Какво е това нещо със саденето? Сигурно някой психолог може да го обясни.

Имам фиксация с паметта явно, нали ти казвам. Имам чувството, че след като в този живот май няма да мога да построя къща, поне да садя дървета и да оставя неща след мен. Да има някой, който да си спомня: „А, това Владо Пенев го е посадил“.

Наистина ли разчиташ хората да те помнят с растенията? А ролите?

Ролите в театъра няма как да оставят нещо. Знаеш, театърът е нещо, което се случва на момента.  Киното – иди-дойди. Но и там има изхабяване. Спомням си, че в моето детство гледахме като луди Чарли Чаплин, Лаурел и Харди, и те ни създаваха културата, усещането за това какво се случва около нас. Сега  гледам Яна – тя не знае кой е Чарли Чаплин. Не казвам, че е задължително. Имам предвид, че нещата се променят.

Но най-важното е да се създаде някаква базисна непроменяема ценностна система при децата, за да имат ориентири; за да може във всичко, което се случва, да имаш верен поглед и сам да решиш как да се случват нещата оттук нататък. Без ценностна система си като без нищо. Без памет си като без нищо. Като не знаеш откъде идваш, нищо не може да ти се случи.

Много ме дразни, че в България много малко хора се интересуват от родословното си дърво. А между другото, в турските села са били изключително прецизни, защото тези списъци са служели да се плащат данъците. И в Отоманската империя това е било най-важното нещо.

Ти опитвал ли си се да си правиш родословно дърво?

Стигал съм до пра-пра само. Сега бях в Лондон и отидох до Уинздор. Там в църквата са наредени като сардели всичките им крале, независимо кой какъв е бил. Всеки е там, защото е част от историята. И няма да му взривим паметника, просто защото не ни харесва.

И аз съм на мнение, че събарянето на паметници не може да заличи миналото. Дори напротив – хубаво е да помним някои неща, за да не ги повтаряме.

Да, или поне нещо да направиш. Да съградиш нещо, което е белег на твоето време. Но да рушиш, защото това не ти харесва… Не разбирам, например защо искат да съборят паметника пред НДК с единствения мотив, че е комунистическа идея.  И че е грозен. Но кой казва, че е грозен? По кой критерий е грозен? Как ти имаш самочувствието да казваш това дали е грозно, или не!? Откъде накъде? Ако си толкова ангажиран да се възстанови войнишкия паметник с имената на загиналите, ами възстанови го! Защо да буташ нещо? Срамното е, че е докаран паметникът до това положение в момента. Това е срамното, това е грозното, това е лошото – че нямаме отношение към тези неща.

Голяма полемика има около този паметник години наред. Но кой взима крайното решение – кое да се руши, какво да се построи, къде да се сложи? Ти беше културен министър по време на временното правителство преди няколко години. Зависи ли нещо от него?

Месеците, в които бях министър на културата, научих страшно много неща, без да го разбера даже. Изведнъж влязох в едно нещо, изключително интересно, странно, различно, което нахлува в теб без да го учиш. Добиваш заради позицията си безценен опит. На въпроса ти – ние сме парламентарна република. Най-високопоставеният човек в държавата, като махнем президента, който се избира директно, е председателят на Народното събрание. Народното събрание е законодателният орган. Комисията по култура и медии контролира всеки петък подвластните си министерства. Тоест, един министър има хора над него, на които се отчита. Всеки министър би могъл да предприеме инициативи, които са свързани с, да речем, един нов закон, но това трябва да се приеме първо на Министерски съвет, след което да отиде в Народното събрание и там да се приеме. Същото се отнася и за парите. Комисията по култура би могла да инициира една огромна част от нещата, които се случват в културата и медиите. Мисля, че там е заровена една огромна част от „нищонеслучването“. Тази комисия седи в летаргия. Някой може да извади имената на членовете на тази комисия и да види какви са техните професии в живота всъщност. То е потресаващо! Това дори не са юристи или хора, които се занимават със закони или права, за да измислят нещо и да улеснят творците. Това е сбирток от случайни хора.

Някой ще каже, че просто сме бедна държава и затова не остават пари за култура.

Не е до бедност. Бедни сме духовно. Бедни сме с това, че позволяваме да изтикваме културата, образованието и здравеопазването в кьошето. Да се правим, че те не съществуват, а това са най- важните неща. Нали Чърчил беше казал: „Ако махнем бюджета за култура по време на война, за какво ще я водим тази война?“. За какво, по дяволите, да я водят? Докато бях министър, ходих в Брюксел, когато предстоеше едно гигантско споразумение със САЩ, което обвързва икономиките на САЩ и Европейския съюз, изравнява ги и т.н. Франция и Германия – двете най-големи не англоговорящи държави в Европейския съюз – инициираха това събиране, на което дадох своя подпис. От това търговско споразумение трябваше да се изключи всичко, свързано с авторското право; всичко, свързано с културата, защото при нас културата е на базата на езика. Ние сме малко регионални култури, не можем да се борим със САЩ, където всичко е на пазарен принцип. Не можем да излезем на пазара с нашите продукти. Затова нашите държави са задължени да стимулират културата. Неслучайно американците нямат министерство на културата. Тези процеси при тях се регулират от пазара. Там киноизкуството се нарича откровено „industry”. И там влизат едни пари, въртят се, прави се продукта, правят се кампании и от него се печели. Това не може да стане с нито един европейски продукт в киното. Ако един европейски продукт е достатъчно добър и има потенциал да стане световен хит, американците му взимат правата и правят римейк, а не разпространяват нашия продукт. И парите за права не са съответни на тези, които наистина се печелят. Ние имаме интерес да запазим това, че държавата е задължена да стимулира културата. И то заради самата себе си, не заради нас.