Отивам обаче да питам дали има знак за такова куче, нямало, казаха. Но татуистът се сети, че имал интересно животно, което да ми предложи – Куче ФУ. Фу на китайски е щастие, и то е пазител на императорския дом, пази както материалните, така и духовните ценности. И е двойно – мъжко и женско. Мъжкото държи едно кълбо, символ на Земята , на Вселената. А женското държи едно пале, едно бебе. И понеже се правят от бронз тези статуетки, се оказа, че мъжкото е жълто на цвят, и тъй като държи Земята, пък е и земно. И така кучето Фу стана жълто земно куче. И се оказа в огромен размер върху крака ми. Малко се уплаших, че е голямо, но човекът, който ми го татуира каза : „Ти си карал 60 години без татуировка. Не можеш да започнеш с малка.“ (смее се)

Владимир Пенев е цяла Вселена, затова е трудно да бъде представен в едно интервю, една пиеса, една сцена или един филм. Днес той навършва 60 години и по този повод Интервюто кани шестима фотографа, които да илюстрират шестте най-важни неща в живота му. 

Фотография: Владимир Томашевич

ДОМЪТ

Там е минало детството ми, младостта ми и студентството. Всички етапи от живота там са ми се случили. Когато бях в казарма две години и после във Варна – три, само тогава не бях там. Значи за всичките 60 години само 5 не съм живял вкъщи. Там съм се влюбвал, там съм си водил гаджетата, там са се случвали всички важни неща в живота ми. Не бих могъл да си представя, че ще съм на друго място. Няма да е моят живот, а ще е някакъв друг. А пък аз не искам друг, искам си моя…

Мисля, че имам изградена философия, свързана с дома. И тя е, че не трябва да даваме шанс на лошото, което така или иначе ни се случва независимо от нас. Не бива да им позволяваме на тези неща да обсебват живота ни и да са значителни и важни. Те просто се случват. Хубавото е нещото, на което непрекъснато трябва да даваме шанс. И понеже то по-трудно се случва, усилието да му дадеш шанс е по-голямо. И когато се съсредоточим в това да ни се случва, то ще започне наистина да става по-често. Лошото не трябва да е определящо за живота ни, не трябва да го позволяваме. Моят живот е добър, точно защото се опитвам да давам шанс на добрите неща. Макар че сега ако се обърна назад, ще излязат толкова гадни неща, които са ми се случили… Но се опитвам да не им обръщам внимание.

Дали домът ми е допринесъл за това да стана актьор? Със сигурност. Това е много артистично място. Идеята да стана актьор не е от детството ми и не ми е било мечта. Тя беше опит да се справя с комплексите си. С младежките си неудовлетворения и съмнения, които всеки има в тази крехка възраст. Голямата ми мечта беше да стана археолог, те си ме и приеха това. Но понеже говорим за дома – средата, в която живеех, тази кооперация (продължавам да наричам сградата така – кооперация, това “блокове” се появи много по-късно; аз съм от поколението, което държи това да се нарича “кооперация”, защото в нея се събират едни хора, които построяват едни жилища и заживяват заедно), та точно тя може би е част от причината да пожелая да съм актьор. И наистина, ние тогава, тези 15 апартамента, живеехме заедно, външните врати нямаха нито един ключ, живееха много интересни хора, голяма част бяха журналисти, други се занимаваха с политика, идваха творчески личности от цял свят… И понеже ние, децата живеехме в някаква общност, тичахме по стълбите, имахме романтична представа за живота, нямахме никакви други забавления и това, че идваха страхотни, интересни възрастни хора за нас беше велико. И със сигурност се е отразило на това, че пожелах да стана актьор.

Първите спомени от дома ми ли? Може би ми е втълпено, защото няма как да си спомням, обаче нали знаеш като някой ти разказва нещо толкова пъти, че накрая се чувстваш все едно е твой спомен? Та, майка ми ми разказваше така за първата ми дума. Няма как да си спомням, но съм го чувал толкова пъти, все едно е спомен. Седял съм пред едно радио, него го помня – едно огромно, със светещи радиостанции, с две големи копчета – и съм го гледал с отворена уста, после съм се обърнал и съм казал „Пее!” (смее се). И то наистина е пеело!

Самата къща имаше много трансформации. В началото нямаше парно, само едни печки, които бяха с въглища, с едни кюнци, а на тая печка имаше едно съоръжение, което беше за топла вода като сребърна купа, а над нея – един огромен бойлер. То май всичко тогава е било голямо, защото аз съм бил малък (смее се). И сега все още има едни метални тръби, част от тази конструкция, ще ти ги покажа. После станахме с парно (тогава бяхме свързани директно с този така наречен рилски водопровод и водата беше чудна – чиста, хубава, изворна).

Спомням си още, че имаше много тежък период, в който на тази малка площ поради бедност (майка ми е останала вдовица на 33 с дете на 8 години и другото на няколко месеца, а тя се е издържала само от заплатата, на неин гръб са били и леля ми и баба ми) и в един момент се наложило у дома да живеят студентки под наем. И на тази малка площ в един момент си спомням, че бяхме ужасно много хора. Но за тези години си спомням само като за романтично време. Не си спомням притеснение, тревоги, майка ми не е позволила да разбера колко проблемно и тежко й е било. Имам наистина само приятни спомени, само смешни неща Сега като си помисля как със сестра ми и баба сме спали в кухнята, студентките в другата стая, а мама и леля в третата… Кошмар!

В същото време, на тази площ, няколко години по-късно, когато вече баба се беше преместила на Руски паметник, а майка ми пътуваше в командировки, сестра ми, с 8 години по-голяма от мен, във всяка секунда, в която бяхме сами, даваше зверски купони. Такова многолюдие как се е побирало в тази площ, не знам! Качвахме мебелите на тавана, за да има място за танци и след купона ги връщахме обратно. Представи си каква енергия!

Да, има много предмети отпреди. Разделил съм се с някакви неща. Сега съм решил да правя ремонт и да оставя само някакви антични мебели, които си заслужават.