„Монолози за вагината“, „Малка пиеса за детска стая“, „Приятнострашно“, „Хората от ОЗ“, изреждам наум докато пътувам към театъра. „Започнах“ с „Монолозите“ преди повече от 15 години. Три от най-гениалните ни актриси буквално помитаха публиката няколко пъти месечно в „199“ и дори не се замислях кой стои зад това. Никога не го срещнах, но го „следях“ чрез останалите му представления и редките му медийни изяви. 

Днес влизаме с него в Народния театър и той ни повежда през онзи безкраен лабиринти от коридори, който познават само хора, минавали стотици пъти по него. Появяваме се в най-напрегнатата фаза от репетициите на „Танцът Делхи“ и мога да си представя колко зает в това време е един режисьор. Разговорът с него обаче продължава около час и той прави така, че нито за миг не се чувстваме притиснати от времето. Когато по-късно преслушвам материала и си мисля за него, осъзнавам какво го прави такъв, лек за общуване – той е човек извън времето и мястото си, точно каквито са всичките му представления.

Галин Стоев в Интервюто. 

Трябва ли да е красив един човек, за да бъде на сцена?

Не зная дали трябва да е красив, но със сигурност трябва да може да активира красотата и да я прави видима за другите. Когато хората отиват на театър или на кино, те си плащат, за да видят нещо, което самите те не могат да правят. А пък това, което тези на сцената би трябвало да могат да правят, е трудно да се улови, защото е много ефимерно и там общо установените мерки и теглилки не работят. Но пък актьорът по принцип би трябвало да има лесно възбудима природа и да бъде чувствителен, включително и към невидими неща, за да може да ги направи видими и да бъдат споделени с другите. В този смисъл аз не знам какво точно значи да си красив, защото преди 30 или 50 години това, което днес се смята за красиво, не се е смятало за такова. И днес това, което се счита за красиво, няма да е такова след 50 години. Но активирането на красотата за един актьор е задължително.

В този ред на мисли, ако хората ходят на театър, за да гледат хора, които правят нещо, което те не могат, със същия успех биха могли да посещават лаборатории или шивашки цехове например. Защо хората ходят на театър според теб?

Мога само да предполагам, но наистина не зная защо ходят на театър. Освен това в различни контексти и нагласи и причините, и мотивите са различни. Мисля, че човешкото същество има нужда от алтернативна или по-наситена, по-висша реалност, условно казано, в която да се чувства много повече себе си, а в самата реалност да не може да я живее, защото му е отнета поради х и y причини. Тоест театърът е някакво привилегировано пространство на един общ сън, делириум, мечта или акцес, който не можем да си позволим в реалния живот, но пък можем да преживяваме и да наблюдаваме дистанцирано или да се асоциираме с него в кадъра на една театрална вечер. Мисля, че за това ходи човек на театър. Другото е, за да разбере себе си, защото има възможността да наблюдава парадоксалността на човешката природа без задължително да се идентифицира или да бъде пометен от нея. Тоест може да съпреживява, но може да пази дистанция, защото е зрител и така да се разбере повече или по-добре, да пробие видимата реалност и да се добере до невидимата консистенция на реалността. Мисля, че театърът преди всичко е средство за проникване в тайна. В Тайната с голямо Т. Потенциално би могъл да прави това. Дали театралните практици го ползват за това или за друго нещо, това е друг въпрос.

Самото средство, самото начинание е като кралски печат, с който можеш да си подпечаташ пътуване в друго измерение, а можеш да решиш да чупиш и орехи с него.

Зависи от теб какво ще направиш.

Таргетира ли се в театъра как работи рекламата при вас? Знаеш ли какви хора сега например биха се заинтригували от „Танцът Делхи“?

От гледна точка на мениджмънт и такива техники за промоция, мисля, че театърът малко изостава в сравнение с телевизия или други медии, защото на него винаги се е гледало много по-малко като на бизнес, а повече като на фриволен каприз, условно казано. Това идва и поради факта, че тук не се въртят толкова много пари.

“Тук” в България или ”тук” в театъра?

В театъра като цяло. Театърът е много по-евтино начинание от телевизия или кино например.

И пак за него няма пари…

Да, пак за него няма пари (смее се). И то защото всички знаем, че дори без пари може да направим нещо. Дори с хиляди уговорки, без да платиш на хората или да им платиш по-малко, може да се случи. Чисто технологично в телевизията или в киното това не би могло да стане. Та в този смисъл театърът, от една страна, се държи като част от цялото статукво с всички тези техники за менажиране, атакуване на публиката или нацелване на таргет групи. От друга страна, той е като братовчед от друга планета, който малко се мотае тук в краката на другите, не е разбрал още какви са правилата, не знае вратите – на коя да почука и откъде да влезе. В този смисъл това е една не добре дефинирана зона, което в някакъв момент го прави да изглежда като беден роднина от село, а на моменти може би го прави най-свободният елемент, защото още има недефинирани неща вътре. Така че винаги е хубаво да дойде някой отвън и да ни кадрира. Да каже “Работете за това!”, “Насочете си рекламата към това!”, “Не рекламирайте тук!”, “Говорете с тези!” и така нататък. Но това е нещо, което е извън театъра, един външен образ, който когато е доброжелателен, внимателен и интелигентен, може наистина да помогне на представлението да стигне до своята
аудитория.