Георги Тошев и Всичко за Катя

"Родена е в Петрич през 1945 г., а през 1967 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Методи Андонов. Творческият ѝ път започва в Пазарджишкия театър. Прави забележителни роли в киното - „Козият рог“, „Матриархат“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „Вилна зона“, „Спирка за непознати“, „Бедният Лука“ и много други. В края на живота си подготвя моноспектакъла „Скитница“. През 2002 г. след продължително боледуване умира в София."

Това е от Уикипедия за голямата Катя Паскалева. Всичко останало е опитал да намери Георги Тошев в "Последната роля" - филм за вълненията, любовите, разочарованията, паданията и ставанията на една жена.

11 ноември ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева и архив
LoadingЗапази за по-късно 13'

Георги Тошев и Всичко за Катя

11 ноември ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева и архив

Само преди малко този материал беше интервю. После обаче реших, че въпросите ми са напълно излишни. С Георги Тошев пихме кафе и той повече от час говори за Катя Паскалева. Почти не съм го прекъсвала. Усмихваше се, притихваше, насълзяваше се и не спираше да разказва. Разбрах, че той наистина е обичал тази жена. Актрисата, жената, приятелката, човекът Катя. И разбрах, че неговият проект няма нужда от въпроси. Това е история, разказана с много любов и респект. И изобщо – има ли по-добър разказвач на съвремието ни от Георги Тошев?

Георги Тошев разказва.

С Катя имах много емоционално приятелство. Тя беше от актрисите, които харесвам още преди да познавам. Катя беше много особена. Срещнах я като приятел в началото на 90-те години и тогава улицата, промените, бяха разделили съсловието от двете страни на барикадата, много ярко и много гадно.

А Катя през всичките тези години е била човек с принципи и морал. Тя имаше други зависимости, но като морал и достойнство беше абсолютно безупречна. Тя беше ясна на всички, никога не се е възползвала от нищо.

Навремето, вместо да поиска жилище за себе си, отива при Тодор Живков, за да поиска апартамент за приятеля си Антон Горчев, защото той има дете и със съпругата му Соня Маркова живеят на един таван. Така че, когато я срещнах, Катя се чувстваше много изоставена от всички и ѝ беше много мъчно, че така наречените „нови демократи” с лекота изтриваха биографиите на хора като нея, които са работили и животът им се е случвал преди 10-ти ноември. Независимо, че Катя беше на площадите на всички тези митинги на СДС, нея много я болеше за това, че се омаловажават успехите. Това беше в годините, в които всичко минало беше ужасно. Нямаше никаква възможност да се погледне на това, което е добро, което е оцеляло, особено на работата в изкуството, защото само в него е можело да се говори за нещата, които не сме харесвали по времето на социализма по един по-метафоричен начин.  Независимо, че в България не е имало видими дисиденти като Солженицин, Валенса, да не давам други примери, в България е имало едни личности, тихи, невидими, които по своя си начин за тази територия са успявали да отстояват ценности, които са общочовешки.

Тя беше особен човек. Много отворена към другите, но в същото време поставяше една невидима бариера. Всичко е шанс – има едни хора, които те харесват и други, които не те харесват. Моето случване на приятелството с Катя беше от взаимното харесване и от моя голям респект към нея, актрисата. Срещнах я като журналист – 1990-1991 година като млад репортер отидох при нея да правя интервю и тя ме прие доста въздържано. Беше казала, че разполага с 15-20 минути, а останахме два часа. Няма да забравя – покани ме в тях и разговорът се получи, защото тя разбра, че съм я гледал не само в киното, но и в театъра, и че имам някакви интереси в тази област. Беше интересно да разговаряме. Истината беше, че в тези години не много хора се отбиваха у тях. Това бяха годините след голямата ѝ кариера. Години, в които тя беше останала без достатъчно ангажименти, въпреки че не говореше за това и не се оплакваше. Но беше видима болката и беше в целия семпъл бит в дома ѝ на „Янко Сакъзов“ 70 – в картините, които бяха по стените, в снимките… Катя обичаше да решава кръстословици и всеки ѝ даваше от стари вестници нерешени кръстословици…

Приятелството ни започна с това интервю и се  случи се постепенно. Аз я канех на представления, които смятах, че ще ѝ харесат. Тя беше много отворен към новите неща човек. Така стана нашето приятелство и то не е било битово. Елена Жандова, една от най-близките ѝ приятелки, която познавах от Ню Йорк, също помогна Катя да ме приеме. Последен ме прие Иван Росенев, вторият ѝ съпруг. Но после с него също имахме добри отношения. И оттогава приятелството ми с Катя остана до края. Дори имам един грях към нея. Катя вече беше оперирана, бяха ѝ правени някакви манипулации, и ни беше поканила да се разходим на Витоша с Люси Железова, журналистката от БНР. Нещо, което не можех да повярвам, защото Катя беше последният човек, който ще видиш в планината събота и неделя. И толкова бях зает тогава, нещо пътувах и не отидох. И после, когато поисках да я видя, тя вече беше в Правителствена болница. Иван каза, че тя не желая вече да вижда никого…

Macro alias: ArticleCarousel

Фотографии от филма „Козият рог“

Това приятелство наистина минаваше през годините. Но има нещо, което ни направи особено близки.

През зимата на 95-та година, лютата Виденова зима, когато нямаше какво да се яде, наближаваше 50-тият рожден ден на Катя. И в цял свят, когато един актьор от подобна величина има юбилей, нещо се прави. Подшушнах тук-там в театрите на приятели да направят нещо, те казаха, че тя не е във форма, че няма да стане, че тя отдавна не играе. А това не беше истина – тя се беше взела в ръце, беше спряла да пие и беше в страхотна форма.

И тогава измислих да направим представление с младия тогава режисьор Димитър Недков, който по-късно се отказа от театъра, но прави отлични свещи. Но тогава беше с голяма бъдеще и един от интересните режисьори. Подкрепи ни и Златко Гулеков, който беше успял актьор и директор на Сливенския театър по това време. Той беше успял да създаде една много пъстра и интересна платформа на театъра и да го извади от тази провинциална летаргичност, в която изпадат театрите, особено от безпаричие. Митко предложи да направим за Катя „Чайка“, а аз се сетих, че е играла Нина Заречная, под режисурата на Николай Поляков в Пазарджишкия театър – роля, за която само съм чел. И имаше нещо символично да играеш Нина и после Аркадина – в най-хубавата си възраст. И предложихме на Катя – и аз, и Митко. В убеждаването много ни помогна и Милена Пантелеева, сценографът – те бяха много близки. Катя помисли и постави едно условие – да дадем роля и на нейния съсед и приятел Антон Горчев. По това време той, наистина изключителен артист, караше такси, за да се издържа. И Катя ми призна, че те са играли и в „Иван Кондарев“, и в „Козият рог“ заедно, но никога не са се срещали на сцена. И виж Катя – такъв човек! – отново да мисли за другите, за близкия приятел. И той изигра един великолепен доктор! Представлението се превърна в голямо събитие – играхме го повече от 50 пъти в цялата страна.

Аз играх Треплев. И живяхме заедно – тя (звездата), Деси Минчева Раул (сега е журналист в Париж), Ася Иванова, Цветомир Лазаров (актьор в Лондон) – една много интересна трупа. Направихме това представление, което беше много рисково. Живеехме в гримьорните на Сливенския театър и се отоплявахме с каквото има – печки, духалки… Катя ни готвеше вечер и в тези интензивни два месеца, в които работехме и живеехме заедно, имахме страшно много време да си говорим. И тогава не само аз, но и всеки един от колегите преоткривахме другата Катя. И разбрахме как в тази иначе сдържана жена има една бездна от емоционалност, която обяснява страшно много неща в нейния живот, в съдбата ѝ – някои нейни залитания, справяния, падания и отново изправяния. Тогава я почувствах много близък приятел.

А от Катя човек много научаваше. Тя не се интересуваше от клюки – кой с кого. Но имаше невероятна памет, спомняше си цели сцени от филми, взаимоотношения… Беше изцяло фокусирана върху работата си и помнеше детайли от това как са се случвали ролите ѝ.

И от дистанцията на времето мога да кажа, че тя е един от малцината български актьори, които работят по метода на тоталното превъплъщение. Ще ти дам пример с „Вилна зона“. Когато се снима в него, тя е само на 28-29 години и трябва да изиграе майка на 18-годишен новобранец. И всички са се съмнявали, че ще се справи. Тя, която е играла Мария в „Козият рог“ преди три години, изведнъж трябва да е дребна еснафка, потънала в бита и собственото си недоволство. Каква актриса трябва да си, за да го направиш така добре като нея?! Там тя отвърта и прословутия шамар на Ицко Финци, който почти получава комоцио от него, защото тя толкова се е вживяла в ролята. Така работеше и в „Чайка“. Толкова сериозна работа рядко съм наблюдавал.

Фотография от филма „Звезди в косите, сълзи в очите“

Когато търсех неща, свързани с Катя, попаднах на Държавния архив. Благодаря на фондация „Катя Паскалева“, че са съхранили и след смъртта ѝ, каквото е останало.

Животът на Катя днес е в три кашончета.

И добре че са в Държавния архив. Там има свидетелства за времето, за епохата, за други големи творци. Но трябва да ти кажа, че дневниците на Катя са потресаващи.

Част от дневниците на Катя ще се появят в новата книга, която аз и издателство „Сиела“ пускаме след 26-ти ноември, а на 5-ти декември в „Перото“ ще има представяне. Книгата се казва „Жените в мен – образи и думи“ и е книга-албум, която направихме с художника Дамян Дамянов. Надявам се да се хареса на хората, защото е една книга, която аз написах и после тотално изтрих. Когато попаднах на нейните дневници или бележки, както тя ги нарича, аз се убедих, че никой няма право да се изказва за живота на друг, когато има истински, автентични документи. И трябва да кажа, че тази книга ми беше една от най-трудните, въпреки че изглежда лесна – взимаш едни бележки и ги ползваш. Открих си и старо интервю на касета, което се оказа последното, което Катя е дала и е прекъснато. И аз нарочно съм го оставил такова нередактирано.

И в крайна сметка, документалната книга показва последните ѝ бележки – когато губи гласа си, когато почти не може да говори, когато е изрязана почти цялата… Тогава тя намира начин да общува със света – изрязва си малки квадратни бележчици и записва всичко на тях. Последната глава са тези бележки и последните неща, които пише, два дни преди да почине са: „влажни кърпи, мокро, студено, дъжд“ … и си отива.

Представяш ли си какво е да отнемеш на актьора (актрисата) най-ценното – гласа? Но има и нещо много символично в съдбата ѝ – кариерата ѝ стартира с ролята на Наиме в „Края на песента“, където е безмълвна. И финалът на живота ѝ е безмълвен.

Аз мисля, че Катя е щастлив човек въпреки всичко. Тя нарича себе си „сгъната“ и това е нещо, което не може да преодолее. Има едно нейно писание от времето, когато е на 40 и нещо, което съм публикувал в книгата и което е:

„Защо съм на 46? Защо обичам само един мъж? Защо продължавам да се изчервявам пред бакалина? Защо нямам деца? Защо се пропих?“

Когато човек живее със съзнанието кой е той, въпреки различните периоди, през които минава, аз мисля, че това е щастлив човек. За мен глупаците са нещастни хора. Те могат да тънат във видимо задоволство, но никога не са наясно кои са. Катя Паскалева или поне това, което съм почувствал, е един щастлив човек. И е щастлива както от шумните купони, в които е участвала – това е  пловдивската Бохема – Слона, Начо Културата, Здравко Попов (единственият останал жив) от това поколение – до последните тихи години, в които стоеше в своя хол. Тя живееше в двустаен апартамент под наем, пушеше цигара и казваше:  „Достатъчно ми е един стек „Мелник“ и една водка N 5″.

Всичко това е тъжно за нас, които я коментираме. Но аз съм я наблюдавал – тя си беше самодостатъчна в добрия смисъл на думата. Дали ще попълва кръстословици във влака – тя, звездата, която пътува наравно с нас във втора класа; дали ще е след представлението, когато е толкова студено, че хората ни гледат с кожуси и носят цветя и плачат, и искат да се докоснат до нея, тя си беше добре със себе си. Аз съм много щастлив, че се случи това представление, между другото, за да види, че хората наистина я обичат. Когато се чувстваш абсолютно ненужен – защото когато си сам в апартамента си, ти си такъв – и тогава, когато видиш, че хората те обичат, това е прекрасно. Но никога не съм я чул да мрънка, да има претенции. Да, имаше изисквания към нас. Няма да забравя как ме извика след една репетиция и ми каза: „Ти си външен! Отпусни се, бе момче! Отпусни се!“ А ти знаеш тази сцена на Треплев с майка му, след като е направил опит да се гръмне, която е много интимна сцена, в която ти усещаш дъха на човека срещу теб. И аз съм с една актриса като Катя и как да забравя респекта и да мина към другите отношения, които са нужни за тази сцена?! И ми трябваше доста време. Но тя имаше подход към хората и те затова я обичаха.

Фотография от филма „Катина“

 

Темата за децата? Това е нещо, което не коментираше, но мога да кажа, че тя много обичаше децата и се грижеше за нейната племенница, която е жива и здрава някъде. Брат ѝ си отива много млад, а баща ѝ умира буквално в ръцете на Катя. Нейният живот е белязан от много странни и драматични случки. И всичко има обяснение. Аз открих нейна съученичка в Перник, която ме шокира с изказването си: „Аз намразих Пловдив заради Катя. Тя отиде там, срещна тези хора, тези бохеми, сигурно са талантливи, но те я пропиха, защото в годините в Перник Катя не близваше алкохол. Тук беше в парка, природата я теглеше и така нататък.“ Много неща излизат във филма и в книгата и зрителите ще видят. На 26-ти ноември в Мраморното фоайе на НДК, за първи път след смъртта ѝ ще има изложба. И тук благодаря на НДК и на Боршош, които помогнаха този проект да се случи. Аз почти се бях отказал от него и твърдя, че в тази държава няма държавна политика за зачитане на хората. Не може всички да са ни равни!

Имаме Невена Коканова, Катя Паскалева и Цветана Манева, да е жива и здрава. Това са едни хора, които са безспорни! Изкуството е субективно, но тогава броим филмите. Жена, която си отива на 52 години, има 48 филма! За Катя дори са се писали роли в киното. И не, защото някой ги е карал, а защото авторите са искали така. Последните ѝ големи роли са в средата на 80-те. През 90-те години новата вълна режисьори – Красимир Крумов – Грец, Попзлатев, Иван Черкелов – са тези, които я канят и я връщат в киното. Доста от тези, на които им е правела „голямата работа“ са я отписали, забравили са я. Но това не е, защото – да си кажем направо – Катя е прекалявала с алкохола. Всички пием. Да, тя може да е имала периоди, в които е прекалявала. Тук става въпрос за общата грижа.

Защото едно здраво общество се грижи за своите герои. А болното общество ги доубива.

И така герои сега са всяка певачка, приятелка на футболист или самият футболист, който от своя страна не е и особено успешен. Затова ти казвам, че съм много щастлив от това, което се случи с проекта ми с Невена Коканова преди – 16-годишните пожелаха да научат коя е Невена Коканова. Това, което се надявам да стане с Катя.  А не да кажат: „А, това е актрисата от „Козият рог“, а да се поинтересуват коя е тази актриса. Да гледат „Матриархат“ и да видят какво е присъствие. Катя е играла всичко – хулиганка, селянка, фатална жена…  Да можеш да изиграеш всичко за тези години! И бай Йордан Радичков беше казал: „Ами, тя си свърши работата, бе хора!“ Има хора, които си свършват работата на 50 и малко. За това не искам този спомен за нея да бъде фатален. Искам да отговаря на духа ѝ, на скромността ѝ… Единственото, за което съжалявам е, че тя си отиде, без да има реалното самочувствие коя е.

И по-скоро тази липса на самочувствие е скрита дълбоко в детството, както ще разберат читателите на книгата и зрителите на филма. Тежко детство… Тя се чувства изоставена от баща си, който е бил нейният кумир и който според легендата, умирайки в ръцете й, казва: „Катя, Катя, ти си артистка“. Той е искал да стане актьор, но животът го очуква и посвещава живота си на семейството. Но неговата мечта, макар и след смъртта му, осъществява Катя. И това е много тежка задача – да поискаш от детето си да сбъдне мечтата ти.

Животът на Катя плаче за филм. Правен е опит да бъде филмиран, но така и не е осъществен. Някога може би някой ще го направи, защото историята на Катя е много поучителна и отразява времето. Времето, в което са живели нашите родители и ние също. Ценностите, промените на тези ценности, корабокруширането на идеалите.

Но знаеш ли, някой беше казал: „Катя корабокрушенец ли е? Не, Катя е капитан на кораб и този кораб е нейният собствен живот.“

И трябва да ти кажа, че въпреки целият драматизъм, този живот си е струвал и този живот е толкова смислен, колкото хора, които сигурно доживяват до 80 и до 90, не могат и да си мечтаят да имат. Защото животът ѝ е много наситен и богат на чувства. Здравко Попов ми каза: „Катя се състезаваше със Слона не само кой е по-талантлив. Тя се състезаваше с него в пиенето, в любовта, във всичко“ Представяш ли си каква жена!? А иначе последното, което мислиш като я гледаш е, че е състезател.


Книгата и филмът са много различни.
 Аз мисля, че едното допълва другото. Както и изложбата – тя събира 20 и няколко нейни картини, които не са показвани. А тя рисува фантастично! Боря се да взема един от трите портрета, които ѝ е правил Златю Бояджиев и един от които ѝ е правил Слона. Те са в частни колекционери и в момента договаряме всеки един. Благодаря на хората, които ги дават доброволно и на НДК, които договарят цялата организация, защото мечтата ми е филмът, книгата и изложбата да минат отделни градове на България, защото София не е България. И най-хубавото е, че понякога в по-малките градове хората повече помнят. И не защото нямат избор, както някой би си помислил, а защото паметта е свързана с нещо друго.

Чух нещо друго, което малко ме ядоса. „Ти се качваш на тези хора, за да станеш популярен“, ми каза един наш колега. Аз му казах: „Аз не се качвам никъде, правя го може би първо заради себе си“.

И то е, защото смятам, че това безвремие на безпаметност не води до нищо добро. Ние сме държава на амока. Никой нищо не помни. Някой краде, изчезва, връща се след няколко години с по-богата биография, по-богат и по-щастлив. Всяко чудо за три дни е тук. Не! Нищо не е за три дни! Кариерата на Катя не е за три дни! Животът ѝ не е за три дни!

И съм сигурен, че ще има един момент, в който хората ще се връщат и връщат, и връщат във времето. И много скоро ще си направя видеоканал, в който безплатно ще си кача всички тези портрети на големи българи, защото благодаря на съдбата, че ме е срещнала с тях, че съм дишал въздуха на тези хора. Това никой не може да ти го отнеме. Това ме мотивира. Дори това, че искам моята дъщеря да знае коя е Катя и чуждестранните ми приятели също, и студентите ми. Ние имаме колеги, млади хора, които не знаят коя е Катя Паскалаева. Е, да, но докато аз съм жив, ще връщам това име. Мен ме интересуват хора с истории; хора, чиито живот е бил изключително динамичен и в чиито живот нещо се е случвало.

Фотография от филма „Вилна зона“

 

Много е трудно животът ти да се случва пред очите на другите. Това е направо непоносимо. И мисля, че част от проблемите на Катя са свързани с това, че тя не е осъзнавала каква цена трябва да плати за този успех. Който пък при нея е дошъл навреме, радвала му се е, харчила си е парите. Може и да са я прецаквали, но тя никога не е гледала с гняв към миналото. Имала е един шанс, който никой друг български актьор тогава не е имал – след „Козият рог“ тя е поканена в най-голямата британска агенция за актьори, за да ѝ направят снимки. Катя отива в българското посолство и ги моли съвсем легално да замине. Те казват, че това е диверсия и не я пускат. Не я пускат да си получи наградата в Емина – европейският Оскар. В Панама също получава награда, без да разбере…

В Катя нямаше грам озлобеност, въпреки че не обичаше комунистите. Беше изявен антикомунист, много разочарована от разбиването на СДС после, но в нея нямаше злоба. И може би затова хората, с които се срещах за филма, си спомняха за нея с любов.

Някои хора, които срещнах във връзка с филма, говореха с тъга за нея. Защото са я познавали в трудните ѝ моменти – на безпаричие, на безпомощност, на несправяне. Въпреки че никой от хората не я съжалява и всеки говори за едно голямо нейно качество – достойнството. Тя е човек, който не се е помолила никому. Въпреки, че това не е срамно, ако знаеш как да го направиш.

Но знаеш ли, и сега все едно е в кафето в дъното. Седи на една маса, пуши (тогава все още се пушеше в заведенията), на никого не пречи, пуши цигара от цигара и попълва кръстословици. И в това има ужасно много красота – да можеш след всички тези жени, които са минали през теб, живеят в теб, да запазиш себе си. Да имаш плът, да не си безличен, но да си като леко отсъстващ.

Страхотно е да можеш да бъдеш отсъстващ. Никога не усетих натрапчивост за тези два месеца, в които работихме заедно. И това не е идеализация, а реалното усещане за този човек. Деликатността на човешката природа е висша форма, изразена в Катя.

Филмът на Георги Тошев и Ема Константинова за Катя Паскалева се казва „Последната роля“ и ще бъде представен на 26 ноември като част от програмата на Киномания. А с книгата – „Жените в мен – образи и думи“ може да се запознаете на 5 декември в „Перото“.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Момчето, което…
Музика
Спорт
Театър