"Да, имаме си критики от сериозни литературни критици, дори в телевизионния ефир сме чували, че изобщо не трябва да се дискутират нашите книги в предавания за литература, защото това не е литература. Наричали са ни „чалгата на българската литература“, а мен лично – „русата Саня на българската литература“ (смее се). Но мен всичко това само ме забавлява. Нямам проблем с тези критики, защото всичко е смесица между литература, театър, стендъп, но когато го изведеш на хартия, става една бърза литература. И когато хората купуват нашите книги (а те ги купуват), след това ми пишат: „Возя се в метрото, чета „Дневник на панелните блокове“ на Никола Крумов, смея се с глас и според мен хората ме мислят за луд. Моля ви, не четете тази книга на обществени места!”
Четири години по-късно отново се срещаме. Този път в Пловдив, откъдето минават като част от турнето на „Пощенска кутия за приказки”. Сигурна съм, че организацията на десетина актьора, звук, сцена, рекламодатели, текстове, хотели, пътуване, книги, вход и всички останали детайли, не е никак лесна. Обаче отстрани не личи да им е трудно. Когато актьорите започват да пристигат един по един и все още не усещам никакво напрежение около началото на вечерта, започвам да се съмнявам, че Гери и Ясен организират Кутията. Всъщност, започвам да подозирам, че Кутията организира тях. И дори да не бяха там (да, да, зная, че са ѝ нужни), тя щеше да се случи самостоятелно. Факт е обаче, че с днешна дата, почти десет години по-късно, едно начинание, започнало на шега, се превърна в запазена марка, в бизнес, в нещо, което критиците не могат да определят като стил, но не им пречи да критикуват, а феновете, без нужда от определение, очакват всеки път и то с голямо нетърпение. Така де, Кутията стана по-голяма от създателите си, а съвсем скоро ѝ предстои да прескочи и границите на родината си.
За всичко това, за риска, за забавлението, за откритията, за успеха, за бизнеса и приятелството, за подкрепата и критиката, днес разговаряме с Гери Турийска и Ясен Козев.
Не знам какво съм имала предвид тогава, но риск винаги има. Сега той е да покоряваме нови територии.
На 4 октомври ще бъдем във Виена и ще четем за българите там. За първи път Кутията излиза от България, макар че от много време контактуваме с хората в чужбина и знаем, че и те са жадни за нещата, които се случват тук. Толкова представления ходят, артисти, музиканти… Време е и ние да пообиколим Европа. Организаторът, с когото работим там, каза, че след разлепването на плакатите имало огромен интерес, а вече са пуснати и самите билети. Имаме доста запитвания от Лондон, Мадрид и Берлин. Мисля, че е време. Другата година Кутията става на 10.
Може би точно е този микс, фюжън от изкуства, който лично на мен ми дава свободата, че мога всичко да направя на тази сцена. Нямам ограничение във формата. Ако ти хрумне, както вчера Орлин Павлов запя от бекстейдж върху разказа на Ники Илиев, нищо не те спира. Вече имаме все повече видеопродукция, тоест вкарваме вътре още един формат, който само обогатява. Става една китка (аз обичам тази дума), която дава свобода.
Това е принципът на импро театъра – няма ситуация, в която си в грешка и не можеш да излезеш от нея. Всичко, което ти се случва, е само възможност. И трябва да го гледаш така. Просто на всичко да казваш „Да”. Не просто да приемаш чуждите идеи, дори когато не ти харесват, но да им казваш „Да, и?” И да надграждаш.
Така е. Аз съм много доволна за Гошо конкретно, защото Митко Калбуров измисли един страхотен персонаж, който тотално въплъщава цялата народопсихология на българина от Бай Ганьо до днешно време. Защото той носи и много бай Ганьо, но по един нов начин, един много по-изтънчен тарикатлък, плод на времето, в което живеем. Затова как винаги да си на плюс, дори да е за сметка на някой друг. Много ми харесва. Аз тези разкази на Калбуров ги чувам по няколко пъти, когато сме на турне, но всеки път са ми интересни, всеки път си намирам нещо, нов акцент.
Той много работи върху себе си, откакто пише за Кутията, преди това имаше само публикации в сайтове. Знаеш историята (може да я прочете ТУК). На третия път той каза: „Ще ме пуснеш ли аз да го прочета?“. И понякога, когато авторът не е свикнал със сцената, със светлината, с всичко, може да си прецака един потенциално добър текст. Но той много се разви, ходи на уроци по сценична реч, гледа много неща, интересува се и всеки път става все по-як и по-як. И това е достойно за уважение.
Аз много бързо стеснявам контакта до приятелство. Всеки, който се занимава с бизнес, ще каже: „Не е много добра идея да сте си приятели и да работите заедно.“ И в повечето случаи ще е вярно. Но мисля, че има някаква много здравословна хипария в Пощенска кутия за приказки.
Започваме да си спестяваме един на друг някакви очаквания, които са чисто бизнес отношения. Някой очаква да се развива повече и да му бъде признато нещо, а пък покрай шеги и купони, игра на зарове и белот, може би забравяме, че трябва да се грижим и за другия тип отношения.
Може би от четири години насам, да. Преди това беше с вход свободен, всички го правехме малко за лудо. Партньорите даваха малко пари, стигаха за клуба, за оператор и фотограф. И в един момент сложих билет на София лайф и това беше притеснително в началото. Представях си, че много хора ще се издразнят. Но нямаше нищо такова. Стана по-комфортно, по-широко и от бюджета, който събираме на месец, отделяме 1000 лв за култура и образование, като ремонтираме класни стаи, училищни библиотеки, даваме стипендии на талантливи деца.
Не съм на мнение, че не трябва да се говори за благотворителност. Напротив, мисля че трябва да се говори. Ако една малка финансова муха като мен може да прави такава промяна (мисля че миналата година сме дали около 20 000 за ремонти), то всеки с по-големи печалби и фирми може да отдели малко повече. Тоест важното е да се дава добър пример. Трябва повече да разказваме тези истории.
Де да знам. Преди имаше много голямо текучество, получавах по 120-150 разказа на месец, което не е особено приятно за четене в един момент, защото има и много голям процент графомания. Но се отся с времето една авторска маса от 20-30 човека. Има хора, които творят истинска литература. Като Яни Димитров от Сандански, който рядко пише. Той е литературно чудо. Васил Русев-Чайката – втората му книга излиза след няколко дни – „До Луната за шишарки“, сборник с разкази в стил битова фантастика. „Лейди Гергана“ пък на Цветелина Цветкова е книга, изцяло написана на северозападен диалект. Съвременен фолклор. Ще я представим на 20 юни в Кino Cabana, София. И още великолепни автори като Йоана Мирчева, Ралица Найденова, Мила Михова, Георги Блажев, Георги Иванов, Красимира Хаджииванова, а вече мога да се похваля, че и Иванка Курвоазие е в нашите редици и също предстои нейна книга от издателството ни. Кутията си обособи някакъв стил. Като ме питат какво да напиша, им казвам: „Между две и три страници, в първо лице, единствено число”. Защото минаваме на този микс между литература и стендъп, който е много по-лесен за представяне от самия актьор и публиката много по-лесно реагира на него. Така че може да се каже, че има вече стил на писане.
Хората искат хумор, което понамали процента на драматични неща. Гледам от време на време да промъквам и по един-два сериозни разказа за баланс. Но авторите предпочитат да напишат нещо смешно.