Да догониш Ивайло Христов

За "Каръци", за театъра, за театралната реформа или липсата на такава, за учителите, рисковете, разочарованията и надеждата на цяло едно поколение да остарее достойно. За разлика от предишното.

14 март ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 16

Да догониш Ивайло Христов

14 март ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

С енергия за десетима, той играе, режисира и преподава. Понякога приема награди за работата си, друг път ги отказва. Въпрос на принципи, не на настроение. Учениците му твърдят, че едно от най-добрите неща, които може да ти се случи в НАТФИЗ, е Ивайло. Той им се отблагодарява, като не ги оставя без работа и преживява с тях всяка премиера и професионална стъпка. Пише сценария на „Каръци“ с мисълта за възпитаниците си и успява да събере в него голяма част от тях. Забавен, носталгичен, реален, нереален, тъжен. Черно-бял. Филм за приятелството. За надеждата. За порастването. За остаряването. С няколко награди от големи филмови форуми. Всъщност, най-добрият филм на Ивайло Христов досега. Той обаче не изглежда застинал в доволство. Той е от онези хора, които винаги са с няколко крачки напред. „Догонвам“ го на два пъти за интервю и докато говори, палейки цигара от цигара, виждам защо човек като него може да е и харесван, и нехаресван – той има онова рядко умение с лекота да нарича нещата с истинските им имена. Разбирам и още нещо. Че Ивайло трудно се догонва.

Ивайло Христов в Интервюто. 

 

Знаеш ли, преди да гледам „Каръци“, някой ми каза, че е малко мрачен. И аз с такова настроение подходих към него. Оказа се обаче, че не е точно така. Да, има и тъжни моменти, но по-скоро го гледаш с усмивка.

Може някой да го определи така, защото е черно-бял. Но филмът изобщо не е мрачен, дори бих казал, че е с голяма доза чувство за хумор. И това имах възможност да го проверя в различни страни. Неслучайно навсякъде печели и наградата на публиката, тоест филмът е комуникативен. Това прилагателно „мрачен“ не е подходящо.

Как взе решение филмът да е черно-бял?

Още докато пишех сценария, го виждах черно-бял. Като му казах на Емил (Христов) в началото, той реши, че не е добра идея, но аз настоях и той се съгласи. Мина време и аз реших, че не трябва да е така. Той обаче вече го беше „видял“ в черно-бяло. Водехме се от стремежа  филмът да бъде максимално истински, близо до действителността, да има по-документално звучене. Пейзажът е друг, когато е черно-бял, лицето на актьора излиза повече.

Това, че е черно-бял, като че ли го вади и от времето. Пък е и такава беднотия по тези места, че не можеш да разбереш сега ли се развива действието или преди 20 години. Хареса ми как започна, как се събраха всички, за да чуят новото парче на някаква банда от телефона на едно момиче. Мислиш ли, че наистина това може да се случи сега? Не си ли разменят всичко в Интернет?

В интерес на истината това е моя история. Като бях ученик, една моя съученичка ни изкара от класните стаи по същия начин. Тогава точно беше излязло Sweet Child in Time на Purple и тя ни събра и ни го пусна. Като гледам, младите хора и сега се събират. Не знам дали точно за музика. За компютърни игри – със сигурност. Но се събират. Това не излиза от мода.

Реалност е и това, което показваш в „Каръци“ – в малките градове, да не говорим за села, не се случва нищо. А младите хора там са като всички други млади хора – искат нещо да им се случва постоянно. Имат енергия, любопитни са, искат да живеят на бързи обороти.

Това е точно така. Аз докато пишех сценария, някъде съвсем случайно видях, че една група ще има концерт в Кюстендил. Качих се на колата и отидох там. Пристигнах по-рано, концертът беше от 20 часа, а аз към 14,30 седнах на площада да пия кафе. Още строяха сцената, но лека-полека към нея започнаха да пристигат момичета – ученички, очевидно, но не бяха на училище. За сметка на това бяха със силен вечерен грим, с чантички Долче и Габана… Явно за тях това беше голямо събитие.

И ми стана хем тъжно, хем смешно, хем готино, че имат нужда от това нещо да се случи. Нещо незабравимо.

И този стремеж е адски красив.

Особено в тази възраст, когато всичко, което ти се случва и което виждаш, влияе по-късно и на избора ти в живота.

Да, това остава завинаги. То би трябвало да започва от ранна детска възраст, от семейството. Аз и до днес си спомням, че като малък първото нещо, което съм запомнил от театъра, беше от едно представление „Ане Франк“ (майка ми по-късно ми каза, че е било това). Беше в Народния театър и най-много ме впечатли, че има едни надписи в дъното, на които със светещи тъмно лилави букви пишеше ИЗХОД. Майка ми и баща ми ме водеха на театър много често, а после, тъй като живеех до кино „Красно село“, ходехме да гледаме филми. Мисля, че влечението към изкуството, вкусът трябва да се възпитава още от семейството, после в училището. Така човек изгражда своя критерий и вкус.

Самото обучение в НАТФИЗ изгражда вкус, според мен. Дори да не станеш голям актьор, поне ще познаваш класиците.

Да, това е много важно и е част от обучението ми. Работейки Чехов или Шекспир, няма как да не възпиташ нещо хубаво в себе си.

Има ли момчета и момичета, които се явяват на изпитите, без да ги е подготвил някой – твой колега или друг преподавател. „Нешлифовани диаманти“?

Аз лично, като си избирам студенти, ми е много интересно, когато виждам неподправен човек. Защото идват и хора подготвени, и то веднага си личи как са им казали: „Тук тая думичка да направиш, там сложи пауза, тук – жест…“ И ти гледаш да махнеш това и да видиш какво остава. Но има и хора, на които дори не им е минавало през главата да се готвят или да идват на консултации. Имам едно такова момче и в момента той вече става сериозен артист.

Много е хубаво, че взимаш свои студенти и ги правиш част от своята работа и след като завършат.

Аз в интерес на истината сценария на „Каръци“ го написах заради тях, много ми се искаше да ги събера. И другите филми си ги намествам. Логично е, човек без да иска, се привързва към тях. С трепет следя какво им се случва.

Коя беше първата публика на „Каръци“?

В Москва, на фестивала. Първата среща на филм с публиката. И беше изключително изненадваща реакцията им. Още от началото започнаха да реагират, да се смеят, да слушат. Дори имаше и аплаузи по време на филма. Но си казах, че това е руска, възпитана, подготвена публика. Но после бях в Сан Себастиян на две прожекции, където беше абсолютно същото, дори имаше огромна опашка пред киното. Питам: „За какво се редят тези хора?”,  отговарят ми: „За твоя филм“. Беше странно в такова малко градче да има толкова много публика. И то не специално за моя филм, за всички филми е така. Има хора от цяла Европа, които си взимат отпуска в дните на фестивала и пристигат там, за да гледат кино.

Как би обяснил „на чужденците“какво е „карък”? Видях, че на английски е преведено loser, но според мен не е същото.

Навремето нали имаше един филм „Джентълмени с късмет“? Е, тия са без късмет. (смее се)

Ние, българите, каръци ли сме?

От Ньойския договор насам не виждам да вървим в друга посока. Виж в каква държава живеем – красива, с плодородна почва, планини, море, ние я правим на гъз.

Кой е виновен за това?

Ние сме си виновни, кой друг?!

Macro alias: ArticleCarousel

Наблюдавам едно такова настроение във връстниците си – отричат всякакво българско кино, правено след 90-та година. Твърдят, че филмите, правени преди това, са по-добри. Защо все не сме щастливи с времето, в което живеем?

Това е разбираемо, до голяма степен се дължи на носталгията по времето, по младостта. Аз също съм страхотен фен на старото българско кино, но в никакъв случай не бих казал, че е по-добро.  Разбира се, дълги години нищо не се правеше и това дава своето отражение.  Нужно е човек да се упражнява.

Да, хубаво е да дебютираш като режисьор преди 40.

Бях наскоро в селекционната комисия за наградите на „Джеймисън”. Изгледахме 95 кратки филма и имаше блестящи филмчета. Жалко, че можехме да класираме само 13.

Има надежда за българското кино. Смислени, готини неща, правени от млади хора, с приятели, с фотоапарат, има мисъл, история. Има талантливи хора.

А и сега един филм може да се заснеме и направи с новите технологии много по-евтино. Това адски помогна. С един фотоапарат можеш да си заснемеш филм, да го монтираш вкъщи и да го пуснеш в Интернет, ако решиш.

По твоя преценка, кое в момента има по-голям успех – българското кино или театъра?

Киното, разбира се.

Защо? Има представления, за които не можеш да си намериш билети с месеци.

Винаги е имало публика на добрите представления. Театърът има други сериозни проблеми.

Финансови ли?

Не говоря само за финансирането, а и за художествената страна на нещата. На мейла си постоянно получавам къде, какво се е случило в света на киното и театъра. И не минава  и ден без български филм да е на фестивал. Ето сега едно момиче българче, което учи в Германия, филмът й се бори за „Стъклената мечка“. Това е огромен успех, това е все едно… не мога да направя еквивалент какво да се случи в театъра. Да кажем, все едно млад наш режисьор да си покаже спектакъла една седмица в Лондон. Но не съм чул такова нещо.

Нямаме добри театрални режисьори ли?

Това е много дълъг разговор.

Добре, ще те попитам по друг начин. Дефинирай „добро представление“.

Примерно, „Чайка“ на Явор Гърдев е едно много добро представление. Първо, един изключително съвременен прочит на Чехов – бърз, остър, адекватен на времето, без това да омаловажава автора и качествата на драматургията. Една чудесна работа с актьорите, един страхотен ансамбъл. Той е имал възможността да вземе най-доброто, те просто са родени за тези роли и това си личи. Едно много добро пространствено решение на Фичо… И ето ти няколко компонента, които правят едно представление изключително добро и на много високо ниво. Аз съм фен на това представление.

Имаше един период, в който ти играеше адски много представления. После изведнъж като че ли изчезна. Какво се случи тогава?

Пренаситих се. Започнах някак си да влизам в театъра, да виждам кой костюм е, да го обличам и да скачам на сцената. Лека-полека усетих, че малко чиновническо става. И вече не изпитвах удоволствие от играта. Беше натрупване, имах по 31-32-33 представления на месец, увеличавах месеца.

И се усетих, когато започнаха представленията да ми минават служебно. И си казах:  „А, не, това не може да е така!“.

Тогава се появи тази възможност с Модерен театър и се отделих. Така или иначе отдавна си мислех да изляза от тази система на театрите.

Какво стана с Модерен театър? Не се ли получава този формат на частен театър в България? Защото зная, че започнахте много силно.

Не става. Няма законова база за появата на каквито и да е частни трупи. То няма закон за театъра, какво остава за такива смесени сдружения. Или поне не по начина, по който искахме. На мен ми се искаше това да е едно място, на което да се съберат приятели съмишленици, млади хора. Особено се надявах за студентите да е едно подходящо пространство.

Кога се отказа? Кога разбра, че няма да стане точно така?

Беше страшна борба. И като усетих, че нощно време започвам да ставам и да си говоря сам, да вдигам кръвно и си казах: „А поради каква причина го правя това?”.

И реши, че не си струва толкова много усилия?

Да, иначе сега можеше да не водим този разговор с теб.

Разочарова ли се? Звучиш така, сякаш си възлагал много надежди на този проект?

Разочаровах се, разбира се. Много се надявах да успеем, да пробием, да разчупим системата, но тя се оказа костелив орех.

Оттогава досега нещо променило ли се е?

Не, нищо. А системата, ако продължава така, от само себе си ще се срине сама.

Не трябва ли тия така наречени реформи да се правят от хора, които са близки до театъра и културата изобщо, но все пак с някакъв мениджърски опит?

Това е със сигурност, защото досега реформите се правят от случайни хора, но те дори директорите на театри не са мениджъри. Те са или режисьори, или актьори.

Това е нещо, което трябва да се менажира професионално. За мен реформа не означава само съкращения на пари и театри. Това не е реформа. Нищо не реформираш. За реформата са необходими пари.

И аз смятам, че поради изключително свития пазар в България, а и във всяка една малка страна, грижата за културата, за изкуството на един народ си е грижа на държавата. И поради тая причина смятам, че бюджетът на Министерство на културата в момента е абсолютно мижав. Няма как да е 100 милиона лева. Това е бюджет на някаква фирмичка. Според мен, с едни 200 млн, което също не е голяма цифра, всичко ще си дойде на мястото. И тогава ще започне реформата. Защото няма как артисти и всичко да е закрепостено в театъра. Това прави един театър абсолютно аморфен. Всеки си е спокоен, получава си разпределение, не се напъва за нищо. Няма я конкуренцията. А когато в един театър влязат млади хора, с хъс, с енергия, те те подпират, дишат ти във врата и ти се стягаш. Режисьорите започват да подбират, има състезание. “Актьори на щат” вече е морално остаряло понятие и не може да съществува.

В този ред на мисли, не е ли добре НАТФИЗ сам да си обучава кадрите, които ще правят реформите? Свои мениджъри?

Има такава дисциплина, такива хора наистина са нужни. Лошото е, че тук няма законова база, за да се развиват и те, и театрите. Трябва да има действащ закон за мецанатството, например. Ще ти разкажа нещо – моят племенник е в бизнеса на много високо ниво, на световно ниво. И когато всяка година се съберат със своите съученици, които работят на подобни длъжности на различни места по света, след официалната вечеря, този, който е домакин, веднага ги води и им показва театъра, изложбената зала, операта и какво ли още не, за което тази финансова институция се грижи. Това е системата в САЩ, предполагам и на други места. Тук нито един бизнесмен няма сметка от подобно нещо. Даваш пари за изкуство и те ти облагат тези пари, вместо да ти намалят данъците.

Но за да вкараш закони, които обгрижват културата, трябва поне малко да се интересуваш и да разбираш от нея.

Да си говорим истината – голяма част от  хората, които правят законите тук, нямат кой знае какво образование. Единственият човек, който е там, разбира и е свързан с културата, е Стефан Данаилов.

Беше изумително как преди няколко години трима зъболекари внесоха поправка за закона за киното. Как така зъболекари?! Да си ме чул мен да ходя да правя кариеси?

Това са несериозни неща.

Изводът – ще стане ли това нещо с реформите в културата тук или не?

Предполагам, че ще стане.

Светът е едно неразумно място, но все пак се движи по някакви закони. И те са разумни.

Искайки да сме европейци, сигурно ще трябва и такова нещо да се случи. Много се надявам тези млади момчета и момичета, които заминаха да учат някъде, да се върнат и с това, което са научили, да променят нещата. Разбира се, аз няма да съм жив, но ще умра с надеждата.

А няма ли момент, в който НАТФИЗ „произвежда“ повече актьори, отколкото държавата може да поеме?

Това също е мит, че НАТФИЗ бълва актьори. Да, всяка година излизат 40 артисти. И още 100 да речем –  от Нов български университет, от „Любен Гройс“ и други.  Но въпреки това – ето, един парадокс – от Русе ректорът се обади и искат и там да има актьорски клас. Значи има интерес. Аз не смятам, че трябва да се редуцират театрите. Например Смолян – искат да го махат там театъра. Да, ама тези хора там също имат нужда от театър, от нещо да се случва в града им. Трябва да се грижим за това. Иначе по-добре да дръпнем шалтера на тази държава.

На 27-ми март ти и твоите колеги преподаватели ще се събирате в НАТФИЗ, за да сформирате нещо като Сдружение на театралните възпитаници, в подкрепа на вашите студенти. Какво точно ще представлява то?

Още е само идея, на 27-ми ще го решим. Не зная дори каква ще е формата. Целта е за това, за което си говорим. Аз лично се чувствам отговорен за студентите, които излизат от НАТФИЗ и няма къде да се реализират.

При вас различно ли беше?

При мен беше друго, беше задължително три години разпределение. Притесняваш се след тези три години, тогава можеш да останеш без работа или някъде завинаги запечатан. И в това не виждам логика, все пак държавата дава пари, за да ги изучи тези хора и после ги оставя на произвола. Явно не иска да си върне тези пари обратно. Значи сме богата държава и това не ни интересува много. Това е сложен въпрос, но решението не е май толкова сложно. Със стария ми клас направихме един спектакъл и Бургаският театър, Борето (Борислав Чакринов – директор на театър) ни помогна много – с декор и други неща. И ние изиграхме 10 представления там при пълни салони. Борето беше много вдъхновен и поиска да назначи част от тези момчета и момичета в театъра. И аз много се зарадвах – млади хора в един театър – това е супер и за театъра, и за града, и за самите тях.  После обаче му взеха базата и той нямаше къде да ги настани. Ето, значи това е работа и на общините. Една община ако не се грижи за града си, в частност за театъра, ами извинявай много, кмете, не работиш!

Работил си много с Леон Даниел и Коко Азарян. Чувала съм, че освен изключителни режисьори, са били и страхотни личности. Какво ги правеше такива?

Те наистина бяха личности. Не само изключителни режисьори, на световно ниво. Маврето (Стефан Мавродиев) ми разказва наскоро, че 60 и някоя година ходил в Париж и гледал някакви представления. И казва: „Страшна скука бяха, в това време в София  се правеха страшни неща –  от Методи Андонов, Леон Даниел, Коко Азарян, Любен Гройс, Юлия Огнянова…” Наистина – какви хора!  Леон и Коко бяха световни режисьори. Заедно с това съм чувал, че на Леон са сваляли спектакли, една дисидентска слава около него е витаела. А Коко е изключителен човек, който след себе си е повлякъл едно поколение – цялата Пловдивска трупа, после и Бургас. Наистина светли личности в театралната история на България. И аз имах големия шанс да работя с тях много.

Кога започна сериозно да се занимаваш с режисиране? От тях ли „открадна“ занаята?

Започнах още в Академията – като студент четвърти курс направих едно дипломно представление, но тогава не ми се оставаше да уча, играеше ми се. Но оттогава се занимавам с това, не е нещо спонтанно. Факт е обаче, че след като тези хора си отидоха…. моите хора си отидоха и аз останах малко… сам на пясъка.

По време на работа мислиш ли си как биха направили това нещо, ако бяха на твое място? Или какво биха те посъветвали?

О, да – често си „говоря“ с тях. Особено по време на репетиции. Но аз много научих от тях.

13 пиеси с Леон, а с Коко – не зная колко, много. Това е все едно съм завършил ВИТИЗ 8 пъти.

Аз не съм виждал анализ на маса, какъвто правеше Леон. Като мозъчен хирург, всяка дума, всяко изречение със скалпел. Работата по  „В очакване на Годо“ беше абсолютна лаборатория. С Йосо един месец разчепквахме само първо действие и точно нещо направим, Леон вика: „Не  е това“. И наново, и наново. Тогава за първи път се правеше абсурден театър в България, не знаехме точно как трябва да се случи. Това представление възпита и публика. В началото по стотина човека си излизаха от представлението. После години наред нямаше билети. Това за мен беше страхотно преживяване, особено в онези години.

Ти как имаш смелост и да играеш, и да режисираш, и да преподаваш?

Не го правя по едно и също време (смее се). Така се случи, не съм го планирал. През годините само ми се играеше, бях любопитен към всичко, но лека-полека започват да те занимават и други неща. След като спрях да играя активно по различни причини, реших, че има неща, които мога да разкажа и споделя в един спектакъл.  Тогава вече отговорността е друга, тогава си автор на всичко. И като пораснах, си казах, че вече мога да поема тази отговорност.

И с преподаването ли така стана? Това е още по-голяма отговорност.

Аз дълго се дърпах, Ламбо навремето ме навиваше и опитах една година. Стана ми интересно. Но бях по-независим – Ламбо си е шеф, аз – асистент. После, като се наложи да взимам клас, отказвах известно време. Точно заради тази отговорност. Защото аз смятам, че трябва да знаеш за тези хора всичко, превръщаш се  и в техен родител. Затова сравнително късно взех клас.

Хубаво е, че се грижиш за студентите си. Ето, и сега в „Каръци“ пак си ги събрал. Приятен ли беше снимачният период?

Да. Добре, че отидохме в Кюстендил да го снимаме – градът ни прие страхотно, веднага получихме помощта на кмета и на полицията. Този филм в София нямаше как да го заснемем. Ние например затворихме центъра на града за едни снимки и хората просто стояха в колите си, усмихваха ни се и ни махаха. Помислих си, че в София бая псувни щях да изям.

Момиченцето, което играе във филма, е дъщеря на Валери Йорданов. Много добре се справя, рядко има напоследък деца в нашето кино, които се държат естествено.

Тя си е абсолютно естествена, не е ходила на никакви школи или учители. Така си е родена – с характер. Имаше два случая много показателни за нея. Тя има вроден страх от кучета, но във филма трябва да си общува с куче и беше много интересно да видиш как въпреки този страх, тя показа и на мен, и на баща си, и на всички, че не я е страх, че ще го погали и разходи, и ще си свърши работата. Другият случай – сцената, в която е седнала на ръба на покрива на сградата – ние бяхме подготвили дублиращо дете, но тя като разбра, че някой ще трябва да я дублира, хукна към ръба на покрива, без осигурителни въжета, без нищо. Тя е характер. Всъщност, човек, за да е актьор, трябва да има характер. За да е добър актьор.

И ти не можеш да се оплачеш от „липса на характер“. Усещам те в постоянен бунт.

При мен си е перманентно състояние.

Понякога си казвам: „Ти идиот ли си, луд ли си!?“ Сутрин ставам със 100. Скачам. Но на мен като ми се върти нещо в главата и не мога да не го свършва.

Бързо вдигам кръвното. Казвам си: „Трябва да спра с това, толкова години, какъв е смисълът?!“ и все си обещавам да карам по-полека, но не става. Сигурно ще е така, докато Господ един ден ми каже: „Айде, стига толкова.“

Какво те дразни най-много?

Най-много ме дразни несправедливостта. Дори за някакви дребни неща. Дори глупости ме палят.

Като се прибрах вкъщи, след като гледах „Каръци”, си мислех колко тъжна е съдбата на възрастните хора тук. Цял живот работят, няма значение какво, но не могат да остареят достойно.

Това е жалкото. Снощи видях един приятел и си говорихме за един наш трети приятел – техните са възрастни и живеят в провинцията и той ходи да се грижи за тях понеделник, вторник, сряда, а сестра му го сменя за останалите дни. Значи тези хора са работили като диви цял живот, а сега нямат един лев и ако не са децата им, те са на улицата. Какво е това!? Това е изключително несправедливо. Така и ще продължава. Заради невъзможността ни да живеем в нормална страна. А „страната“ не е нещо имагинерно, ние сме страната. Но все още нямаме културата, образованието, умението да я направим нормална държава. Америка е пример за социална държава. Там работят цял живот и после са ок. Остаряват достойно.

Ти как ще остарееш, мислил ли си?

Не съм мислил. Аз не ходя за риба, няма да изкарам така старините си. Спомням си, пътувахме за Канада и от Париж се качи огромна група възрастни хора, канадци, които се прибираха от Франция. През зимата ще отидат в Куба или пак някъде на топло. Ето така искам да остарявам и аз. Достойно.

„Каръци“ може да гледате от 1-ви април в кината, а ТУК може да научите още малко за филма.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Момчето, което…
Музика
Спорт
Театър