Всички обичат Камен Донев

Всички обичат Камен Донев

6 април ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Павел Червенков

Ако един ден станеш преподавател, на какво ще учиш студентите си?

Преди време бях за кратко преподавател в Нов български университет, но бързо се отказах, тъй като видях, че нещата не се получават. Но тогава си направих един голям извод. И той е какво трябва да се казва на младите хора. Най-много ще изисквам, ако трябва да преподавам, в което дълбоко се съмнявам, да се четат много книги, да се гледат хубави филми, да се слуша качествена музика. И най-важното  – анализ, анализ, анализ. В нашата професия най-важна е психологията. Трябва да познаваш ситуацията, човека срещу теб. На петата минута, само по дрехите, да разбираш какъв е той, кой е той. Това до голяма степен е и дарба – така наречената наблюдателност. Самият Станиславски говори за това, не казвам нищо ново. Но без четене, музика, филми, театър, изкуство въобще, няма как да бъдеш творец, актьор.

Не е ли достатъчно просто да имаш талант?

Не е достатъчно.

Талантът сам по себе си, дарбата, е едно задължение, което е условие да се развиваш. Ако не четеш, талантът ти ще остане плосък, той ще стане като недоразвито дете, като зародиш.

Тоест ще се вижда, че имаш нещо, но както казват старите актьори, ще играеш само характерни роли – глупака, наивника, бияча, любовника. А това не е пътят в изкуството. В този смисъл това, което дава литературата, боравенето със словото е задължително. Защото литературата развива въображението, въображението развива изказа, изказът развива мисленето. Всичко това те прави бърз, рефлективен, остроумен, наблюдателен, точен. Един актьор трябва да притежава такива качества.

Приятно ли е да имаш и такава публика срещу теб – интелигентна и взискателна? Или е по-трудно?

Много е приятно, когато усетиш, че публиката е взискателна и в един момент реагира много точно. Тази публика не е щедра на реакция. И тогава пред теб застава един много висок, трудно изкачим, но приятно труден връх, който искаш да покориш.

Това е като игра между двама гросмайстори. И двамата са добри и играта е интересна. Иначе е лесно. Можеш бързо да ги разсмееш. Въпросът е в тази волтова дъга. Между залата долу и хората на сцената.

И тази дъга много често я няма в нашия театър. Има я в много представления, но в повечето липсва. Тоест актьорите си играят, публиката си гледа джиесемите и накрая: „Ами тъпо е представлението, за какво дойдохме, тия пари можехме да ги дадем за друго…“. Актьорите от своя страна: „Тая публика е тъпа, не разбира нищо…“. И става едно мазало. Но аз и друг път съм казвал – публиката винаги е права. Когато кажеш на някакви хора : „Дайте 15-20 лв. и аз ще ви забавлявам“, трябва да го направиш добре; ако не го направиш, публиката не ти е виновна.

Къде куца театралната ни система?

Аз не мисля, че нещо куца. Мисля, че всичко е точно. Всичко е наред. Единственото нещо, с което не съм съгласен, е, когато някой казва за друг, че нещо „не е това“. Демек някои, които правят така наречения авангарден, глупав за мен, независим театър, такива независими формации от нереализирани артисти, объркани още от малки, (защото те са млади хора, а вече са видоизменени), та те казват за други, че това е грешно или не е правилно. Това е много жалко, защото в изкуството няма такова нещо.

В изкуството всеки прави това, което може, и това, което иска. Единственият, който може да казва, това е публиката.

Не и критикът, не и той. В тоя ред на мисли – всички тези, които взимат пари от държавата, за да направят своите елитарни представления и после говорят, че публиката не ги разбира или че не държат да имат публика, просто плюят върху собствената си физиономия. Защото поставят постановките си с парите на хората, които после плюят. И с киното е същото. И с каквото и друго да дам за пример. Ако взимаш пари от държавата, бъди така добър да направиш нещо, което хората, данъкоплатците, по някакъв начин да разберат, да усетят, да му се зарадват, защото ти го правиш с техните пари. Ако си такъв гъзар и си много елитарен, ако си толкова извън конюнктурата, продай апартамента на баща си, твоя апартамент, земите на дядо си, плати си и си направи сам театър. И тогава можеш да кажеш „Ето, аз съм независим.“ Иначе не си независим.

Има примери на световни елитарни, както ги наричаш, или алтернативни форми на изкуство, които са много добре оценени от публиката.

Специално за елитарни и алтернативни неща в изкуството не мога много да говоря, тъй като съм гледал твърде малко. Защото не искам да гледам, не ми е интересно.

Но ако се огледаме в попмузиката, в киното, в театъра, в операта, в изкуството като цяло, в световен мащаб, ще видим, че най-хубавите неща са и най-гледаните неща. И никой не може да ми каже копче срещу това.

Да каже, че Райна Кабаиванска е комерсиална или че Андреа Бочели е комерсиален… Мога много да изброявам – Боби Макферин, Юри Башмет, Найджъл Кенеди – комерсиални ли са? Те са талантливи, добри музиканти, певци, гениални, затова хората ги харесват. Имената са стотици. Не можеш да говориш за талантите, че са комерсиални. Напротив, трябва да кажеш „Слава Богу, че съществуват и толкова хора ги гледат и им се радват!“

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър