Гери Турийска или За раждането на една Пощенска кутия

Не се заблуждавайте! Тази руса, крехка усмивка е само за пред медиите и семейството. Гери винаги е носила в себе си толкова заряд и толкова енергия, че един ден, когато напълни "Васил Левски" за поредното "литературно четене", аз ще съм последната, която ще се изненада.

16 ноември ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 12'

Гери Турийска или За раждането на една Пощенска кутия

16 ноември ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

В този „предговор“ бих казала много хубави неща за Гери Турийска, защото за нея има какво да се каже. Но в този случай е различно. Тук говорим за нещо, което се случва благодарение на Гери, но абсолютно извън нея (както твърди самата тя.) Тук говорим за един започнал на шега експеримент, който с днешна дата спокойно мога да нарека едно от най-големите културни събития в София. А ако решите да поспорим, си помислете кога за последен път сте видели 800 души на едно място, които са се събрали, за да слушат разкази. 

Тази година „Пощенска кутия за приказки“ става на цели 5, а за да духнат свещичките заедно, Интервюто среща нейните и майка и баща Гери Турийска.

Спомняш ли си с точност момента, в който се роди Кутията?

Много ярък е този момент, защото беше плод на чиста случайност. Със „Сиела“ представяхме книгата „Приказка за вечността“ – авторите бяхме аз и един друг поет – Стоян Динков. Цялата книга е съставена от кореспонденция между мъж и жена и в цялата кореспонденция е самото действие. Има много поезия вътре, тя е метафорична, без конкретен сюжет. И аз като човек, който е присъствал на стотици събития и скучни представяния на книги, знаеш – хората пият вино, авторът приспива всички до смърт, прочитайки глава от книгата си… Абе, дори селфита не се правят на такива места… И тогава реших, че моето представяне няма да е такова. Купих си една червена пощенска кутия и я поставих в галерията, в която представяхме книгата. Казах на присъстващите: „В тази кутия има любовни писма. Сега напишете и вие по едно и го сложете вътре ако искате.”

И моите приятели явно са страшни идиоти, защото всички се разписаха жестоко, дори в един момент нямаше химикалки. Като се прибрах вкъщи, намерих много яки писма, въпреки че никой не се беше подписал под тях. И ми се прииска да споделя тези неща с хората.

В крайна сметка реших да направя второ представяне на книгата във вече несъществуващото, за съжаление, Радио кафе. Обадих се на Ади (собственичката) и тя каза: „Идвай“. Дойдоха двойно повече хора от тези на първото представяне, а аз поканих мои приятели – музиканти, актьори и журналисти да прочетат тези писма. Четенето беше много емоционално. Не бяха толкова смешни разказите, както са сега в Кутията. Имаше драми, тъга в тия писма. И беше много приятно. Започнаха да идват хора, да питат кога ще има пак четене, каква ще е новата тема. И аз си зададох въпрос: „Наистина ли хората имат такава нужда? Тогава защо да не го направим пак?“ След два месеца направихме второто четене и темата беше „Под леглото“, вдъхновена от еротични разкази и мои приятели написаха текстовете. Тогава направих мейл и поканих хората да пишат и да пращат разкази. Разбира се, тогава никой не изпрати. Всъщност, първите 5-6 пъти никой не пращаше нищо (смее се) и се налагаше, за да поддържаме концепцията, да пишем сами тези разкази. Аз съм писала по 3-4 под различен псевдоним. Изюрках си всички пишещи приятели да пишат. Абе, в началото бяхме само приятели и роднини.

5-6 четения, в които само вие сте си писали?! Какво те караше да продължаваш тогава?

Бяхме едни и също хора, беше весело, събирахме се да си се посмеем взаимно на глупостите, които така или иначе си знаем. Но всеки следващ път всеки водеше по още някой, за да сподели това усещане. И в един момент след няколко четения в Радио Кафе, Строежа и Студио 5, там ни стана тясно.

И си спомням, точно преди три години, през януари, се обадих на Пепи от София Лайф Клуб и го помолих да ни даде клуба за литературно четене. Тогава той каза: „Какво!? Литературно четене!? Никой няма да дойде!“

Аз обаче упорствах: „Моля ти се, входът е свободен, дай ми ден, в който не работи клубът!“ и го навих. Той ми го даде, но с доста недоверие. И в момента, в който го обявихме, много хора ни изпратиха разкази, събрах и супер готини хора да четат и в един момент в София Лайф Клуб дойдоха 600 души, което беше гигантска изненада.

Съмнявала ли си се?

Спомням си, че треперех да не би да се изложим, защото на това гигантско място ако дойдат 100 души, ще изглежда празно, срамно празно. И изведнъж – 600 души. Пепи не можеше да повярва какво се случва! И така си останахме там. А сега вече разнообразяваме с нови места.

Какви бяха хората, които първи се осмелиха да пратят разкази? Свързани ли бяха по някакъв начин с писането?

Интересно е, че бяха хора, които по никакъв начин не съм срещала в живота си. Факт е, че повечето хора в „Пощенска кутия за приказки“ нямат нищо общо с литературата или изкуството. И то едни от най-харесваните ни автори като Никола Крумов, когото сега издаваме, се занимават с технически неща. Има автори, които продават авточасти; има една дама, която продава вестници в будка; имаме учителка в начално училище. Имаме Яни Димитров от Сандански, който е в автомобилния бизнес. Едни от най-ярките автори, които участват в Кутията, не са били писали до момента. И ми е много приятно, когато получа разказ и към него пише:  „За първи път пиша, вдъхновен от това, което чух на Кутията. Моля, бъдете снизходителни, простете ми глупостите!“. И в повечето случаи следва нещо много хубаво.

Представяш ли си ги тези хора? Получаваш разказа, харесва ти адски много… Опитваш ли се да визуализираш човека, който седи зад него?

Май не ги визуализирам. Със сигурност, например, Яни Димитров, който споменах, не съм си го представяла така. Знаех, че е някъде около 50, познавах го от това, което сме си писали покрай разказите му и съм усещала, че е много дълбок човек, че мога с часове да говоря с него. По-късно открих, че по някакъв начин прилича и на баща ми. И когато се видяхме на живо, осъзнах, че изобщо не съм се запитвала, а и вече не ме интересува как изглежда този човек. Толкова сме свързани и сближени, че бих приела всякаква визия.

На мен ми е много интересно как хора, които никога не са заставали пред публика, когато излязат да четат свой разказ в Кутията, изобщо като че ли не се притесняват. Все едно цял живот са били на сцена.

Може би визираш Димитър Калбуров, който е много активен напоследък в писането. Той вече дори си има фен маса, а всъщност е футболист. Вече не играе професионално, заради някаква травма, но с това се е занимавал. Той има връзка с публиката, без изобщо да е бил на сцена преди. И си спомням, че аз го открих преди две-три години. Намерих негов блог, прочетох нещо, което много ми хареса и му написах, че много ми харесва това нещо и го поканих да напише нещо за Кутията. Той тогава не ме отрази изобщо. Но след няколко месеца нещо се присети и изпрати, аз пък не го селектирах… И в крайна сметка следващия месец се амбицира, писа пак и му се получи. Четоха го два-три пъти други хора, след което той каза: „Сега пък аз искам да си го прочета.“ Аз: „Сигурен ли си? Все пак не случайно така съм го направила, да четат хора, които са свикнали да са на сцена.“ „Ужасно ме е страх – каза той – но разказът си е мой и мисля, че ще се справя“. И с първото си излизане той скъси дистанцията и хората бяха негови.

Macro alias: ArticleCarousel

По колко разказа получаваш на месец? Предполагам, че вече не се налага да си ги пишеш сама?

Третият и четвъртият сезон бяха най-графоманските, имаше по 150-160 писма на месец, което са 800-900 страници за четене и е някакъв ад. Сега получаваме около 80-90 писма на месец, което е поносима бройка, пък и качеството им се вдигна. Наистина могат да се изберат много добри неща. Има дори разкази, които много ми харесват, но за да се вместим във формата (чисто времево), трябва да отпаднат. И си имам в компютъра една папка „Непрочетени“. Този път на края на сезона ще има четене на непрочетените.

Има ли обидени хора, чиито разкази остават непрочетени?

Има, няма начин. Особено, когато са хора с блогове, които имат самочувствието, че пишат добре. Особено ако са в компанията на непрофесионалисти, се чувстват с една крачка по-напред. Но истината е, че Кутията не търси доказано перо и горно ниво на литературата. Търси готина история, написана по добър начин, независимо дали е комедия, или драма. Всъщност, много рядко вече се пращат драми, сега предимно хората искат да се смеят, а и авторите видяха, че комедията работи. И не просто работи – хората се влюбват в смешните неща.

Кое е най-смешното нещо, което си получавала?

Най-смешното нещо, което съм чела, е разказът на Никола Крумов „Българските ми съквартиранти и делата им в Англия“. Той е в сборника, който стои пред теб. Този разказ беше първият на Никола, който прочетохме на Кутията. Стефан Щерев го чете 25 минути, защото публиката го прекъсваше, за да се смее и той не можеше да продължи. След това го публикуваха в нета и имаше хиляди шервания и гледания. И Никола тогава ми писа как изобщо не му харесва как Стефан е прочел този разказ и той е смъртно обиден и никога повече няма да напише нищо. И аз се бях засегнала и му отговорих, че е изключително неблагодарен човек, че на всички много им е харесало, а той очевидно има някакви комплекси, върху които да работи и да не се притеснява, да не ми пише никога, защото никога няма да го селектирам. След три месеца той ми писа: „Явно чувството ни за хумор е много различно, не исках да те обидя“. Имахме сдобряване, почнахме да четем негови неща, докато, ето – издадохме негова книга. А нещото, което ме е разплаквало и което Кедъра чете, е един разказ на Яни Димитров, който обожавам.

На мен повечето ми истории звучат истински. Звучи сякаш не се е налагало на авторите да си измислят много.

Истинските истории са най-добрите. Ако не се налага да измисляш, а животът ти е предложил такава пъстрота на събитията, която да разкажеш за 10 минути, това е супер. Пък и е трудно да излъжеш публиката.

Пет години… Представяла ли си си, че Кутията ще има толкова дълъг живот?

Не.

Нищо не съм си представяла за Кутията. Изумена съм колко бързо и интересно се разви тя. Аз си ходя в ехото и по стъпките ѝ.

Единственото, което правя, е чисто технически да ѝ помагам тя да си върви.

Аз, честно, се учудих колко хора идват на Кутията. Какво им харесва според теб? Не е само, за да се смеят.

Споделянето е в центъра на всичко. За мен това е театрална публика, която идва там. Спират си звука на телефона, идват, слушат четенето и си тръгват, не остават да си допиват.

А чутото провокира ли ги да пишат?

Много такива случаи има. И това е най-готиното. А във връзка с живота на Кутията – аз изобщо не съм си представяла, че това може да ми е бизнес и да ми ангажира 90 процента от времето.

Наистина се разрастваш. Сега вече и с издателство. Кога го направи?

Този юни направихме издателството и издадохме „Пощенската кутия за приказка – част 2.“ А сега пуснахме книгата на Никола с неиздавани неща, неща от блога му и такива, писани специално за Кутията.

Защо избра точно Никола?

Защото е много специфичен и интересен. Той има страхотен изказ, разсмивал ме е до сълзи. Историите са страхотни, пък и той се забавлява да пише от гледна точка на чужденец, който за първи път се сблъсква с нашата действителност и изживява всякакви културни шокове, но на финала винаги се жени за много красива и интелигентна българка и се мести на село да живее с нея.

А лесно ли навиваш толкова популярни хора да идват всеки месец и да четат разкази, и то без хонорар?

В началото беше малко по-сложно, защото трябваше да им обяснявам за какво става въпрос. Че не е нещо срамно, че не се печели от това… Абе, трябваше ми малко повече да ги убеждавам. Имаше и хора, които ми отказваха, но никога не съм се сърдила. Аз уважавам личното време на тези заети хора. Но после те сами почнаха да ме търсят.  А Кедъра например ми е казал в прав текст: „По презумция аз чета на всичките ти събития, ако не мога, ще те уведомявам, че няма да дойда, но винаги ще ме включваш на плаката“ (смее се)

Кутията кара ли те да вярваш в обратното на това, което чуваме всеки ден, че нацията не чете и затъпява?

Вярвам, че има много четящи хора и сега си давам сметка, че това е много позитивно събитие.

Четящите хора идват, защото искат да бъдат там и са добронамерени; не идват, за да гледат как някой ще се изложи; не търсят това, което им дава телевизията. Тук идват, защото искат да се зарадват на нещо.

И хората, които четат, и тези, които прохождат в литературата си. А пък пишещите за първи път са крехки, притесняват се, идват, заредени с желание да се харесат и така нещата се получават. Самите артисти са там, защото това ги кефи. Те не взимат пари, за да четат. Намерението и на трите страни е чисто и няма как да не се получи.

София Лайф Клуб, издателство… Още малко ще напълниш и „Васил Левски“. Колко още ще расте тази Кутия?

Смятам да станем октопод (смее се). Последната ни  „Мръсна кутия“ събра 800 души с билет от 10 лева, защото Мръсната кутия нямаше спонсор. И хората дойдоха и дадоха 10 лева, не ги притесни цената. И след като продадохме всички билети на предварителна продажба, имаше още желаещи да дойдат. И си говорихме, че следващата стъпка може би е една от малките зали на НДК. Така че, нещата наистина вървят към зала.

Как избираш темите?

Винаги е в последния момент и винаги е кризисно. Например, сега на Мръсната кутия трябваше да обявя следващата тема, която ни е на 21 ноември в Клуб Каросел към Нощта на Театрите 2015. Мотото им е „Актьорът трябва да гори на сцената, но сцената не трябва да гори“. И покрай това трябваше да измисля тема, но съвсем изключих покрай цялата организация. И стоя в бекстейдж два разказа преди да изляза и да обявя следващата тема, и осъзнавам, че няма какво да обявя, защото нищо не съм измислила. И 30 секунди по-късно се роди темата „Вътрешно горене“.

Е, сега хората, които се занимават с авточасти, ще са във вихъра си.

Да, наистина те ще са във вихъра си. А за темите – веднъж, без да искам, повторих тема. Същата като преди две-три четения, но с друг словоред. И получихме горе-долу същите писма. Хората се усетиха, но никой нищо не каза. Явно е възпитана публика.

Липсва ли ти радиото?

Липсва ми, защото няма причина да ползвам радио гласа, а той е хубав. Шегувам се. Липсват ми колегите, защото бяхме супер екип, и ако измислим някаква готина идея за предаване, с удоволствие бих се върнала след втората година майчинство.

А пеенето?

Не, защото с Ясен  в момента правим жестоки неща. Имаме около 15 парчета, които трябва да довършим и ни е много приятно да ги правим заедно. Той има някакво усещане към електронната музика, която на мен никога не ми е била любима. Аз съм по-пънкар, но сега за първи път ми става интересна. И аз съм написала най-яките текстове в живота си, точно в тази колаборация с него. И то винаги се случва за 30-40 минути – той има някакъв бийт, аз пиша текст, той довършва и така става. Та, аз сега толкова съм се зарибила с него, че не ми се прави нищо друго музикално. Което е много тъпо, защото имам албум с Рубикуб, който не сме записали. Записани са 4 песни от 12, които са чисто готови. И това вече пет години.

Значи да очакваме дует „Козеви”?

Новите „Ритон” по-скоро (смее се). Аз си го представям на сцената много визуално, да не е просто една банда. Представям си как се обаждам на сценограф или режисьор и му казвам: „Ето ти музиката, дай сега да видим какво ще се случва по нея на сцената.” Все пак музиката да си остане в центъра на нещата, а не да даде добавена стойност на действието. Такива щури неща си представям, че не зная къде ще се случат.

Не е ли тъпо да работиш с мъжа ти?

Това е кеф, не е работа като работа. Ще си сипем по едно уиски, ще се качим горе (в студиото) и ще се забавляваме.

Какво е „работа“ тогава?

Нещо с ежедневна рутина. Радиото например, беше работа. Когато влезеш в някакъв цикъл.

А „Кутията“ какво е?

Невероятен риск.

Стига бе, не се ли увери, че вече работи и то сама ?И че риск няма?

Аз не мога да се успокоя. Всеки път треперя – дали ще дойдат хората навреме, дали някой четящ няма да закъснее, дали са авторите там, дали на хората ще им е комфортно, дали някой няма да се обиди…

Какво искаш да остане винаги в Кутията, да не се променя?

Ентусиазмът се надявам да не се изгуби в нито една от страните – пишещи, четящи и публика. Винаги да остане това преливане на енергия.

Не пропускайте „Пощенска кутия за приказки“ в „Нощта на театрите“ на 21 ноември. За повече подробности ТУК.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография