О, да. Хората съвсем преминаха тази граница неусетно, не без помощта на социалните медии.

Аз много късно влязох в социалните медии и много бавно ги изследвах. Прекалявал съм и аз, но винаги съм мислел. Такъв човек съм. Защото като по-млад незаслужено съм обиждал хора, които не го заслужават. Засягал съм ги без да искам. А може би някои нарочно, но дълбоко съм съжалявал за това и съм им го показвал. Особено на тези, които са живи, през годините съм им доказвал и съм намирал начин да им покажа, че уважението ми към тях е по-голямо от това, което съм допуснал. Но хейтърството стана национален спорт и аз не искам да участвам в него. Предпочитам, ако ще водя битки, да бъдат на една конкурентна база. Аз съм готов да загубя и съм губил много битки, изпити, конкурси, но съм и спечелил много. Въпросът е, че искам хората, от които завися професионално, да бъдат по-добри от мен. Много често завися от хора, които да не кажа силна дума, но професионалната им експертиза е доста съмнителна и това ме демотивира.

Защо се случва така? Наследство от социализма или причината е демографска?

Защото все още на различни позиции има хора, които са попаднали там случайно. Хора, които не могат да разберат, че   корпорацията не допуска личното, че корпорацията има само един критерий – качество на вложения труд. И това е единственото нещо, което определя заплащането, социалната или професионалната роля, която един човек може да има. За съжаление, все още живеем в една среда, в която всичко е с кого вечеряш, с кого спиш, с кого се разхождаш, кого лайкваш… Това „с кого“ и „как“ продължава. Аз искам и винаги съм искал да работя и да се конкурирам с хора, които са повече от мен. И се радвам, че работя с много по-добри професионалисти от мен и затова резултатите ни са такива. Да  работиш с по-посредствени хора, само за да си над тях, да ги държиш, да ги мачкаш, да ги командваш…Това е чуждо на характера ми и не го разбирам. Научих, че начинът ми на работа, този в който вярвам, е по-продуктивен. Понякога е по-бавен, понякога е по-разочароващ за мен самия, защото все още живеем на място, където ако не тропнеш по масата, не викнеш, не креснеш, не те възприемат много сериозно. Но добрите и сериозни резултати са там, където човек има подход. Вярвам в професионалния подход. Дори ми се е случвало да отхвърлям за работа човек, който ми е близък, семеен приятел. Но за това място се е появил човек, който не познавам, но е показал по-необходимите за момента и за позицията качества. И ми е било много трудно. Хем да не разваля приятелството, хем да избера човека, от когото имам нужда в работата си. Слава богу, човекът, когото не избрах, остана мой приятел.

На какво още се научи в ашрамите освен да ставаш рано? Пораства ли се там?

И да, и не. Порастването, дали ще е в ашрам, на планината, на морето, в манастир или вкъщи е много лична работа и това го разбрах на третия път, когато отидох. Атмосферата е различна, в началото мислех, че е и по-мистична… Аз съм вярващ човек, но не и религиозен, не следвам сляпо никаква религия. Вярвам в някакви природни закони, в законите на ума и най-вече в законите на духа. И хората, които срещам по пътя си, ако имат дух, успяват. Наскоро трябваше да консултирам една световна компания, която имаше апетити към медийния пазар в България (и сигурно все още има) и това ме срещна с невероятни хора. Но не невероятни, защото имат дълбоки джобове, пълни с пари, а невероятни като дух, като опитност и нещо, което на мен все не ми достига – рискови играчи са. В следващите 50 години от моя живот искам да стана това – рисков играч. И да не се страхувам от хора и от обстоятелства, които пълнят живота ни излишно. Защото ти никога не можеш да се пребориш с лъжата, с фалша, с лицемерието, със злоупотребата. В ашрамите научих това – че ако си смел, се справяш; ако възпитаваш и развиваш собствения си дух, ти винаги имаш път. А тези, които седят и чакат нещо да им се случи и някой да ги уреди, те нямат път. Те могат да завършат до някоя бутилка вечер, привечер, следобед, зависи кога започват. Трябва да вярваш, че нещата, които правиш, имат значение за теб, а после за други хора, защото във времето съм правил много неща с мисълта: „А това дали ще го харесат? А дали ще го разберат?“ Не. Промених перспективата. Сега ми е важно дали мен ме интересува. Защото ако мен ме интересува, най-вероятно ще интересува и някой друг. Защото трябва да работим и да живеем, приемайки нещата около себе си дълбоко лично. Трябва да ни пука от това, което правим. И в същото време да не вкарваме лично отношение там, където трябва да си служим само с професионални аргументи. Да отстояваме позиция, да направим това или онова. Да направим нещо или да откажем нещо. В карма йогата, която се прави в ашрамите, има едно упражнение, в което трябва да се научиш да казваш НЕ.