Да бъдеш Дарина Такова

Посреща ме в дома си. В началото си мисля, че магията на тази къща идва от голямата тераса или котките, които са завладяли дневната (над 6, не съм сигурна в броя им). Заблудата обаче не продължава дълго. Магьосницата е тя. Дори сега, когато седим на кухненската маса и си говорим, мога да си я представя на голямата сцена. Тя е от онези хора, които са белязани да бъдат звезди. Които не могат да останат незабелязани. Дори да не са сцена. Сигурна съм, че дори да беше станала продавачка в "Плод и зеленчук", пак всички щяха да говорят за нея.

26 юли ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 16'

Да бъдеш Дарина Такова

26 юли ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Тя е една от примите на световната оперна сцена. Канена в най-големите театри, обожавана, издигана в култ, в разцвета на кариерата си. И точно тогава, преди 9 години, доктор в Брюксел поставя грешна диагноза и оперира гласните ѝ струни. Събужда без глас. И с кариера в минало време. Всъщност, Дарина няма как да е в минало време. Големите винаги са ДНЕС.

Дарина Такова в Интервюто.

Винаги съм си представяла, че една оперна прима никога няма да влезе във Фейсбук и да говори за нещата от нашия живот – тези, битовите неща. А ето, че ти го правиш.

Значи си грешала. Но аз съм била и от двете страни. В това изкуство съм от дете и сега съм отново вътре, но съм и някак си отвъд. Защото, за да преодолея тези драми, които ми се случиха и да оставя кариерата си не по мое желание, трябваше да изляза тотално от тази среда и от това изкуство. Трябваше да скъсам с начина на живот, на мислене. За да преодолее някакъв проблем в живота си, човек трябва да застане и да го погледне като страничен наблюдател, което е дивашки трудно, непосилно е.

Как се преодолява тогава?

Не може да кажеш: „Аз решавам днес, че ще го сторя и го правя“. Не става от днес за утре. През октомври 2016-та ще станат 10 години, откакто на мен ми се случи тази беда с гласа. Така че всичко, което съм с днешна дата, е процес. Не мога да кажа, че е само плод на мое решение. В момента всичко ми е лесно и животът ми е супер прекрасен, защото аз виждам в друга светлина това, в което съм била.

А всички хора на изкуството, особено на нашето, защото то е много сюблимно, живеят в илюзорен свят. Тотален филм. Ти живееш, ти се идентифицираш изцяло с това, което си като артист и с атмосферата, в която живееш като артист. Защото в крайна сметка хората, когато отидат на опера, не трябва да виждат Дарина Такова, която носи шлейф по сцената. Трябва да видят Ан Болейн или Мария Стюарт, или Виолета Валери, или която и да е друга героиня. И влизаш в този свят и не можеш да се върнеш в реалния. И завършваш в него, като непрекъснато се идентифицираш с една илюзорна личност.

Затова, когато гледахме режисьорския дебют  на Дъстин Хофман „Квартет“, ние се смяхме, ревахме…Всъщност повече ревахме. Защото по един перфектен начин е пресъздадено как тези хора, огромни артисти в старчески дом, до последен дъх, докато ги положат в гроба, са това, което са били като артисти.

Даваше ли си сметка за това, за тази илюзия преди 10 години?

Не, не съм си давала сметка. Човек не си дава сметка, когато е там, вътре. Тогава целият живот се върти около него.

Това не е ли приятно?

Прекрасно е. Но не е добре за близките ти. Защото аз после разбрах как съм задължавала несъзнателно всички да се въртят около мен. На пета. С мен се съобразяваше цялото ми семейство, детето ми, да не говорим за партньорите ми, с които съм била свръх арогантна.

Как разбра, че ще тръгнеш по този път?

Това не може да не се разбере. Гена Димитрова, която аз обожавам, казваше: „Шило в торба не стои“. Това е отпечатък. Раждаш се и си белязан. То за всеки важи, но за нас е по-специално. Когато бях на 4-5 години тръгнах на детска забавачка и учителката казваше на нашите: „Това дете има гласче като камбанка, но е много срамежливо“. След това в началното училище, в хора, винаги се чува, когато някое дете интонира добре. Тогава ми дадоха соло, за което сега си давам сметка, че е бил първият ми триумф. Цялото хорче пееше „Мой малък принце, заспи“ и аз припявах като един ангел. След това публиката се втурна да ме търси зад сцената. Няма да забравя учителят ни по рисуване как викаше: „Къде е това дете? Моцартче! Малък ангел!“. И беше страхотно! Другата година пак ме избраха да пея соло, но тогава вече бях навлязла в пубертета и гласът ми не беше същия. Но тогава учителката ми извика нашите и каза: „Обърнете внимание на детето, защото има злато в гърлото си.“ Не може да остане незабелязано. Както е при Мила (дъщерята на Дарина) – няма година откакто се е родила, в която не се опитваше да тананика. И така. Започнах много отрано да свиря на пиано и да уча солфеж. Защото не познавах нотите и това ме парализираше в училище. После музикално училище и Консерваторията. Всъщност три години не ме приемаха в Консерваторията. Аз сега кокетирам с този парадокс, но тогава беше друго нивото, трябваше да си изчакаш времето да те приемат. В момента, в който ме приеха, разбрах, че съм бременна с Мила, така че първата и почти втората година минаха под знака на майчинството. След което, сякаш изведнъж, вече нямаше какво да ме спре. Иначе аз не принадлежа на музикантско семейство. Татко не знаеше какво точно правя и не знаеше къде се намира музикалното училището. В нас нямахме пиано и ходех да се упражнявам в читалището. И не в някаква малка уютна стаичка, а в концертната зала – тъмна, сумрачна и страшна за едно дете. И си спомням едно черно раздрънкано пиано, което ние си отключвахме  с едни ключенца и свирехме с часове. Спомням си, че понякога беше толкова студено, че свирехме с ръкавици. Родителите ми бяха семпли, но прекрасни хора и може би защото не са ме смазвали с амбициите си, а ме оставиха да вирея и да се развивам в свобода, станах това, което съм сега. Обградиха ме с много любов. И с вярата, че аз трябва да се занимавам точно с това. А днешните деца имат абсолютно всичко.

Повече от всичко.

Мила си пожелаваше дядо Мраз да й донесе чук, за да си счупи пианото. А нашето поколение,  поколението на 50-те, 60-те, 70-те остана да живее с много мечти, защото много неща бяха красива мечта за нас тогава.

И това поколение всъщност сбъдва мечтите си през децата.

Да, ето Мила имаше пиано и всякакви условия. Слава богу, тя се развива. Но аз не се оплаквам от детството си. Моят живот е определен, реализиран, преминал в музиката. При мен всичко беше сякаш на поднос.

И до ден днешен, когато вече съм преживявала нелеки моменти, имам чувството, че съм носена на ангелски крила. Все едно някой те довежда до ръба на нещо, което трябва да преживееш, след което те спасява. И така се научаваш, че като преживяваш нещо, независимо какво е, то може да бъде и лошо и хубаво.

Това е въпрос на ментална нагласа.

В онзи октомври имаше ли предчувствие, че нещо ще се случи с гласа ти?

Никога. И то не се е случило нищо с гласа ми. Оказа се, че тази грандиозна лекарска грешка наистина е била грандиозна. Диагнозата – възли на струните, е била тотална грешка.

Как се стигна до тази грешна диагноза?

Тогава се намирах в Белгия и преживях тежък грип. Всеки един от театрите по света работи с определен доктор, което означава голямо доверие към него. Тоест, театърът изпраща всичките си артисти там. И ме пратиха при този доктор. Сложи ми диагноза и ме оперира, като ме увери, че има уникална апаратура лазер. После се оказа, че с лазер не се пипа певчески глас. Както и че това е било обикновена гласова умора. Предната година бях изкарала хепатит А, който е отслабил организма ми, следван от тежък сезон, в който 7 месеца не се прибрах в България. И съм имала обикновена гласова умора, което в никакъв случай не е било за операция. Този лекар е трябвало да ме посъветва да си почина, да пия витамини, да си помълча… Да кажем, че е видял тток или някакво отпускане на гласните струни, но в никакъв случай това не са били възли за опериране, което сега ще направи така, че да спечеля делото срещу него. Но когато разбрах, че всичко е грешно – от диагнозата до операцията – разбрах, че така е трябвало да стане.

Как разбра, че няма да можеш да пееш повече?

Не само да пея, аз не можех години наред да говоря. Оказа се, че всеки втори колега го е преживял това с умората, но не казва. Ето защо аз искам да се говори. Защото ако се говореше, щях да съм чувала. И самият лекар тогава ми препоръча: „Не трябва да казваш на никого, нито дори на импресариото си!“ И ти изпадаш в някаква паника, в стрес. А ако между нас се говореше, щях да знам, че голям певец в разцвет на кариерата си ходи само на три места на доктор – в Берлин, в Лион и в Ню Йорк. Че не ходи при всеки. Абсурдността на това, което се случи, всъщност ми помогна да го приема. И това беше голямата крачка, която направих. Ако не приемеш това, което ти се случва, ти си мъртъв.

Да, май нямаш много избор. Или премисляш и продължаваш, или зацикляш.

Много хора съсипват живота си, защото не могат да приемат много по-елементарни неща. Например: „Аз съм неуспешен човек, защото нямам добро семейство или защото баща ми ни е изоставил, или защото някой не ми е дал шанс в професионалната кариера“.

Всеки момент на търсене на вина във външни фактори е огромна грешка.

Тогава започваш да живееш като жертва и си изгубен.

Имаше ли и ти такъв период?

Естествено, че имах. Но не разреших това да стане поведение или начин на живот. Разбира се, че се питах:  „Как може това да се случи точно на мен!? На най-слънчевия човек в тази професия, който винаги радостно се е трудил!?“ Защото имам колеги със страхотна кариера, но това не им носи удовлетворение. Познавам такива, които са на антидепресанти; познавам такива, които до края на кариерата си остават неуверени; познавам такива, които треперят зад кулисите и непрекъснато са в стрес дали са така, както би трябвало да бъде. Докато при мен беше една радост, едно щастие, едно шампанско… Нито за миг не изоставих личния си живот.

Винаги бях в центъра на вниманието, имах признанието на публиката на критиката, бях търсена от театрите… По моя мярка се правиха спектакли и режисьорски концепции, всички ме обичаха, дори с типично хашлашки мои прояви, като да си уча ролята за 12 дни и да отида на репетиции, гледайки си нотите. Не ми се разсърдиха, защото бяха сигурни в крайния резултат. И като се обърна назад, аз няма за какво да съжалявам.

Не съм пропуснала нищо, а и не съм сложила черта. Сега ако реша, мога да започна да пея.  И това ще е мое решение.

Би ли го направила наистина?

Мисля го. От тази година все по-често и по-често. Още имам лека психосоматика. Когато някой ми предложи нещо, получавам леко мравучкане и ме избива лека пот, което означава, че още имам надълбоко някаква несигурност. Но минаха години, тъканта регенерира… Вече е мое решение какво ще направя. Дори да не се реша, няма за какво да съжалявам. Защото за тези 20 години аз направих и страхотна национална кариера, защото много малко мои колеги могат да се похвалят с такава. Още от студентските години ме взеха на щат в Софийска опера, пеех в Русе, Стара Загора, във Варна, в НДК, в зала България. Тогава още имаше големи диригенти, големи събития. Мисля си, дали ако сега има голям талант, той ще бъде подкрепен, както тогава бях яз. Цялата ми формация е била от България. Всичко, с което тръгнах оттук, е научено в България. И веднага ме накара да заявя себе си по света. Никога не съм пяла в малки оперни театри, веднага имах големи сцени. Никога не съм пяла втори роли или втори състави, само два пъти и то на две много големи диви – на Мариела Девия и на Рене Флеминг. Имах всички най-големи роли, за които всяка певица си мечтае, когато ляга вечер. И то най-прекрасните! За истинска примадона! Аз ги изпях. Сякаш при мен нещата се случиха бързо. И трябваше да преодолея това, което ми се е случило, също така бързо, без да стоя вкъщи и да гледам в една точка. И докато тогава, когато съм пеела, изразявах себе си, сега това, което правя, ще бъде обществено значимо.

Как се постига такъв катарзис?

Всеки си има своята пътека. Аз имах тежки години, в които, като усетих, че не мога да се справя сама, изчетох много литература, изкарах курсове по Норбеков, ходих на психотерапевт (въпреки, че ходенето при него не беше породено от пеенето, а от една моя неблагоприятна романтична връзка).

Какво се оказва – че една връзка може да ни събори за по-дълго, отколкото нещо много по-важно?

Оказва се, че върхът на айсберга е нещо, което ти се случва в личен план. Естествено сега, като е минало, изядено и смляно, то изглежда смешно. Но и тогава терапевтът винаги въртеше около проблема с пеенето, обаче аз сякаш не ги чувах тия въпроси. След това ходих на много духовни практики, курсове и какво ли не. Години наред.

На една от тези практики учителят ни караше да се представяме. При това представяне ми зададе един много интересен въпрос: „Можеш ли да благодариш на това, което отне гласа и кариерата ти – на този факт или на този човек, или на този момент?“ И аз се вцепених и разбрах, че не мога да простя, не съм готова. Но днес, стоейки пред теб, мога да кажа, че съм благодарна на това, което ми се случи.

Животът ми днес е много по интересен, по-многопластов, аз съм много по-значима за самата себе си. Това вече съм самата аз. Излязла съм от тези илюзорни, непрактични светове. Но не съм се отказала от егото си, както проповядват някои съвременни духовни учители. Защо трябва да се отказваме от егото си? Голямата кариера е женена за егото. Егото е материалната проява на нашата духовна същност. Какъв си ти без его? Ти си без физиономия. Ние не сме от тези, които стоят по пещери и била. Най-важното нещо е да влезем в действие, в което да бъдем полезни, но не само за себе си. Сега аз се чувствам много силна, но вече не казвам, че няма какво да ме уплаши. И аз вече имам страхове, които са свързани с материално оцеляване, с моето здраве, с моя живот, с живота на детето ми, на близките ми приятели и така нататък.Но моята цел е тези страхове да бъдат сведени до нула. Защото да имаш страхове, означава да нямаш вяра в живота.

Ти си живяла дълго време без страх?

Да, и се чувствах дълго време като властелин на света. Но в един момент всичко ми беше отнето. Сякаш нищо не остана от това, което имах. И това е формулата, това е рецептата, която ме спаси. Иначе щях да се срина. Изчезна бляскавия ми живот, пътуванията ми, изчезнаха неограничените ми финансови възможности. Те изведнъж се сринаха. И тъй като, въпреки че много по-мъдри хора ме съветваха да спестявам парите си, аз живях по начин, по който в един момент се оказах без стотинка. Без една стотинка. Но не съжалявам. Защото някои хора имат милиони, а живеят като скотове. Само се чуди как да спести данъци, в коя държава да живее, че да му е по-евтино, как да износи едни обувки, за да не се охарчи.

И не спи по-спокойно от теб.

Със сигурност. Пък и всичко беше толкова великолепно. Можеш да правиш каквото си искаш, можеш да задоволяваш всичките си капризи, да се качиш на самолета, да го изпуснеш ако искаш, да си купиш каквото си искаш. Всеки ден ако не се върнех с торби, торби, торби, значи не бях аз. Но се оказа, че зная какво е 2 и 200. Трябваше много бързо да се трансформирам и чисто професионално. Започнах да преподавам вкъщи. След това усетих, че това ми е тясно и трябва да се разширявам. И основах фондацията си. После ми се стори логично, когато обявиха конкурс за директор на софийската опера, да се явя. Толкова млада, с име, с постижения и контакти по света, с лидерски качества, страст и вдъхновение в нещата, които върша, мислех, че съм подходяща. Оказа се, че е било наивно. Но това кандидатстване ми позволи да разбера какво се случва тук. Защото аз се върнах в България с розови очила – един артист, който не вижда реалистично. И този конкурс за директорство ми помогна да прозра много неща. Пак бързо и компактно се случи. За два месеца разбрах какво е България. Статуквото, обществото, веригите, връзките, взаимоотношенията… Докато съм правила своята кариера по света, нещата тук са се развивали по друг начин и те не са част от мен, и аз не съм част от тях.

С какво се занимава фондацията ти?

С обучение и подпомагане на млади творци. Тя е европейска академия и все повече и повече разширява региона си. Самата аз правя майсторски класове и каня големи звезди, страхотни учители, да преподават.

Може да прозвучи лаишко, но различават ли се, да кажем, славянските гласове, от другите?

Казват, че такива тембри, гласове, които се раждат тук, никъде няма. Територии ли, климат ли, какво е, не мога да кажа. Но навсякъде има добри гласове. Румънците имат много добра школа. На турците в момента е държавна политика да вдигнат операта на крака и вървят нагоре. Грузинците са с едни от най-големите гласове в момента. А ние имаме жесток вакуум, дупка. Пак се раждат гласове, но пробойната става в мотивацията, в обучението на тези хора. Едно време имаше битка за местата в Консерваторията. Сега не е така. Сега в инструменталния отдел има нулеви години за инструменти. В София например има един-единствен човек – Байо Баев, който свири на туба. Него го разчекват между всички оркестри. В един момент ще стане така, че в оркестрите няма да има кой да свири.

Така е във всяка интелектуална сфера.

Нямат мотивация хората, нямат реализация. Влизат с ентусиазъм, закъсват на втората, третата година, едвам изкласват. Нямат средства да специализират и тръгват да се лутат. Когато дойдат при мен, първо ги питам: „С кого си учил?“ И почва една обиколка по телефонния указател на едни и същи професори. Вече почти не взимам хора от Консерваторията, защото имах катастрофални случаи. Две момичета, които са били при един и същи професор. И този професор е за музикална полиция. Той трябва да лежи в тъмница. И това е жена. Едното момиче е взето от минус нула като качества, защото трябвало да си попълнят бройката и след това 4-5 години я мачкат, създават й комплекс за некадърност, все едно за нищо не става. Ама тогава защо са я взели!? С нея преминахме през огън и вода. Първо, да му излекуваш душата на това момиче, после да работиш за другото. И чак след пет години изведнъж тя не само извади интересен глас, ами отиде в Швейцария, където я приеха оперно студио в Люцерн. И това е едно от най-големите ми постижения. А аз я взех само, защото е дъщеря на моя много близка приятелка. Защото зная какво е да бъдеш в тази професия. И когато видя някой глетав в главата, аз не толерирам това поведение. Аз не съм ти майка и няма да ти бърша лигите. Ще провокирам в теб характер, който е необходим за тази професия. Ако го нямаш, значи тази професия не е за теб. Има хиляди други неща, които можеш  да правиш. Може да бъдеш безотговорен – стой зад някое гише, гледай тъпо и не носи отговорност.

И с дъщеря си ли си толкова строга?

С Мила съм най-строга. Тя дава непрекъснати резултати, но на нея й е най-трудно, защото да тръгнеш по пътя на успелия си родител в повечето случаи е катастрофално. Мила няма комплекси.

А ако нямаше талант, а само желание, пак ли щеше да я подкрепяш?

Ако беше посредствена, нямаше да я толерирам. Винаги съм била малко по-гадничка към нея, отколкото трябва. Но това калява и Мила добре се справя. Малко е ленива, но от друга страна не мога да искам тя да е като мен. Тя е друг характер, друга емоционалност, други ритми.

Това, което се случи с кариерата ти, сближи ли ви?

Не само ни сближи. Това, което се случи, е да ме събере с детето ми. Тогава аз се върнах в тази къща и оттогава датира нашето съжителство. Аз тръгнах съвсем млада да работя навън. Майка и татко се грижеха за нея. Петък, събота, неделя, когато си бях тук се виждахме, защото в другите дни тя живееше при мама и татко заради училището. И ако това се е случило, за да бъдем заедно, аз ще съм много благодарна, защото това дете все беше на някаква редичка, което е отвратително. Едно от гадните неща на тази професия е, че всичко беше съобразено с мен – мама, татко, детето.

Спомням си, тя беше на 3-4 годинки, супер болна, с 40 градуса температура, със зачервени бузки и аз влизам в стаята на малкото ми болно детенце, а то поглежда към мен и ми маха с ръка да изляза, за да не се заразя. Ето, това никога няма да забравя.

И когато се събрахме да живеем заедно, се оказа, че имаме страшни дупки за запълване. Ние се запознахме тук, в тази къща. И имаше период, в който не ни беше лесно, но сега си живеем прекрасно. Заедно сме във фондацията, аз съм майка, учител, съквартирант, приятел. Двете сме голяма сила. Дори мисля, че вече е дошъл моментът, в който е време да се разделим. Чисто физически.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография