"Родена е в Петрич през 1945 г., а през 1967 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Методи Андонов. Творческият ѝ път започва в Пазарджишкия театър. Прави забележителни роли в киното - „Козият рог“, „Матриархат“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „Вилна зона“, „Спирка за непознати“, „Бедният Лука“ и много други. В края на живота си подготвя моноспектакъла „Скитница“. През 2002 г. след продължително боледуване умира в София."
Това е от Уикипедия за голямата Катя Паскалева. Всичко останало е опитал да намери Георги Тошев в "Последната роля" - филм за вълненията, любовите, разочарованията, паданията и ставанията на една жена.
Само преди малко този материал беше интервю. После обаче реших, че въпросите ми са напълно излишни. С Георги Тошев пихме кафе и той повече от час говори за Катя Паскалева. Почти не съм го прекъсвала. Усмихваше се, притихваше, насълзяваше се и не спираше да разказва. Разбрах, че той наистина е обичал тази жена. Актрисата, жената, приятелката, човекът Катя. И разбрах, че неговият проект няма нужда от въпроси. Това е история, разказана с много любов и респект. И изобщо – има ли по-добър разказвач на съвремието ни от Георги Тошев?
Георги Тошев разказва.
С Катя имах много емоционално приятелство. Тя беше от актрисите, които харесвам още преди да познавам. Катя беше много особена. Срещнах я като приятел в началото на 90-те години и тогава улицата, промените, бяха разделили съсловието от двете страни на барикадата, много ярко и много гадно.
А Катя през всичките тези години е била човек с принципи и морал. Тя имаше други зависимости, но като морал и достойнство беше абсолютно безупречна. Тя беше ясна на всички, никога не се е възползвала от нищо.
Навремето, вместо да поиска жилище за себе си, отива при Тодор Живков, за да поиска апартамент за приятеля си Антон Горчев, защото той има дете и със съпругата му Соня Маркова живеят на един таван. Така че, когато я срещнах, Катя се чувстваше много изоставена от всички и ѝ беше много мъчно, че така наречените „нови демократи” с лекота изтриваха биографиите на хора като нея, които са работили и животът им се е случвал преди 10-ти ноември. Независимо, че Катя беше на площадите на всички тези митинги на СДС, нея много я болеше за това, че се омаловажават успехите. Това беше в годините, в които всичко минало беше ужасно. Нямаше никаква възможност да се погледне на това, което е добро, което е оцеляло, особено на работата в изкуството, защото само в него е можело да се говори за нещата, които не сме харесвали по времето на социализма по един по-метафоричен начин. Независимо, че в България не е имало видими дисиденти като Солженицин, Валенса, да не давам други примери, в България е имало едни личности, тихи, невидими, които по своя си начин за тази територия са успявали да отстояват ценности, които са общочовешки.
Тя беше особен човек. Много отворена към другите, но в същото време поставяше една невидима бариера. Всичко е шанс – има едни хора, които те харесват и други, които не те харесват. Моето случване на приятелството с Катя беше от взаимното харесване и от моя голям респект към нея, актрисата. Срещнах я като журналист – 1990-1991 година като млад репортер отидох при нея да правя интервю и тя ме прие доста въздържано. Беше казала, че разполага с 15-20 минути, а останахме два часа. Няма да забравя – покани ме в тях и разговорът се получи, защото тя разбра, че съм я гледал не само в киното, но и в театъра, и че имам някакви интереси в тази област. Беше интересно да разговаряме. Истината беше, че в тези години не много хора се отбиваха у тях. Това бяха годините след голямата ѝ кариера. Години, в които тя беше останала без достатъчно ангажименти, въпреки че не говореше за това и не се оплакваше. Но беше видима болката и беше в целия семпъл бит в дома ѝ на „Янко Сакъзов“ 70 – в картините, които бяха по стените, в снимките… Катя обичаше да решава кръстословици и всеки ѝ даваше от стари вестници нерешени кръстословици…
Приятелството ни започна с това интервю и се случи се постепенно. Аз я канех на представления, които смятах, че ще ѝ харесат. Тя беше много отворен към новите неща човек. Така стана нашето приятелство и то не е било битово. Елена Жандова, една от най-близките ѝ приятелки, която познавах от Ню Йорк, също помогна Катя да ме приеме. Последен ме прие Иван Росенев, вторият ѝ съпруг. Но после с него също имахме добри отношения. И оттогава приятелството ми с Катя остана до края. Дори имам един грях към нея. Катя вече беше оперирана, бяха ѝ правени някакви манипулации, и ни беше поканила да се разходим на Витоша с Люси Железова, журналистката от БНР. Нещо, което не можех да повярвам, защото Катя беше последният човек, който ще видиш в планината събота и неделя. И толкова бях зает тогава, нещо пътувах и не отидох. И после, когато поисках да я видя, тя вече беше в Правителствена болница. Иван каза, че тя не желая вече да вижда никого…