Като стана дума за избор, ти как си избираш ролите?  Вярвам, че вече си във възраст и в категория ,в която не играеш неща по разпределение или задължение.

Факт – в тази възраст и в тази фаза на кариерата си съм, в която мога да си позволя да избирам. И принципът, по който в момента избирам, е не толкова да е значима ролята и голяма, по-скоро да ми е интересна пиесата и хората, с които я правя. Аз всъщност още с тръгването си към тази работа, подсъзнателно някак си, имам интерес към процеса, не толкова към резултата. Заради това стоях толкова дълго в тази професия, без да съм широко популярен. Бях широко популярен сред хората, които правят театър, но сред обикновените хора – не. Участвал съм в годините в проекти, които не са имали никакъв комерсиален успех, но съм благодарен, защото са ми се случили; защото са ме изградили и направили такъв, какъвто аз бих искал да бъда, а не такъв, какъвто публиката би ме пожелала. Защото се страхувам, че публиката е хищник, който си има свои собствени представи и изисквания, и ако се довериш само на тях, спираш развитието си и сам не си даваш шанс да продължиш дълго в тази професия. Винаги съм разказвал колко невероятни и изумителни неща се случват по време на репетиции. На репетиции е толкова истинско понякога, толкова потресаващо истинско, защото, за да се вкараш в нещото, полагаш едно известно усилие. Стават по-интересни неща, отколкото пред публика, когато всичко вече е фиксирано и овладяно; когато имаш ангажимент да застанеш на едно точно определено място, заради прожектор, заради партньор. Не че съм склонен към импровизации – винаги имам ангажимент към това, което сме се уговорили. Но на репетиции имам много по-голяма свобода и понякога тя жестоко ме опиянява.

Значи не ти е досадно в репетиционен период?

Не, това ми е най-любопитно. Всяка фаза ми е интересна. Когато си „на маса“, има един чар – как четеш, как се променя гласът, всичко е в горната част, после включваш и движенията. А в кариерата така или иначе рядко имаш такива големи роли, които блокират и теб, и публиката.

Ти имаш ли такива?

Да, имам няколко. Спомням си едно представление на Иван Добчев – „Вуйчо Ваньо“ по Чехов. Имахме любовна сцена със Светлана Янчева. Мизансценът беше на една дълга маса, на която ние стояхме на двата края, и хора, които са го гледали, казват, че енергиите ни са се срещали по средата на масата и като кълбовидна мълния са се материализирали. А текстът е съвършено друг. Това е много хубаво – да се говори едно, а да се прави друго. Това е прекрасно, но трудно се постига. Между другото, любопитно е как така ни се случи със Светла в годините – колко пъти сме си партнирали и колко любовни връзки на сцената сме минали… Ето, и сега в Чайка, аз съм на 57 години, на колкото е доктор Дорн. Не зная за Полина на колко е, но мисля, че може би е колкото Светла. И пак сме заедно. Мисля, че трябва да се дава някаква награда за дългогодишно партньорство. Защото на сцената добрият партньор е едно от най-важните неща.

Аз се сещам и за „Нирвана“. Преди повече от 15 години го гледах, но беше много, много въздействащо представление.

Да, „Нирвана“ е едно важно представление за българския театър. Не че аз участвам в него, но то беше много истинско и смени ключа на присъствие на артистите в театъра. До този момент имаше една театралност – щом си на сцена, трябва да се държиш малко по-театрално, да не говориш тихо, да изнесеш гласа. И точно в тези години се породи кино естетиката, започна да се играе в кафе-театри, да стават малки пространствата за представления и това позволяваше поведението да е съвсем натурално. И това, което направи Маргарита Младенова в „Нирвана”, бе да събере патетиката на театъра от голяма сцена, театъра на едрите страсти, на гигантските проблеми и да ги затвори в малкия човек.  И става дума за патетиката не просто на голямата сцена, а дори на античния древногръцки театър. Сега ще трябва да вляза в много подробности, но човек ако знае как се е развивал театърът през годините, може би той ще му стане по-интересен и по-разбираем.