Ако актьорът трябва да може да влезе в главата на най-големия си враг, нужна ли му е интелигентност за това?

Актьорът е странно животно. Той прилича на другите хора, но не е съвсем като тях. В него има някакъв процент извънземност, като тя може да бъде от различен произход – може да бъде от планетата на маймуните, може да бъде от света на елфите… Хубавото е, че актьорът по принцип има лесно възбудима природа. Неговият орган за емпатия е много силно развит и той може да става друг, да се превъплъщава, да влиза в други светове, в други логики. Затова има актьори, на които много им помага серебрална и умствена работа. Има други, които нямат никаква нужда от това – тяхната емоционална интелигентност е достатъчно добре развита и те го правят по съвсем други канали. Няма рецепта, но винаги е по-приятно, когато актьорът е симпатичен човек, а не проклето чудовище (смее се). Но и това не е задължително. Има актьори, с които трудно се работи или общува, но когато видиш какво правят на сцената, си готов всичко да им простиш. Това, което мен ме интересува все повече и повече, е възможността им днес да произвеждат повече светлина и да атакуват именно тези точки в гледащия, в чувстващия, в зрителя, където енергията е блокирана по една или друга причина и там да отключват това. Не да лекуват в буквалния смисъл на думата, а да алхимизират всичко това, с което официалната реалност не може да се справи. И това ще накара хората да изпитват по-голяма нужда да идват и в общност да преживяват нещо в театъра. Тоест да получават опитност, която няма къде другаде да получат. Аз никога не съм мислил, че театърът ще спаси света. Мисля, че има хора, които прекрасно си живеят и без театър и нямат нужда от него, но именно защото театърът е изключително безсмислено и красиво нещо, това го прави много, много ценен. По-ценен от това, което можем да си представим.

Четох, че в „Танцът Делхи“ всичко се върти около един танц, за който се предполага, че когато някой го види, животът му рязко се преобръща. И зрителите ще видят това преобръщане, но няма да видят самия танц. Ти представяш ли си го този танц като движение?

Не, като движение не съм си го представял. Мисля, че текстът е конструиран така, че всеки гледащ да си го представи и да си измисли какъв би бил този танц. И това е хубавото на театъра. Там, за разлика от киното, такива неща са оставени на въображението на зрителя. Той е задължен да гледа активно и въображението му да работи активно. В киното това трябва да го покажеш, защото обяснено в кадър ще е много скучно. Ние гледахме всякакви танцови представления, говорихме и мислихме, но аз никога не съм конкретизирал това нещо. За сметка на това пък за мен е било много важно всеки един от актьорите да е наясно с конкретните си усещания. Това обръщане с хастара навън, този потрес, който човек изживява, сблъсквайки се не дори с такъв танц, а с някакъв художествен акт, който ти прави нещо на теб до степен да почне да те програмира или депрограмира. И именно този енергиен поток за мен е бил много важен, докато работим с актьорите. А как изглежда този танц според всеки, това си е лично негова работа. Тоест кой как прави секс, любов, с кого спи и т.н., си е лично, лично негова работа.

Какъв процент от публиката искаш да депрограмираш с нещата, които правиш?

Трудно ми е да говоря за публика като цяло, предпочитам да говоря за зрителя. Винаги съм смятал, че театърът не може да спаси едно общество или една общност по никакъв начин. Но театърът би могъл да спаси един човек. Тоест това е персонално взаимоотношение, което се случва или не се случва между един гледащ и това, което е на сцената. И аз не мога да предвидя това, което ще стане.

Единственото, което мога да направя, е максимално добре и старателно да изпращам сигнали в открития космос, надявайки се, че някой ще ги чуе и ще влезе в същата честота на трептене.

Оттук нататък аз разчитам единствено на доброволната отвореност на всеки един човек, защото в крайна сметка, когато един човек гледа нещо и реагира, реакцията не е истинската оценка на нещо. Реакцията на един човек и мнението му говори за това как той гледа, какво е видял и от какво е имал нужда в този момент, докъде е скочил, докъде е слязъл, докъде е искал да отиде, докъде не е посмял да стигне. В този смисъл, цялото представление би трябвало да бъде опит между теб и теб. То е някъде по средата – медиум, който ще те поведе през лабиринта, за да можеш да се върнеш вкъщи, при себе си, в себе си, и да можеш да се сдобриш с това, с което не си могъл да допуснеш, че ще можеш да се сдобриш някога. Това е целта на упражнението.

Каза, че има хора, които чудесно си живеят без театър. Има и такива като мен, които чудесно си живеят и без футбол…

И аз съм един от тях (смее се). Никога не можах да разбера това, въпреки че дори във ВИТИЗ ни учеха, че сцената е като футболен мач, защото трябва да внимаваш у кого е топката, тъй като не може двама едновременно да играят с две топки, чисто стратегически. И аз го разбирам с главата си това, но не можа да ме закачи.

Е, ние сме малцинство в това така или иначе. Освен без футбол, без какво друго можеш да живееш?

Когато дойдох тук да репетирам, на летището в Париж си оставих телефона на едно кресло, вадейки го. Той беше черен точно като креслото и дори си помислих: „Чудесно място за забравяне на телефон“. И после се качих на самолета, потърсих го, за да видя колко е часа и разбрах, че съм го забравил точно там. И два месеца живях без телефон, без да успея дори да кажа на когото и да било. Това беше френският ми номер. През това време са ми звъняли, защото имах страшно много професионални ангажименти и неща, които трябваше да се уговарят. И за мен това беше като пропадане – виждах, че провалям срещи, инициативи и в същото време чувствах едно такова приятно безсилие. Усещах и не можех да си вдигна ръцете или да направя нещо. Междувременно ми намериха телефона – стоял е в “Намерени вещи”, после са го прехвърлили в една префектура в Париж, после едни приятели го взеха и ми го пратиха. Но живях два месеца без този телефон. А иначе – преди няколко години имах и ФБ акаунт, но се самоубих (смее се). Оказа се, че там си на пълен работен ден, за да го следиш, а никой не ти плаща за това. И всъщност би трябвало да цитирам как Сократ е ходил на пазар. Нали знаеш как човек си прави списък за пазаруване – той е „какво ми трябва“. Списъкът на Сократ е бил „без какво мога“. Така той е отивал и в крайна сметка не е купувал нищо, откривайки, че нещата, от които може да се откаже, са много повече от това, което можем да си представим. В тази връзка мисля, че мога без много неща.

От какво на рафта трябва да се откаже актьорът, за да влезе в роля, за да е добър в образ?

Парадоксално е, но докато работи, би трябвало да се откаже от собствените си егоистични представи, да разбере глобално целия проект и да го почувства.