Георги Тошев – историята на разказвача

Как да докоснеш душата и кой поставя границите в човешките отношения, докъде води любопитството и защо разказвачите са винаги в сянка?

10 януари ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Румен Василев
LoadingЗапази за по-късно 11'

Георги Тошев – историята на разказвача

10 януари ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Румен Василев

 

Той несъмнено е най-енергичният човек, когото съм срещала. В това интервю каза, че много обичал да спи. Но никой все още не го е виждал да спи. Изобщо, да видиш Георги Тошев, който по принцип е навсякъде, не е лесна работа. Не го попитах, но по мои изчисления, по-голямата част от година я изкарва в път. И после ни разказва истории. За българи, които живеят в чужбина, за чужденци, които не знаят дори къде е България, истории на истински знаменитости, истории за любови, раздели, успехи…Иначе и той има любови. Познавам задочно най-големите му – Анна и АББА. За едната си любов вече написа книга, а другата е оставил сама и смело да напише книгата на живота си. Журналистът Георги Тошев – най-добрият разказвач на истории, когото познавам. 

Винаги разказваш историите на други хора, а почти никога не споделяш личния си живот. А зная, че имаш такъв. Защо си толкова потаен?

Това, че не говоря за себе си, не значи, че нямам собствена личност. Аз съм човек, който дава много пространство на другите, но много браня личното си пространство. Дълги години, като по-млад, съм живял на показ – домът ми беше отворен, приятелите ми бяха за споделяне с всички останали. С годините, когато човек натрупва опит и понякога този опит е горчив, разбира, че грешките на младостта не бива да се повтарят. Че тази отвореност не бива да касае личното ти пространство, защото там са замесени други хора, някои, от които, не обичат да го споделят. Давам за пример майката на дъщеря ми  – Милена. Тя е един прекрасен човек, който не обича да споделя, тя е моя противоположност. Не обича дори снимки на дъщеря ни да се публикуват и не защото вярва в глупости или уроки, а защото смята, че всеки един човек има собствен път, който не трябва да бъде предопределян от това, кой е бащата, и коя е майката. И с годините разбрах, че избирайки моята професия на журналист, на разказвач на истории, най-неинтересният съм аз. Чувствам се много комфортно в зоната на човека, който предизвиква другите да говорят, а не човекът, който се показва. И затова отсъствам от повечето си филми. Когато съм бил по-млад, съм искал да се показвам, като всеки човек с по-силно его, но с годините успях да овладея егото си. Смятам, че това е много ценно за човек, който работи колективна работа, каквато  е нашата. Журналистиката е колективна работа. Ти си зависим от хора. Другото, което е, че аз съм много скучен човек. Дъщеря ми казва – „Добре бе, татко, хората непрекъснато те спират по улиците, нещо ти говорят, а като дойдеш във Франция, само спиш.“ Човешката енергия не е пропорционално разположена в 24-те часа. И наистина, в ежедневието си, аз се срещам със страшно много хора по работа и когато остана сам или само с най-близките си, примерно на Бъдни вечер с майка ми, ние си хапнем и аз „хооп, да си полегна“. И тя казва „Хайде, да си говорим“. А аз, за съжаление, толкова съм се изговорил с другите, по-маловажните хора в моя живот, че понякога не ми остават думи за истински важните хора. Иначе навремето съм си мечтаел да имам интересна биография, да имам тайни, загадки, а пък сега съм човек, който ходи да поспортува от време на време, среща се, среща се, среща се с низ от хора, поуморява се достатъчно, ако мога да повечерям и да ми е тихо с приятели или с най-близките си хора, и след това, никой не може да повярва, че аз умирам да спя. Въпреки, че не мога да спя повече от 6-7 часа. Та, личното ми пространство смятам, че не  е интересно, не че нищо не се случва. Какво да разказвам за дъщеря си, тя си има свой път, по който си върви.

Но някои хора дори не знаят, че имаш дъщеря?

Навремето исках да стана артист, по – точно режисьор. Професор Азарян, светла му памет, ме искаше дори да съм в неговия клас, но майка ми тогава каза „Не може, това е загубено“, защото тогава в театър никой не влизаше. Аз обаче не заминах да уча във Варшавския университет, където бях спечелил без изпит, пишейки есе за Януш Корчак и приет да уча полска или славянски филологии. Та, слава богу, ме бяха приели и българска филология, та завърших. И съм много щастлив, че успях да завърша, преди баща ми да си отиде от този свят, защото това му беше мечтата – да построя къща, което не видя, аз не построих, но купих апартамент и да завърша, защото аз още в първи курс започнах да работя в различни вестници, после в „24 часа“ . И добре, че изобщо намерих време да завърша. Но по повод с това с егото – аз удобно си избрах професия, защото ако бях актьор, както ми каза Фрида , правейки книгата за АББА „Успехът, публичността ме научи, че трябва да споделяш живота си с другите, защото няма нищо по-силно от това, да си готов да го споделиш, когато си избрал такава професия, защото ти си публичен.“ А не като българските публични личности, които ти дават списък от въпроси, които да питаш . Ами не го работете това публичното, стойте си у дома или нещо тайно, скрито правете. Та тогава, като бях млад, съм си мислел  „Боже, колко не съм интересен, никой не иска да прави интервю с мене, сега ако бях едно селебрити….“. Но и сега не съм, не си избрах този път.  И защо им е на хората за знаят, че имам дъщеря.

Доволен ли си от избора си все пак?

Чувствам много комфортно, защото, знаеш ли, човек дали да е по-малко публичен или повече, той не може да скрие себе си. Всеки един ден животът е на показ. От най-личните ти неща до публичните. Аз вярвам, че животът на човек се отразява и в неговата работа. Ти не можеш да скриеш ако си лош човек, ако си непочтен, ако си мръсник, ако си психопат, ако имаш някакво изкривяване, то винаги ще личи в работата ти.

Няма как да ме убедиш, че водиш скучен живот. В колко държави си бил?

Да, ако го погледнеш отстрани – аз съм обиколил над 186 държави, преживял съм за моите 45 години какво ли не. Но ето, например, като се видим с мои стари приятели, аз съм горд, че имам приятели от 35 години, тоест от първи клас до ден днешен. И те за мен са изключително стойностни, и като се видим, си мисля, че както и да се променяме през годините, нищо не промени начина, по който ние сме се чувствали  тогава и се чувстваме и днес. Всеки някъде се е чалнал, но като цяло, стъпваме здраво на земята. Това е много важно, да не вземеш да си помислиш нещо….аз гледам толкова пустота, облечена в претенция. Хора, които си написаха биографиите, бизнесмени, продавачи на цветни метали, които стават продуценти, издатели и какви ли не, хора, които дори и с парите си не полагат усилия да се образоват малко. Лъсва една огромна претенция, която няма покритие. Така че, мисля, че всичко, което ми се случва дотук в живота е навреме….Невена Коканова ми беше казала гениална мисъл : „Толкова съм щастлива, че успехът при мен дойде навреме, без да го чакам, защото имам колежки, при които той закъсня и те, вместо да му се радват, се вкопчиха в него и не могат да изпитат удоволствие.“ Оттук насетне, особено за тази година, съм си казал, че аз искам да изпитвам удоволствие – в работата си, в общуването си.

Лесно ли е това в работа като нашата?

Това е много трудно, но в последните години правя проекти, които мен ме интересуват. Аз съм изключителен егоист в работата си. Искам Татяна Лолова, правя Татяна Лолова, иска АББА, правя АББА (моя мечта), искам Наум Шопов, правя Наум Шопов, искам Лили Иванова, правя Лили Иванова. Много важно е човек да бъде честен в работата си. Аз съм много краен в това да отстоявам собствения си интерес. По някой път съм получавал упреци, че съм много претенциозен, интелектуален…Не, това съм аз. Аз се научих да чувам критиката. И я приемам като част от професията, от живеенето  си, и смятам, че е много важно да има такава. Но започнах да различавам критиците, които ми помагат и хейтърите. Живеем в хейтърско време и сетивата ми са много обострени към хейтърите, към непочтеността, защото всеки може да има проблеми, всеки може да сгреши. Грешат само хората, които работят. И това, че някой допуска грешки е доказателство за това, че той полага усилия. Затова и поощрявам  хората, с които работя. Аз доста се промених и в това отношение. Някога съм бил контрол фрийк, искал съм всичко да контролирам. А днес вярвам, че единствено с инвестирането на доверие в другите, можеш да постигнеш добри резултати. Защото лично мен, винаги хората, които са ми вярвали, са ме карали да бъда добър и съм постигал изключително  добри резултати. Хората, които ме гледат с недоверие, ми убиват полета. Научил съм се да ги преминавам, разбира се, защото това е въпрос на характер. Затова се учудвам, като ми казват „Ей, Тошев, много си амбициозен“. Казвам „Не, аз просто никога не съм имал друг шанс в живота си. Никога не съм имал гръб, никога не съм имал финансова възможност и стабилност, аз просто съм знаел, че от малък трябва да работя.“ И работя от 16-годишен. Навремето един от продуцентите ми казваше „Ние ти дадохме шанс, ако не беше „Другата България….“, и аз му отговорих „Вие ми дадохте шанса, за който аз работя всеки ден“. Защото шанса се дава и на други хора – я да имаш банка, я да бъдеш на екран…но колко от тези хора успяват да вземат шанса си и да воюват за това, което им е дадено с лека ръка? На мен в живота никой нищо не ми е подарил, но пък аз се научих да си го взимам.

Каква е границата на личното пространство, която не престъпваш, когато правиш интервюта? Как знаеш кога да спреш?

Границата е невидима. Но едно нещо разбрах. Аз, като млад журналист, съм обиждал много хора. Няма да забравя, че режисьорът Стоян Камбарев, като влизахме на едно място, не искаше да ме погледне, защото бях написал някаква безотговорна критика за негово представление. В последните години от живота му, ние бяхме много близки и той остава един от най-близките ми хора. Обиждал съм и други с онази младежка нафуканост, арогантност. Но с годините разбрах, че единствената граница, която не бива да престъпвам, е тази на почтеността. Разбрах, че с псевдоскандалност, с каквато е наситена българската журналистика, не можеш да впечатлиш никого. Най-малко човека, когото си избрал да бъде твой герой.

Явно имаш деликатен начин да достигнеш дори до най-скритото, защото съм виждала доста откровения в твоите предавания.

Ще ти дам пример – един Наум Шопов, когото съм чакал 14 години, ми каза всичко за себе си. И когато Христо – синът му и Лиза – дъщеря му, гледаха филма, ми споделиха – „Ние научихме за него повече от филма, отколкото той ни е казвал“. И тази граница, за която говорехме преди малко, е невидима.  Нея я поставя или премахва голямата личност. Големите, с които съм се срещал, те не се притесняват от живота си. В живота им има успехи и провали, има тъмни и светли страни. Въпросът е, колко ти си наясно със себе си, за да можеш да говориш спокойно.  Аз съм се смял с мои герои, аз съм плакал с мои герои, аз съм се напивал с мои герои. Правел съм всичко това, не за да взема най-съкровеното им. Научих, че трябва да влезеш там, докъдето можеш да достигнеш. Никога не искай повече. Защото малко повече  да поискаш, и цялото това крехко доверие между журналиста и публичната личност може да се срути.

Не те ли интересуват скритите неща, тайните на човека срещу теб?

И аз като всеки нормален човек се интересувам от скритото, от драматичното. Ще ти дам още един пример. Отиваме в имението на Албано, правим филм за него. Всичките му агенти казват :  „Въпрос за изчезналата му дъщеря не се задава“. Ние сме в имението му с конете. И решавам – „Сега или никога“, помолих оператора да снима отдалеч и казвам : „Искам да те питам нещо, но ако прецениш, недей да ми отговаряш. Иления ? „. И той спря, очите му се напълниха със сълзи, и без за го питам повече, ми разказа как е отишъл, когато след пет години са открили частите от един труп, и при разпознаването видял гривната, която и е подарил, и разбрал, че дъщеря му е мъртва. Но аз не го питах за подробности, за нищо не го питах, казах само името и, но оставих вратичка, че няма да му се разсърдя, ако не ми сподели. Трябва да оставиш човекът за узрее сам, за да сподели нещо. Това са едни невидим граници и неща, които се случват в общуването с хората, но в едно съм сигурен – почтеността се усеща. Чувствителността – също. Ако ги притежаваш – от другата страна хората винаги ще бъдат с теб.

А какво те води към хората? Как избираш героите си?

Любопитството, полудявам от любопитство. Има хора, които много съм обичал от дете – израснал съм с тях, има хора, от които съм получавал страшен респект – Цветана и Татяна са такива, други, които по-лесно са ме допускали, хора, с които съм преминавал различни нюанси на отношенията, каквато е Лили Иванова. Но всички са хора, които безрезервно съм харесвал. Хора, на които се възхищавам и хора, от които съм искал нещо да притежавам. Но най-важното е, че чрез героите си, получавам отговори на въпроси, които аз си задавам. И аз ги задавам като трамплин да проверя ситуации, които не съм изпитал. И затова казвам, че големият шанс на нашата професия е, че героите ни ни променят. Тези наши герои, които обичаме.

Кои са големите, истинските звезди на България?

Днес някакви хора, които забравяме на другия ден, наричаме „звезди“. Не, мили сънародници! Звезди в България са Лили Иванова, Цветана Манева, Татяна Лолова, Стефан Данаилов, Димитър Бербатов, Христо Стоичков, Стефка Костадинова, Богдана Карадочева, Васил Найденов и много повече не се сещам. Защото единственият критерий за „звезда“ е устойчивост на кариерата. Защото, ако ти стиска и 60 години ти работиш като Лили Иванова и си номер едно, независимо дали харесваме музиката и, трябва да имаме респект. И никога не сме я видели недоволна, с чехли, с пликче, притичваща, рошава. В професията си е изрядна. А нас такъв нихилизъм ни е налегнал, готови сме да оплюем всеки. Но ако нямаме респект към безспорното, кое е това, на което стъпваме ? Нека да имаме реалното самочувствие кои сме, откъде идваме, за да знаем накъде отиваме.

Ти би ли отишъл да живееш другаде?

Вече да. Навсякъде. Аз мога да пътувам с всеки, да живея с всеки, да се установя навсякъде. Отивам на едно място и на мен ми трябват часове, за да се адаптирам. Казвам си  „Това е мястото, ами аз сега трябва да се влюбя в това място, за да прекарам добре следващите дни. И го правя“. Преди години много исках да живея в България. Сега, не съм сигурен, че искам да остана за дълго. Харесвам си страната, принадлежа на нея, това е завинаги, независимо къде ще живея. Но появи ли се професионален шанс да замина за по-дълго, не бих се двоумил. Медийната среда тук, меко казано, не е моята. Чувствам, че имам опит и потенциал, от който нямат нужда. Всеки ден ме убеждават, че хората имат нужда от нещо, а аз съм сигурен, че нямат нужда само от него, а и от нещо друго. Иска ми се в медиите да присъстваме по-често умно и с достойнство. Това, което ни отнеха политиците, на всички граждани на тази страна, е именно достойнството. Днес всеки може да е журналист, всичко е много евтино, всяка може да води предаване, да чете ауто-кю, на всеки можеш да му говориш в слушалките, те дори не правят репетиции, анонимни хора пишат неща, крадат снимки от фейсбук и това остава безнаказано. Толкова е паднало нивото на нашата професия…голяма тъга.

В този ред на мисли, радваш ли се, че дъщеря ти живее в Париж?

В началото много страдах, сега се радвам, че Анна живее в Париж. Не че е лесно там, особено в контекста на това, което се случи тия дни. Но в Париж има света. Всичко в нас свършва до Калотина. Пусни си телевизора – всичко, което се случва е в София, и то не защото не се случва другаде, а защото сме се вторачили в пъпа си, в насъщното. Виж колко отсъства светът в предаванията. Ние сме си сякаш самодостатъчни. Аз съм друг. Аз обичам света. Аз смятам, че различността е качество. Че толерантността в 21 век, разбира се, в някакви граници на поносимост и законност, е много важна. Да имаш избор. И виждам, че изборите в нашата страна са толкова малко. И че въпросът е дали да съм тук или там. В това предаване или в онова. А ти чувстваш един потенциал, който си заработил през годините и за който имаш доказателство отвън, че става, конвертируем е. И другото, което е – липсата на стандарт. Аз искам да знам в моята професия какъв е стандартът, към който се стремя, в общественото поведение – също. И да няма вратички. Защото всеки ден примерите тук ни показват, че стандартите са различни за едните и за другите хора.

На какъв стандарт учиш Анна?

Важно е да има избор, защото ако има, стандартите идват с времето. Всичко около нея я учи на стандарт. Това, че във Франция не можеш да хвърляш боклуци на земята, например. И когато тук вижда някой да си хвърли боклука, се впечатлява. Това вече е стандарт на мисленето.

Тя говори ли добър български, все пак е родена в Париж и там расте?

Говори прекрасен български. Заслуга на майка и, на баба и Албена, на дядо и Маринчо, който почина. За съжаление, моят баща не успя да я види. Но тя е много любопитна, бързо попива и е много жива. Казват, че по това прилича на мен. И съм щастлив, защото, когато виждаш, че детето ти се чувства добре, когато има какво да го предизвиква, ти си спокоен. Страшно е, когато видиш, че интересът му се свежда до върха на носа. А Анна иска да поглъща този свят. И Париж и дава това нещо. Апетитът идва с яденето. А тук, ако мога метафорично да се изразя, апетитът ми от година на година все повече намалява. И добре, че са моите герои и различни проекти, които като ударна вълна ме връщат и си казвам „Има какво още да се прави тук“ и пак ме обхваща еуфорията. И пожелавам на всички хора да се чувстват еуфорично от работата си. Защото няма нищо по-лошо от неудовлетворен човек. А иначе аз се чувствам добре. На 45 години зная, че каквото и да захвана, ще го направя като хората. И затова не ме е страх. Защото, както Цветана Манева ме е научила, „Важното е да се чувстваш необходим.“ И сега смятам да взема една пауза, да замина за Индия, за да реша в следващите 45 години какво да направя със същата енергия, в която да откривам смисъл.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър