Когато търсех неща, свързани с Катя, попаднах на Държавния архив. Благодаря на фондация „Катя Паскалева“, че са съхранили и след смъртта ѝ, каквото е останало.
Животът на Катя днес е в три кашончета.
И добре че са в Държавния архив. Там има свидетелства за времето, за епохата, за други големи творци. Но трябва да ти кажа, че дневниците на Катя са потресаващи.
Част от дневниците на Катя ще се появят в новата книга, която аз и издателство „Сиела“ пускаме след 26-ти ноември, а на 5-ти декември в „Перото“ ще има представяне. Книгата се казва „Жените в мен – образи и думи“ и е книга-албум, която направихме с художника Дамян Дамянов. Надявам се да се хареса на хората, защото е една книга, която аз написах и после тотално изтрих. Когато попаднах на нейните дневници или бележки, както тя ги нарича, аз се убедих, че никой няма право да се изказва за живота на друг, когато има истински, автентични документи. И трябва да кажа, че тази книга ми беше една от най-трудните, въпреки че изглежда лесна – взимаш едни бележки и ги ползваш. Открих си и старо интервю на касета, което се оказа последното, което Катя е дала и е прекъснато. И аз нарочно съм го оставил такова нередактирано.
И в крайна сметка, документалната книга показва последните ѝ бележки – когато губи гласа си, когато почти не може да говори, когато е изрязана почти цялата… Тогава тя намира начин да общува със света – изрязва си малки квадратни бележчици и записва всичко на тях. Последната глава са тези бележки и последните неща, които пише, два дни преди да почине са: „влажни кърпи, мокро, студено, дъжд“ … и си отива.
Представяш ли си какво е да отнемеш на актьора (актрисата) най-ценното – гласа? Но има и нещо много символично в съдбата ѝ – кариерата ѝ стартира с ролята на Наиме в „Края на песента“, където е безмълвна. И финалът на живота ѝ е безмълвен.
Аз мисля, че Катя е щастлив човек въпреки всичко. Тя нарича себе си „сгъната“ и това е нещо, което не може да преодолее. Има едно нейно писание от времето, когато е на 40 и нещо, което съм публикувал в книгата и което е:
„Защо съм на 46? Защо обичам само един мъж? Защо продължавам да се изчервявам пред бакалина? Защо нямам деца? Защо се пропих?“
Когато човек живее със съзнанието кой е той, въпреки различните периоди, през които минава, аз мисля, че това е щастлив човек. За мен глупаците са нещастни хора. Те могат да тънат във видимо задоволство, но никога не са наясно кои са. Катя Паскалева или поне това, което съм почувствал, е един щастлив човек. И е щастлива както от шумните купони, в които е участвала – това е пловдивската Бохема – Слона, Начо Културата, Здравко Попов (единственият останал жив) от това поколение – до последните тихи години, в които стоеше в своя хол. Тя живееше в двустаен апартамент под наем, пушеше цигара и казваше: „Достатъчно ми е един стек „Мелник“ и една водка N 5″.
Всичко това е тъжно за нас, които я коментираме. Но аз съм я наблюдавал – тя си беше самодостатъчна в добрия смисъл на думата. Дали ще попълва кръстословици във влака – тя, звездата, която пътува наравно с нас във втора класа; дали ще е след представлението, когато е толкова студено, че хората ни гледат с кожуси и носят цветя и плачат, и искат да се докоснат до нея, тя си беше добре със себе си. Аз съм много щастлив, че се случи това представление, между другото, за да види, че хората наистина я обичат. Когато се чувстваш абсолютно ненужен – защото когато си сам в апартамента си, ти си такъв – и тогава, когато видиш, че хората те обичат, това е прекрасно. Но никога не съм я чул да мрънка, да има претенции. Да, имаше изисквания към нас. Няма да забравя как ме извика след една репетиция и ми каза: „Ти си външен! Отпусни се, бе момче! Отпусни се!“ А ти знаеш тази сцена на Треплев с майка му, след като е направил опит да се гръмне, която е много интимна сцена, в която ти усещаш дъха на човека срещу теб. И аз съм с една актриса като Катя и как да забравя респекта и да мина към другите отношения, които са нужни за тази сцена?! И ми трябваше доста време. Но тя имаше подход към хората и те затова я обичаха.