Темата за децата? Това е нещо, което не коментираше, но мога да кажа, че тя много обичаше децата и се грижеше за нейната племенница, която е жива и здрава някъде. Брат ѝ си отива много млад, а баща ѝ умира буквално в ръцете на Катя. Нейният живот е белязан от много странни и драматични случки. И всичко има обяснение. Аз открих нейна съученичка в Перник, която ме шокира с изказването си: „Аз намразих Пловдив заради Катя. Тя отиде там, срещна тези хора, тези бохеми, сигурно са талантливи, но те я пропиха, защото в годините в Перник Катя не близваше алкохол. Тук беше в парка, природата я теглеше и така нататък.“ Много неща излизат във филма и в книгата и зрителите ще видят. На 26-ти ноември в Мраморното фоайе на НДК, за първи път след смъртта ѝ ще има изложба. И тук благодаря на НДК и на Боршош, които помогнаха този проект да се случи. Аз почти се бях отказал от него и твърдя, че в тази държава няма държавна политика за зачитане на хората. Не може всички да са ни равни!

Имаме Невена Коканова, Катя Паскалева и Цветана Манева, да е жива и здрава. Това са едни хора, които са безспорни! Изкуството е субективно, но тогава броим филмите. Жена, която си отива на 52 години, има 48 филма! За Катя дори са се писали роли в киното. И не, защото някой ги е карал, а защото авторите са искали така. Последните ѝ големи роли са в средата на 80-те. През 90-те години новата вълна режисьори – Красимир Крумов – Грец, Попзлатев, Иван Черкелов – са тези, които я канят и я връщат в киното. Доста от тези, на които им е правела „голямата работа“ са я отписали, забравили са я. Но това не е, защото – да си кажем направо – Катя е прекалявала с алкохола. Всички пием. Да, тя може да е имала периоди, в които е прекалявала. Тук става въпрос за общата грижа.

Защото едно здраво общество се грижи за своите герои. А болното общество ги доубива.

И така герои сега са всяка певачка, приятелка на футболист или самият футболист, който от своя страна не е и особено успешен. Затова ти казвам, че съм много щастлив от това, което се случи с проекта ми с Невена Коканова преди – 16-годишните пожелаха да научат коя е Невена Коканова. Това, което се надявам да стане с Катя.  А не да кажат: „А, това е актрисата от „Козият рог“, а да се поинтересуват коя е тази актриса. Да гледат „Матриархат“ и да видят какво е присъствие. Катя е играла всичко – хулиганка, селянка, фатална жена…  Да можеш да изиграеш всичко за тези години! И бай Йордан Радичков беше казал: „Ами, тя си свърши работата, бе хора!“ Има хора, които си свършват работата на 50 и малко. За това не искам този спомен за нея да бъде фатален. Искам да отговаря на духа ѝ, на скромността ѝ… Единственото, за което съжалявам е, че тя си отиде, без да има реалното самочувствие коя е.

И по-скоро тази липса на самочувствие е скрита дълбоко в детството, както ще разберат читателите на книгата и зрителите на филма. Тежко детство… Тя се чувства изоставена от баща си, който е бил нейният кумир и който според легендата, умирайки в ръцете й, казва: „Катя, Катя, ти си артистка“. Той е искал да стане актьор, но животът го очуква и посвещава живота си на семейството. Но неговата мечта, макар и след смъртта му, осъществява Катя. И това е много тежка задача – да поискаш от детето си да сбъдне мечтата ти.

Животът на Катя плаче за филм. Правен е опит да бъде филмиран, но така и не е осъществен. Някога може би някой ще го направи, защото историята на Катя е много поучителна и отразява времето. Времето, в което са живели нашите родители и ние също. Ценностите, промените на тези ценности, корабокруширането на идеалите.

Но знаеш ли, някой беше казал: „Катя корабокрушенец ли е? Не, Катя е капитан на кораб и този кораб е нейният собствен живот.“

И трябва да ти кажа, че въпреки целият драматизъм, този живот си е струвал и този живот е толкова смислен, колкото хора, които сигурно доживяват до 80 и до 90, не могат и да си мечтаят да имат. Защото животът ѝ е много наситен и богат на чувства. Здравко Попов ми каза: „Катя се състезаваше със Слона не само кой е по-талантлив. Тя се състезаваше с него в пиенето, в любовта, във всичко“ Представяш ли си каква жена!? А иначе последното, което мислиш като я гледаш е, че е състезател.

Книгата и филмът са много различни. Аз мисля, че едното допълва другото. Както и изложбата – тя събира 20 и няколко нейни картини, които не са показвани. А тя рисува фантастично! Боря се да взема един от трите портрета, които ѝ е правил Златю Бояджиев и един от които ѝ е правил Слона. Те са в частни колекционери и в момента договаряме всеки един. Благодаря на хората, които ги дават доброволно и на НДК, които договарят цялата организация, защото мечтата ми е филмът, книгата и изложбата да минат отделни градове на България, защото София не е България. И най-хубавото е, че понякога в по-малките градове хората повече помнят. И не защото нямат избор, както някой би си помислил, а защото паметта е свързана с нещо друго.

Чух нещо друго, което малко ме ядоса. „Ти се качваш на тези хора, за да станеш популярен“, ми каза един наш колега. Аз му казах: „Аз не се качвам никъде, правя го може би първо заради себе си“.

И то е, защото смятам, че това безвремие на безпаметност не води до нищо добро. Ние сме държава на амока. Никой нищо не помни. Някой краде, изчезва, връща се след няколко години с по-богата биография, по-богат и по-щастлив. Всяко чудо за три дни е тук. Не! Нищо не е за три дни! Кариерата на Катя не е за три дни! Животът ѝ не е за три дни!

И съм сигурен, че ще има един момент, в който хората ще се връщат и връщат, и връщат във времето. И много скоро ще си направя видеоканал, в който безплатно ще си кача всички тези портрети на големи българи, защото благодаря на съдбата, че ме е срещнала с тях, че съм дишал въздуха на тези хора. Това никой не може да ти го отнеме. Това ме мотивира. Дори това, че искам моята дъщеря да знае коя е Катя и чуждестранните ми приятели също, и студентите ми. Ние имаме колеги, млади хора, които не знаят коя е Катя Паскалаева. Е, да, но докато аз съм жив, ще връщам това име. Мен ме интересуват хора с истории; хора, чиито живот е бил изключително динамичен и в чиито живот нещо се е случвало.