Владо Пенев – министър на живота

Владо Пенев – министър на живота

25 януари ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

И не го ли прави?

Не, не виждаш ли? Гледаш ли от време на време телевизия, когато излъчват от Министерски съвет?  Нали там има една голяма елипсовидна маса. По средата седи министър председателят. До него обикновено са вътрешно министерство, финанси, правосъдие, икономика. И в края, почти дори не влизат в снимката, когато има фотографи, са спорта, културата, здравеопазването. А от другата страна – селско стопанство, образование и екология. На никому ненужни министерства си стоят никому ненужни и около тази маса. Та, подредбата ми се вижда показателна до каква степен се поставят на държавно ниво някои сфери от нашия живот.

А хората, гражданите, имат ли все още потребност от култура?

Вчера бях водещ на концерт „Фортисимо фамилия“ за деца. Но на този концерт бяха предимно възрастни хора, не толкова много деца. Ние казваме, че ще чуем едно произведение на Вивалди от три части. Свършва първа част и изведнъж публиката започва да ръкопляска. Диригентът се притеснява, обръща се и казва: „Произведението е от три части“. Свърши и втората част, обаче те пак ръкопляскат. И аз разбрах, че те не знаят какво се случва. Когато свърши, аз излязох и казах: „Прието е, когато се слуша едно произведение в неговата цялост на живо, каквато е традицията от много години, когато е от няколко части, паузата между частите да служи за концентрация на изпълнителите. Защото те сменят темпата, емоциите и това е кратък миг за превключване. И тогава не се ръкопляска“. Просто не е прието, не е възпитано. И на това родителите трябва да са научили децата си. Но колко родители водят децата си на симфоничен концерт, за да знаят те това?

Случва ли се често да има такава публика и в театъра?

Връщам се пак на децата. Затова, че не се водят на театър, на концерт; затова че са пренаситени от неща, които могат винаги да гледат; отровени от това, че всичко им се случва като че ли на живо, а то не е така –  затова се случват тези неща. Затова, когато отидат на подобно събитие, те не могат да разберат и да оценят, че то се случва само в този момент, на живо, само за тях. И те са преки съучастници в това и не може да им звъни телефона, защото на тях им пречи и на техните съседи, не толкова на клетите артисти. На тях, на тях им пречи. Защото ако не го изключат и не си дадат шанса да съпреживеят това, което е на сцената, това им пречи на тях. 

Мисля, че хората все повече стават родители, когато не са готови. Прехвърлят възпитанието на образователната система, а това е грешно. Няма по-ценни от тези първи 7 години, защото тогава си вкъщи, а семейството ти създава ценностната система, там се изгражда тя.

Разбира се, че средата и обществото започват агресивно да рушат някои неща и да „превъзпитават“. Ето, например дъщеря ми Яна, която в първите си седем години не беше чувала изобщо за чалгата, като отиде в гимназията, изведнъж попадна в една среда, в която се слуша чалга. И аз не мога да ѝ кажа: „Престани! Това са глупости!“, защото ѝ преча да се социализира. Тя трябва да има теми за разговор. Потресаващото беше, че те на абитуриентския си бал отидоха на тежкарска вечеря в „Шератон“, а оттам – в „Биад“ да хвърлят салфетки. Между другото, това със салфетките не го зная от личен опит, но го разбрах един ден, когато отивах в подобно заведение за снимки на „Под прикритие“. Точно почистваха от салфетки и ги попитах: „Какво е ставало тук?“ и те ми обясниха тази „традиция“.

Не казвай, че никога не си ходил на чалга заведение! Дори от професионално любопитство, да го видиш този свят?

Ходих веднъж. Още в зародиша на чалгата, когато беше много грозно. Със сина на Питър Брук – най-големият жив театрален режисьор. И синът му, който  също е режисьор, беше дошъл с едно представление тук. И беше чул, че чалга заведенията са много екзотични, та поиска да отиде. Заведоха го в Студентски град на един цигански оркестър, което като визия и музика, и всичко, беше ужасно. Но изведнъж, в цялата тази работа, се показа някаква циганска автентичност и това беше интересно. Но трябва да си много добронамерен, за да го отделиш от общия потрес и ужас. И тогава съм ходил на чалга. Аз не искам нищо да се забранява или отрича. Явно има хора, които това ги вълнува и им харесва. Мисля, че неслучайно самият ритъм, инструментите, звученето носят някаква потентност, възбуждат нещо под кръста, но това е нормално. Тази музика съществува и не мисля, че трябва да се забрани или изчезне. Просто не може да е единственото. Защитавам единствено правото на избор. А не да те заливат от телевизията, както сега правят всички, с едно и също.

Не може, няма как да е стойностно и важно, на преден план да излизат неща и хора, които в пирамидата на ценностната система са някъде в дъното. А тези, които трябва да стоят там, да са пример, които да водят останалите, са някъде неспоменати, незабелязани. Изведнъж стана ценностно и важно да имаш автомобил, вила, яхта, самолет, а никъде не става дума, че е важно да си преживял живота си достойно. Да си го преживял честно. Бедно, но достойно. Какво значи за съвременния човек думата „достойнство”? Какво значи да си минал през живота, без да направиш нещо лошо, без да навредиш на някого, да го оскърбиш, да го обидиш и то без да си мекушав? Да преминеш през живота с достойнство. Като се обърнеш назад, да кажеш: „Живях честен и достоен живот”.

Това вече май за никого не е важно. Важно е „какво имам“.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография