Факт е, че ако разбираме как се случва нещо, то ни е по-интересно.

Да, а пък и ако започнат хората да се удоволстват от това, ще е супер. Въпросът, разбира се, е кое ти дава удоволствие. Един ще се удоволства да щрака с пръсти и да хвърля салфетки, а друг ще се удоволства от друго нещо. И не би се удоволствал от другото нещо, ако не знае за неговото съществуване. И е хубаво някой да му каже, някой да го заведе. Ето, аз например заведох Яна, когато беше на три години, на опера – на „Риголето“, защото аз много обичам опера. Заведох я като си мислех, че това е началото. Но това беше и краят. Не ѝ хареса, убих желанието ѝ. Не че сега не знае, че има опера, но няма интерес. А можех да създам. Може би избързах…

Отчиташ ли грешките, които си правил във възпитанието на дъщеря си?

Сигурно съм правил много грешки. Но като родител действаш спонтанно, със сърцето си. Аз много се страхувах да не я направя зависима от моята професия и до такава степен я „предпазих“, че тя съвсем се отдалечи от нея – сега се занимава със съвсем други неща. Но ето, тя е израснала с Неда Морфова – те живееха в театъра двете, постоянно заедно, докато ние репетираме, играем, а сега изобщо не се виждат. Ето това не ми харесва – че с връстниците си, които са деца на мои колеги, нямат никакъв контакт. А това е хубава среда, която би трябвало да си създадат. Това си мисля, че е грешка и е зависело от мен. Оставих я да бъде прекалено самостоятелна и да си открива сама средата, да си стига сама до нещата. Ето сега, като преодоляхме чалгата, започна да слуша някаква хаус музика, която много я вълнува. Смени ѝ се вкуса, смениха ѝ се приоритетите, което е хубаво и така трябва да бъде. Дал съм ѝ шанс да бъде каквото поиска. Тя всяко лято работи, за да знае как се изкарват парите. Исках да е свободна, да се справя с реалния живот, а не съм ѝ създавал някакъв измислен свят, в който ние, актьорите, до голяма степен пребиваваме, защото такава ни е професията.

И това ви спасява всъщност.

Това ни е спасението, да. Това е, което те изкарва.

Този измислен свят е нещо толкова крехко и измислено, и нереално, но ти е опората и те стимулира, и те кара да вървиш напред и да устояваш на всичко.

Аз, ако погледна само за секунда в какъв сос всички ние киснем, вероятно ще е много обезкуражаващо и ще трябва да се откажа от всичко.

Сега си номиниран за „Икар“ за ролята на доктор Дорн в „Чайка“ на Явор Гърдев. Обичаш ли наградите?

Не знам на някой да не му е приятно да получава награди. Много е хубаво и стимулиращо, затова че те забелязват и те оценяват. Хората не си дават сметка, а и не трябва да си дават, колко е трудно и деликатно изграждането на един образ, който да стои автентично, да стои истински. Хем да си ти, хем да е съвършено друго нещо. Приятно е, разбира се, това с наградите. С натрупването им, вече спокойно мога да кажа, че е достатъчно дори, че са ме номинирали. Това ти дава самочувствие и надежда, че нещата, които правиш, имат смисъл.

Ако още не сте гледали Владо Пенев в „Жана“ и „Чайка“, вярвам, че е време да го направите. Както и на 3 февруари в премиерата на филма „Прелюбодеяние“. Всъщност, той винаги си заслужава да бъде гледан, но Интервюто искрено се надява да го види поне още веднъж в „ролята“ на министър на културата.