Това приятелство наистина минаваше през годините. Но има нещо, което ни направи особено близки.
През зимата на 95-та година, лютата Виденова зима, когато нямаше какво да се яде, наближаваше 50-тият рожден ден на Катя. И в цял свят, когато един актьор от подобна величина има юбилей, нещо се прави. Подшушнах тук-там в театрите на приятели да направят нещо, те казаха, че тя не е във форма, че няма да стане, че тя отдавна не играе. А това не беше истина – тя се беше взела в ръце, беше спряла да пие и беше в страхотна форма.
И тогава измислих да направим представление с младия тогава режисьор Димитър Недков, който по-късно се отказа от театъра, но прави отлични свещи. Но тогава беше с голяма бъдеще и един от интересните режисьори. Подкрепи ни и Златко Гулеков, който беше успял актьор и директор на Сливенския театър по това време. Той беше успял да създаде една много пъстра и интересна платформа на театъра и да го извади от тази провинциална летаргичност, в която изпадат театрите, особено от безпаричие. Митко предложи да направим за Катя „Чайка“, а аз се сетих, че е играла Нина Заречная, под режисурата на Николай Поляков в Пазарджишкия театър – роля, за която само съм чел. И имаше нещо символично да играеш Нина и после Аркадина – в най-хубавата си възраст. И предложихме на Катя – и аз, и Митко. В убеждаването много ни помогна и Милена Пантелеева, сценографът – те бяха много близки. Катя помисли и постави едно условие – да дадем роля и на нейния съсед и приятел Антон Горчев. По това време той, наистина изключителен артист, караше такси, за да се издържа. И Катя ми призна, че те са играли и в „Иван Кондарев“, и в „Козият рог“ заедно, но никога не са се срещали на сцена. И виж Катя – такъв човек! – отново да мисли за другите, за близкия приятел. И той изигра един великолепен доктор! Представлението се превърна в голямо събитие – играхме го повече от 50 пъти в цялата страна.
Аз играх Треплев. И живяхме заедно – тя (звездата), Деси Минчева Раул (сега е журналист в Париж), Ася Иванова, Цветомир Лазаров (актьор в Лондон) – една много интересна трупа. Направихме това представление, което беше много рисково. Живеехме в гримьорните на Сливенския театър и се отоплявахме с каквото има – печки, духалки… Катя ни готвеше вечер и в тези интензивни два месеца, в които работехме и живеехме заедно, имахме страшно много време да си говорим. И тогава не само аз, но и всеки един от колегите преоткривахме другата Катя. И разбрахме как в тази иначе сдържана жена има една бездна от емоционалност, която обяснява страшно много неща в нейния живот, в съдбата ѝ – някои нейни залитания, справяния, падания и отново изправяния. Тогава я почувствах много близък приятел.
А от Катя човек много научаваше. Тя не се интересуваше от клюки – кой с кого. Но имаше невероятна памет, спомняше си цели сцени от филми, взаимоотношения… Беше изцяло фокусирана върху работата си и помнеше детайли от това как са се случвали ролите ѝ.
И от дистанцията на времето мога да кажа, че тя е един от малцината български актьори, които работят по метода на тоталното превъплъщение. Ще ти дам пример с „Вилна зона“. Когато се снима в него, тя е само на 28-29 години и трябва да изиграе майка на 18-годишен новобранец. И всички са се съмнявали, че ще се справи. Тя, която е играла Мария в „Козият рог“ преди три години, изведнъж трябва да е дребна еснафка, потънала в бита и собственото си недоволство. Каква актриса трябва да си, за да го направиш така добре като нея?! Там тя отвърта и прословутия шамар на Ицко Финци, който почти получава комоцио от него, защото тя толкова се е вживяла в ролята. Така работеше и в „Чайка“. Толкова сериозна работа рядко съм наблюдавал.