Всички обичат Камен Донев

Разговор за сватбите, за отговорността, за вричането, за традициите, за любовта, за изкуството, за чудесата, за смирението и за вярата. За началото, срещите, музиката, танците, сцената, абстракциите, ролята на публиката и нейната енергия. Думите и "одумването". Преломните моменти, решенията, чудесата и смирението.

6 април ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Павел Червенков
LoadingЗапази за по-късно 15'

Всички обичат Камен Донев

6 април ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Павел Червенков

    Казва ми, че подготвя грандиозен спектакъл за месец ноември в зала „Арена Армеец“ и уточнява, че е на сватбарска тематика. И веднага си го представям. И него, и музикантите, и танцьорите, и залата, и всичко. И се усмихвам, защото…защото зная, че ще е смешно. И зная, че ще е и тъжно. Защото такъв е Камен Донев. И смешен, и тъжен, и романтичен, и гневен, и земен, и в същото време недостижим. Той е истински добър разказвач. Докосва те с лекота и те оставя с мисъл. 

Камен Донев в Интервюто.

В края на месеца заминаваш за Лондон. Какво ще представиш там?

В Лондон ще играя за първи път „Възгледите на един учител за всеобщата просвета“. Малко щампосана е мотивацията „поради големия интерес“, но в случая е точно така. При първото ми гостуване с „Възгледите на един учител за народното творчество“ дойдоха много хора и направих извънредно представление. И затова решихме следващото представление да бъде в по-голяма зала. Спряхме се на зала „Трокси“ – тя е известна, там се случват много събития и е с доста повече места. И аз отивам с голямо вълнение, защото публиката там е е страхотна.

Какви  бяха хората, които дойдоха на първото представление?

Според мен основно са хора от бизнеса. Не са емигранти, останали отпреди много време, макар че има и такива. Дойдоха много млади хора, които явно учат, работят, във въртележката на живота са. Отворени, с много добро чувство за хумор и с една лека, приятна носталгия към България. Идват с умиление, идват да чуят нещо по-истинско, да чуят българско слово. И, разбира се, или поне аз така се надявам, те идват заради начина, по който аз поглеждам към България – малко по-различно, с чувство на ирония, със сатиричен оттенък.

Това леко чувство на ирония към нещата, които се случват тук ли е начинът ти да оцелееш и като човек, и като творец?

Това е моят начин да се боря с нещата, доколкото мога. Това е моето оръжие. Разчитам на чувството за хумор, разчитам на находката, на въображението, доколкото мога да съм честен, прям, да казвам нещата така, както ги мисля. Да, това е моят начин.

И в живота извън сцената ли го правиш?

Правя го, но по-рядко. Мисля, че сцената, изобщо театърът е мястото, където хората са готови да приемат интерпретация, тълкувания.

Сцената е нещо, което в хубавия смисъл е „извадено от реалността“, но в същото време е дълбоко в реалността. Тоест тя е една абстракция. И когато кажеш нещо на сцената, то винаги има голяма сила, защото е отделено От живота и в същото време е За живота.

Баналният израз е, че сцената е лупа. И наистина е така. В живота хората трудно възприемат, когато нещо им се казва – независимо дали са на опашка, в автобуса или на ресторант. Там те гледат на думите по един начин. Но когато думите са произнесени от сцената, от този фундамент, от този пиедестал, и то произнесени с дълбока мотивация и с убеждение и вяра, тогава те придобиват голяма сила и хората ги възприемат по друг начин.

Ти внимателен ли си с думите?

Научих се да бъда много внимателен, тъй като по принцип човек, който борави с думи, по инерция забравя да внимава. Дори често се опива, излиза извън нужното. Много лесно може да се изпадне в прекалени словоизлияния, особено в компания, в която хората споделят едни и същи виждания. В такъв момент аз намразвам ситуацията. Когато прекалено много се изприказва и нещата станат „одумани“. И с годините се научих и усещам сам за себе си някакъв напредък. Научих се колко да говоря, как да говоря и се радвам, че го осъзнавам.

А на сцената трябва да си още по-внимателен.

От сцената е най-важно. Там нямаш право буквално на едно излишно изречение. Моноспектаклите стартираха с по-обемен текст, много от него падна и почти толкова се добави и аз всеки път си казвам колко интересно нещо е времето и, разбира се, опитът, играта. Колко е важно да го има това, защото с времето и с рутината, в хубавия смисъл на думата, ти виждаш кое е излишно и трябва да се разделиш с него, като същевременно откриваш новите неща и ги вкарваш в текста. И ако може да намеря метафора, то е като да строиш една голяма къща и постоянно да слагаш и да махаш някакви неща. И тя става все по-хубава, по уютна.

Щом правиш промени по представленията, значи все още ти пука за тях. Не ги правиш, за да си известен или само за да печелиш пари?

Не го правя, за да съм известен, нито, за да съм богат.

Правя го, защото това е моят начин да бъда чут и разбран. Същевременно, това е моят начин да съм с много хора наведнъж, което е много силно усещане. Когато разсмееш или разплачеш много хора наведнъж, връзката между вас става много сериозна. Доста интимна. Срещал съм хора, които ми казват, че ме обичат.

Много често след спектакъл при мен идват момчета и момичета и казват „Мога ли да ви прегърна?“. Това е страхотно усещане. В живота няма как това да се случи.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър