Галин Стоев, който изпраща сигнали в открития Космос

Галин Стоев, който изпраща сигнали в открития Космос

27 ноември ‘17
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова

Но не може да направи едно представление по-добро?

Не, не може да направи едно представление по-добро. Въпреки че живеем във време, в което да направиш добро представление или добър продукт никак не е достатъчно. Напротив, нещата така са се обърнали, че е много по-важно как ще го продадеш, отколкото качеството, което си инжектирал в самия продукт, което е парадоксално по някакъв начин. И така ние влизаме в едно безумие на „мижи да те лажем“, което ако се дръпнеш и погледнеш отстрани, ще заприлича надпревара между възрастни, които като в детската градина си играят и се състезават, говорят за таргет групи и стратегии, а в крайна сметка става дума за една детска игра. В този смисъл театърът е хем вътре, хем не е вътре, и на мен тази му нефелност, безотговорност и в някакви моменти малоумие, много ми харесват, защото е някаква зона все още на свобода и блеене в добрия смисъл, която би могла чисто креативно да те зареди.

Каза, че театърът е начин да погледнеш отстрани. Самият ти колко пъти можеш да излезеш и да погледнеш отстрани на театъра? Да живееш извън него?

Опитвам се паралелно да поддържам и двата потока на това да бъдеш вътре изцяло, когато работиш и винаги да имаш едно наум, че всъщност никой не е умрял и това е само театър. В този смисъл от една страна е шизофренно, защото не можеш да бъдеш на две места едновременно, от друга страна упражнението е интересно, защото след като не можеш да бъдеш на две места едновременно, трябва да ги сдобриш в едно трето място и да обитаваш в него. Това ми се получава на моменти и съм доволен, когато го усетя. Не винаги, но мисля, че с възрастта се научавам все повече и повече да съм абсолютно инвестиран в това, което работя, а в същото време във всичко това да има известна доза условност. И през целия този процес се опитвам да разбирам себе си, а после и другите.

Театърът е средство, което ти позволява да излезеш от своята глава и да влезеш в главата на другия, включително и на най-големия си враг.

Възможността за диалог се отваря тогава и това е най-хубавото.

Говориш за свобода, но тя до някаква степен ти дава и безотговорност, не е ли така?

Именно, но когато казвам “безотговорност”, това е също една доста условна дума, която работи, когато си много стесиран и имаш нужда да ти се инжектира точно обратния антидот. А всъщност става дума за гъвкавост. Тя ти дава дистанция и ти позволява да бъдеш гъвкав, а когато си гъвкав, си достатъчно възприемчив, което ти позволява да се върнеш тук и сега. Звучи много просто, но в по-голямата си част хората не живеят в настоящия момент, а са се закачили за някаква прожекция в бъдещето или травма, или неразрешен конфликт в миналото и всъщност това ги откъсва от тук и сега. И пак се връщаме на първия ти въпрос защо хората ходят на театър – той е едно от средствата, които ни задължават да бъдем тук и сега. Има една американска писателка Гертруд Щайн, която много е мразила театъра, защото според нея времето на сцената и времето в залата текат по различен начин. Тоест това са две различни времена, които никога не се срещат. Актьорите си репетират и правят това, което са се разбрали, а долу хората са дошли от улицата и гледат нещо много отстранено, защото тяхното време е друго. И тази писателка твърди, че единственият момент, в който тези две времена се срещат, е преди вдигането на завесата и момента, в който тя се вдига, защото ужасът на сцената от това дали ще ни харесат и дали ще ни приемат и ужасът в залата от това какво ще ни сторят тези хора, се уравновесява и тези две общности споделят един и същи момент. И после завесата се отваря, светва и тези горе си правят, каквото си правят, а тези долу си живеят, каквото си живеят.

А мен винаги ме е интересувало дали този момент на среща може да се разтегли във времето на едно цяло представление и тази жива обмяна, която ни прави човешки същества, именно защото споделяме един и същи миг, и информацията може да потекат в най-чист вид от тази точка до другата с най-малко съпротивление.

Тоест най-качествените кабели биха могли да бъдат пуснати и използвани в този тип общуване, това е патосът на цялото преживяване. И за да можеш изцяло да участваш в това, ти трябва да гледаш активно и трябва да можеш да правиш изводи, да взимаш решения, да си достатъчно гъвкав и реактивен, което се изисква и от тези, които гледат, и от тези, които са на сцената. И това е доброволно съглашателство.

Четох едно проучване за най-щастливите нации. Ние не сме между тях. Сетих се, защото спомена за ужаса в публиката преди вдигането на завесата. По-лесно ли се прави театър за щастливите хора, за тези, които няма да изпитват ужас, а удоволствие от това, което ги очаква преди да се вдигне завесата?

Дали е ужас, или огромна радост, е едно и също, просто това е в различни страни на скалата. Така или иначе става дума за наситено, интензивно чувстване. За това пълно да преживяваш това, което ти се случва и да го изживяваш съзнателно. Дали си щастлив, или нещастен е подробност от пейзажа. Принципът е важен  – доколко ти, както се казва в „Танца Делхи“, „взимаш Граала и пиеш от живота си тази чаша, пиеш го пълно и изцяло.“ Ние живеем във време, в което се анестезираме все повече и повече поради различни причини. Хаосът е все по-голям, страданието е огромно и в един момент човешкото същество не може да понесе това и започва да се анестезира по всякакъв начин, за да оцелее. Понякога се анестезираме от мързел, защото ни е по-удобно и така ще минем по допирателната и ще боли по-малко. Но в крайна сметка дори анестезираното същество не може да издържи дълго, защото то минава покрай живота си вместо да бъде в живота си и в крайна сметка това е загуба на време.

Не зная дали е по-лесно да се прави театър за щастливи или за нещастни хора. Хубаво е да го правиш, когато срещу теб има съзнателни хора или осъзнаващи се хора, или такива, които биха искали да се осъзнават.

Тогава дали го правиш през огромно страдание или огромна радост, няма такова значение. Ако преди идеята, че за да твориш трябва да страдаш, е била много класически застопорена, оценена и задължителна, то сега времевата парадигма се смени дотолкова, че аз не мисля, че трябва да минеш през огромно страдание, за да можеш да се наслаждаваш, да съзидаваш или да създаваш нещо. Мисля, че включително на молекулярно ниво нещата се променят и съзнанието се модифицира до степен днес да имаме много по-пряк и много по-бърз достъп до неща, до които преди са ни трябвали едно-две прераждания.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър