Фотография: Стефан Щерев

РАБОТАТА

В съзнателния ми живот очевидно има някакъв преломен момент, в който аз, без рационално решение, съм си дал сметка, че за да мога да съществувам и да ми се случват нещата както трябва да ми се случват, трябва да спра да съм толкова затворен и интровертен.

Трудно говорех с хора. Много трудно. Като ме питат за мнение, отговарях само с „да“ и „не“, въпреки че имах много неща за казване. Голям комплексар бях. Свит и срамежлив. Но знаеш ли, скоро в речта си на Деня на София Георги Господинов каза, че все по-малко се срамуваме и все по-малко изпитваме свян. Станали сме безпардонни. А да имаш свян, значи да имаш критерии, мярка.

Та, на целия този срам, който изпитвах, когато на един купон, вече мой, за първи път артикулирах пред другите, че ще стана артист, това предизвика бурен смях. И реших, че явно ставам, щом разсмивам хората (смее се). По-късно си дадох сметка, че по-скоро са ми се подигравали. То е странно наистина. Аз нямах такава необходимост, такава потребност да се изявявам на сцена, да влизам във връзка с хората, да ги разсмивам, както са повечето ми колеги. Аз бях борсук. И дори на тези купони на сестра ми, сутрин като се събудят пияни-заляни приятелите й, ме караха с една мръсна тенджера да ходя в унгарския ресторант на Раковска, който сега е Хепи, да им купувам гъбена супа. Изискани – не шкембе чорба, а гъбена супа. И аз с тази тенджера и една мрежичка, какво да правя, ходех до там, но никога не минавах по Раковска, както би трябвало, защото не обичах да минавам оттам – там има възможност да срещнеш някакви хора, а пък аз не исках. И минавах винаги по Шести септември. Винаги. Ако има възможност да мина където няма хора, минавам оттам. Сестра ми дори ми подаде документите във ВИТИЗ, аз от срам не отидох.

Как го преодолях ли? Не знам. Познато ли ти е това усещане, когато не искаш да направиш нещо, обаче знаеш, че ако го направиш, ще е по-добре за теб?  Може би беше нещо такова. Ваня Цветкова ми е разказвала,че когато се е снимала в „Хан Аспарух“ трябвало да полудее пред някаква масовка. Ама масовка 1000 души, които няколко дни стоят там и я мразят, псуват я, обсъждат я. И тя е сигурна, че няма да се справи и накрая това не-искам-усещане е толкова силно, че само извикват: „Камера работи!” и тя казва, че изведнъж настава гробна тишина и тя потъва някъде надолу, където няма спасение. И това надолу, то те дърпа, не можеш да излезеш и все повече потъваш, докато, за да те върне обратно, се чува някъде далеч: „Пу, да му еба майката, лентата свърши“!

Дали съм имал такива моменти? Напоследък да. Не е хубаво, неприятно е. Дискомфортно, губиш контрол, хубаво е да се владееш, дори като правиш маймунджулъци. Не ми е хубаво това усещане.

Преминах през всякакви етапи – семейство, дете и сега, да, работата е най-важното. И си казвам: „Добре, че работя това.“ Винаги, дори когато артистите мрънкат, е с желание да го правят, искат да го работят това. Дори като си претоварен си казваш: „Ако мога, още ще взема.“ Особено сега, когато Яна е пораснала, взела си е живота в ръце, каквото съм могъл, направил съм, кучето умря… Професията ми е най-важното. И аз се забавлявам с нея, тя ме мотивира да чета, да се интересувам от нови неща, поддържа ми любопитството. Моят професор Николай Люцканов винаги е казвал, че любопитството към човека е това, което прави професията интересна. Това е някакъв вид човекознание във всичките му проявления – емоционални, интелектуални… Да следиш, да гледаш… Хващам се колко много наблюдавам хората, колко имитирам, без дори да го ползвам в работата си директно. Но е важно да имаш техника за правене на това.