка. Пише сценария на „Каръци“ с мисълта за възпитаниците си и успява да събере в него голяма част от тях. Забавен, носталгичен, реален, нереален, тъжен. Черно-бял. Филм за приятелството. За надеждата. За порастването. За остаряването. С няколко награди от големи филмови форуми. Всъщност, най-добрият филм на Ивайло Христов досега. Той обаче не изглежда застинал в доволство. Той е от онези хора, които винаги са с няколко крачки напред. „Догонвам“ го на два пъти за интервю и докато говори, палейки цигара от цигара, виждам защо човек като него може да е и харесван, и нехаресван – той има онова рядко умение с лекота да нарича нещата с истинските им имена. Разбирам и още нещо. Че Ивайло трудно се догонва.

Ивайло Христов в Интервюто. 

Знаеш ли, преди да гледам „Каръци“, някой ми каза, че е малко мрачен. И аз с такова настроение подходих към него. Оказа се обаче, че не е точно така. Да, има и тъжни моменти, но по-скоро го гледаш с усмивка.

Може някой да го определи така, защото е черно-бял. Но филмът изобщо не е мрачен, дори бих казал, че е с голяма доза чувство за хумор. И това имах възможност да го проверя в различни страни. Неслучайно навсякъде печели и наградата на публиката, тоест филмът е комуникативен. Това прилагателно „мрачен“ не е подходящо.

Как взе решение филмът да е черно-бял?

Още докато пишех сценария, го виждах черно-бял. Като му казах на Емил (Христов) в началото, той реши, че не е добра идея, но аз настоях и той се съгласи. Мина време и аз реших, че не трябва да е така. Той обаче вече го беше „видял“ в черно-бяло. Водехме се от стремежа  филмът да бъде максимално истински, близо до действителността, да има по-документално звучене. Пейзажът е друг, когато е черно-бял, лицето на актьора излиза повече.

Това, че е черно-бял, като че ли го вади и от времето. Пък е и такава беднотия по тези места, че не можеш да разбереш сега ли се развива действието или преди 20 години. Хареса ми как започна, как се събраха всички, за да чуят новото парче на някаква банда от телефона на едно момиче. Мислиш ли, че наистина това може да се случи сега? Не си ли разменят всичко в Интернет?

В интерес на истината това е моя история. Като бях ученик, една моя съученичка ни изкара от класните стаи по същия начин. Тогава точно беше излязло Sweet Child in Time на Purple и тя ни събра и ни го пусна. Като гледам, младите хора и сега се събират. Не знам дали точно за музика. За компютърни игри – със сигурност. Но се събират. Това не излиза от мода.

Реалност е и това, което показваш в „Каръци“ – в малките градове, да не говорим за села, не се случва нищо. А младите хора там са като всички други млади хора – искат нещо да им се случва постоянно. Имат енергия, любопитни са, искат да живеят на бързи обороти.

Това е точно така. Аз докато пишех сценария, някъде съвсем случайно видях, че една група ще има концерт в Кюстендил. Качих се на колата и отидох там. Пристигнах по-рано, концертът беше от 20 часа, а аз към 14,30 седнах на площада да пия кафе. Още строяха сцената, но лека-полека към нея започнаха да пристигат момичета – ученички, очевидно, но не бяха на училище. За сметка на това бяха със силен вечерен грим, с чантички Долче и Габана… Явно за тях това беше голямо събитие.

И ми стана хем тъжно, хем смешно, хем готино, че имат нужда от това нещо да се случи. Нещо незабравимо.

И този стремеж е адски красив.