Георги Тошев – историята на разказвача

Георги Тошев – историята на разказвача

10 януари ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Румен Василев

А какво те води към хората? Как избираш героите си?

Любопитството, полудявам от любопитство. Има хора, които много съм обичал от дете – израснал съм с тях, има хора, от които съм получавал страшен респект – Цветана и Татяна са такива, други, които по-лесно са ме допускали, хора, с които съм преминавал различни нюанси на отношенията, каквато е Лили Иванова. Но всички са хора, които безрезервно съм харесвал. Хора, на които се възхищавам и хора, от които съм искал нещо да притежавам. Но най-важното е, че чрез героите си, получавам отговори на въпроси, които аз си задавам. И аз ги задавам като трамплин да проверя ситуации, които не съм изпитал. И затова казвам, че големият шанс на нашата професия е, че героите ни ни променят. Тези наши герои, които обичаме.

Кои са големите, истинските звезди на България?

Днес някакви хора, които забравяме на другия ден, наричаме „звезди“. Не, мили сънародници! Звезди в България са Лили Иванова, Цветана Манева, Татяна Лолова, Стефан Данаилов, Димитър Бербатов, Христо Стоичков, Стефка Костадинова, Богдана Карадочева, Васил Найденов и много повече не се сещам. Защото единственият критерий за „звезда“ е устойчивост на кариерата. Защото, ако ти стиска и 60 години ти работиш като Лили Иванова и си номер едно, независимо дали харесваме музиката и, трябва да имаме респект. И никога не сме я видели недоволна, с чехли, с пликче, притичваща, рошава. В професията си е изрядна. А нас такъв нихилизъм ни е налегнал, готови сме да оплюем всеки. Но ако нямаме респект към безспорното, кое е това, на което стъпваме ? Нека да имаме реалното самочувствие кои сме, откъде идваме, за да знаем накъде отиваме.

Ти би ли отишъл да живееш другаде?

Вече да. Навсякъде. Аз мога да пътувам с всеки, да живея с всеки, да се установя навсякъде. Отивам на едно място и на мен ми трябват часове, за да се адаптирам. Казвам си  „Това е мястото, ами аз сега трябва да се влюбя в това място, за да прекарам добре следващите дни. И го правя“. Преди години много исках да живея в България. Сега, не съм сигурен, че искам да остана за дълго. Харесвам си страната, принадлежа на нея, това е завинаги, независимо къде ще живея. Но появи ли се професионален шанс да замина за по-дълго, не бих се двоумил. Медийната среда тук, меко казано, не е моята. Чувствам, че имам опит и потенциал, от който нямат нужда. Всеки ден ме убеждават, че хората имат нужда от нещо, а аз съм сигурен, че нямат нужда само от него, а и от нещо друго. Иска ми се в медиите да присъстваме по-често умно и с достойнство. Това, което ни отнеха политиците, на всички граждани на тази страна, е именно достойнството. Днес всеки може да е журналист, всичко е много евтино, всяка може да води предаване, да чете ауто-кю, на всеки можеш да му говориш в слушалките, те дори не правят репетиции, анонимни хора пишат неща, крадат снимки от фейсбук и това остава безнаказано. Толкова е паднало нивото на нашата професия…голяма тъга.

В този ред на мисли, радваш ли се, че дъщеря ти живее в Париж?

В началото много страдах, сега се радвам, че Анна живее в Париж. Не че е лесно там, особено в контекста на това, което се случи тия дни. Но в Париж има света. Всичко в нас свършва до Калотина. Пусни си телевизора – всичко, което се случва е в София, и то не защото не се случва другаде, а защото сме се вторачили в пъпа си, в насъщното. Виж колко отсъства светът в предаванията. Ние сме си сякаш самодостатъчни. Аз съм друг. Аз обичам света. Аз смятам, че различността е качество. Че толерантността в 21 век, разбира се, в някакви граници на поносимост и законност, е много важна. Да имаш избор. И виждам, че изборите в нашата страна са толкова малко. И че въпросът е дали да съм тук или там. В това предаване или в онова. А ти чувстваш един потенциал, който си заработил през годините и за който имаш доказателство отвън, че става, конвертируем е. И другото, което е – липсата на стандарт. Аз искам да знам в моята професия какъв е стандартът, към който се стремя, в общественото поведение – също. И да няма вратички. Защото всеки ден примерите тук ни показват, че стандартите са различни за едните и за другите хора.

На какъв стандарт учиш Анна?

Важно е да има избор, защото ако има, стандартите идват с времето. Всичко около нея я учи на стандарт. Това, че във Франция не можеш да хвърляш боклуци на земята, например. И когато тук вижда някой да си хвърли боклука, се впечатлява. Това вече е стандарт на мисленето.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
"Не чувам
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Кулинария
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
но съм тук и имам какво да кажа"
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография