И не го ли прави?

Не, не виждаш ли? Гледаш ли от време на време телевизия, когато излъчват от Министерски съвет?  Нали там има една голяма елипсовидна маса. По средата седи министър председателят. До него обикновено са вътрешно министерство, финанси, правосъдие, икономика. И в края, почти дори не влизат в снимката, когато има фотографи, са спорта, културата, здравеопазването. А от другата страна – селско стопанство, образование и екология. На никому ненужни министерства си стоят никому ненужни и около тази маса. Та, подредбата ми се вижда показателна до каква степен се поставят на държавно ниво някои сфери от нашия живот.

А хората, гражданите, имат ли все още потребност от култура?

Вчера бях водещ на концерт „Фортисимо фамилия“ за деца. Но на този концерт бяха предимно възрастни хора, не толкова много деца. Ние казваме, че ще чуем едно произведение на Вивалди от три части. Свършва първа част и изведнъж публиката започва да ръкопляска. Диригентът се притеснява, обръща се и казва: „Произведението е от три части“. Свърши и втората част, обаче те пак ръкопляскат. И аз разбрах, че те не знаят какво се случва. Когато свърши, аз излязох и казах: „Прието е, когато се слуша едно произведение в неговата цялост на живо, каквато е традицията от много години, когато е от няколко части, паузата между частите да служи за концентрация на изпълнителите. Защото те сменят темпата, емоциите и това е кратък миг за превключване. И тогава не се ръкопляска“. Просто не е прието, не е възпитано. И на това родителите трябва да са научили децата си. Но колко родители водят децата си на симфоничен концерт, за да знаят те това?

Случва ли се често да има такава публика и в театъра?

Връщам се пак на децата. Затова, че не се водят на театър, на концерт; затова че са пренаситени от неща, които могат винаги да гледат; отровени от това, че всичко им се случва като че ли на живо, а то не е така –  затова се случват тези неща. Затова, когато отидат на подобно събитие, те не могат да разберат и да оценят, че то се случва само в този момент, на живо, само за тях. И те са преки съучастници в това и не може да им звъни телефона, защото на тях им пречи и на техните съседи, не толкова на клетите артисти. На тях, на тях им пречи. Защото ако не го изключат и не си дадат шанса да съпреживеят това, което е на сцената, това им пречи на тях. 

Мисля, че хората все повече стават родители, когато не са готови. Прехвърлят възпитанието на образователната система, а това е грешно. Няма по-ценни от тези първи 7 години, защото тогава си вкъщи, а семейството ти създава ценностната система, там се изгражда тя.

Разбира се, че средата и обществото започват агресивно да рушат някои неща и да „превъзпитават“. Ето, например дъщеря ми Яна, която в първите си седем години не беше чувала изобщо за чалгата, като отиде в гимназията, изведнъж попадна в една среда, в която се слуша чалга. И аз не мога да ѝ кажа: „Престани! Това са глупости!“, защото ѝ преча да се социализира. Тя трябва да има теми за разговор. Потресаващото беше, че те на абитуриентския си бал отидоха на тежкарска вечеря в „Шератон“, а оттам – в „Биад“ да хвърлят салфетки. Между другото, това със салфетките не го зная от личен опит, но го разбрах един ден, когато отивах в подобно заведение за снимки на „Под прикритие“. Точно почистваха от салфетки и ги попитах: „Какво е ставало тук?“ и те ми обясниха тази „традиция“.