„Той е по кратките форми“, отсича книжарката, през която минавам на път за срещата с него. Подава ми „Балади и разпади“ и отбелязва, че в склада липсва една от книгите му и трябва да си я поръча. Докато вървя към къщата на Яворов, където трябва да се видим, си мисля, че май никой не е давал по-точно определение на стила му. Спомням си, че почти бях преполовила „Естествен роман“ докато разбера, че ще ни доведе до края така – малко по-малко, без да бърза, ще се отклонява, разсейва, ще ни отчайва и ненадейно, сякаш случайно ще ни връща отново към героя си, за да не се почувстваме напълно изоставени. 

   Следобедът е същият като тези от детството ни – топъл и безвременен. Майски. Той пръв ще заговори за тези следобеди, а аз, слушайки го, ще се върна назад във времето, когато едно 7-годишно момиченце прекарва лятната си ваканция на село и до днес не знае как е възможно отново, и отново в един детски следобед  да се случва цял един живот. 

Георги Господинов в Интервюто. 

   И двата ти романа си приличат много по нещо и това според мен е носталгията по отминалото време. По детството най-вече.

Детството и изобщо задържането на времето за мен е адски важно. Аз малко съм сляпата Вайша с лявото око.

Бяха питали някого защо пише и той каза: „Пиша срещу изтичащото време“. Да се съхранява нетрайното, онова, което ще го няма след малко, чезнещото и смъртното е достатъчно основание за писане.

И някак си във „Физика на тъгата“ това вече е осъзнато – идеята, че пишем, за да запазваме неща с думи. За мен общо взето книгите са малко като един Ноев ковчег, като time капсула – някакво сандъче, в което събираш най-важните си неща. Кутия с нетрайни неща. Общо взето нетрайното ми е по-важно. Като този следобед сега, който ще се стопи след малко.

   Сещам се за една сцена от „Невероятната история на Амели Пулен“. Тя намери в една дупка в стената на банята си кутия с точно такива детски съкровища. Оказа се, че собственикът й вече е на около 60 години и когато след толкова време отвори кутията, без да знае какво да очаква, всички спомени от детството нахлуха в главата му буквално за секунда. Очите му се насълзиха. Плачеше от радост, че се е върнал там и в същото време плачеше от тъга, че всъщност никога няма да бъде отново дете.

Да, спомням си тази сцена.

Всички тези спомени от детството ни са доказателство, че все пак някога сме били невинни. И че всичко ти говори, когато си дете. В други отношения сме били със света, после той става мъртъв – дървото е мъртво, плочата е мъртва, масата е мъртва, а тогава не е било така. С порастването си човек присъства в смъртта на света. Някак си остаряването е такова нещо. И ти помниш, че това нещо е било живо, а сега е пълнеж и плюш, просто плюшена играчка. И ако съм станал писател, то е точно заради тези спомени в моето детство, тези следобеди, в които съм бил оставян сам на себе си.

В крайна сметка писането е точно това, макар че тогава беше по-скоро четене – да се справяш със света, който те заобикаля.

   Тогава наистина беше „четене“. А сега как е? Четат ли децата, които имат всички оправдания да не го правят – бързата информация ги залива отвсякъде.

Първо, и ние самите не четем толкова, колкото като деца – по себе си мога да кажа. А на тях им е по-трудно да четат, наистина. За нас книгата беше и мрежата, и медиите, и киното. Светът не ни беше под ръка или в ръката, както е сега. И все пак, не бих казал, че младите хора днес не четат. Случва се често да се срещам с ученици и студенти, особено покрай „Физика на тъгата“. Някои са ми казвали, че четат първо, защото и на тях им е толкова хаотично, колкото и на героя в книгата, и второ, защото и те продължават да не говорят много с родителите си. Това беше изненада за мен – мислех си, че сега деца и родители си говорят повече. При нас имаше дистанция, патриархат, една дупка между поколенията. Но пък майките ни правеха от мълчанието си много хубави баници, по друг начин изразяваха всичко. Та ето, тийнейджъри ми казват, че четат тази книга, за да разберат родителите си, които са на възрастта на героя в нея. Тоест това трудно говорене в българското семейство може би не е съвсем отминало.

   Вчера попаднах на някаква статистика – едно четиригодишно дете задавало повече от 400 въпроса на ден. Така че топката не е в децата, а е в нас, родителите.

Съгласен съм. И също, когато казваме, че децата не четат, предхождащият въпрос е ние четем ли, колко четем, къде са ни библиотеките…