Стотици, а може би хиляди пъти съм минавала край кооперацията, в която живее той. Последните няколко години винаги се оглеждам за магнолията. Почти не вярвах, че това по принцип крехко растение, ще оцелее в София. И то на улицата. Но ето, че то не само се хвана, а и не дава никакви признаци да се предава. Вече почти шеста година. Тогава го засади той. Както и всички останали храсти и дървета пред входа си. Преди време, когато научих за хобито му да градинарства, май изобщо не се учудих. Той прилича на човек, способен да посади и да се грижи за растение. Всъщност, той прилича на човек, способен да посее и отгледа идея. В този разговор ще разбера, че така отглежда и ролите си – нежно и с любов. Въпреки, че няма да го изрече, ще науча още, че дъщеря му Яна, която следва в Барселона, много му липсва. И още нещо ще ми каже – че всяка вещ, която пази в дома си, е свързана с някой или нещо, което обича. Предмети с памет. И въпреки, че се надява хората да го помнят покрай растенията, за които се грижи, аз съм сигурна, че година след година оставя своя отпечатък с брилянтите си роли и умението да кара хората около себе си да се чувстват добре. И гледайки го, седнал спокойно в дома си, наясно с нещата, които умее и с нещата, които обича, си мисля, че „министър на културата“ му е малко. Той е министър на живота. 

Владимир Пенев в Интервюто.

Понеже започнахме да говорим за вещите, да те попитам – имаш ли силна привързаност към тях?

Според мен, преди имах много силна привързаност, но с годините тя се разви обратно – сега много изхвърлям. Надявам се, че с времето съм развил усещане какво е важно и какво не. Има неща, които освен сантиментална стойност имат и памет, и за мен това е много важно. Ежедневните неща – обувките, дрехите – хвърлям с лека ръка. Предмети, които се чупят – чаши, чинии, вази – за тях изобщо не ме е яд. Да речем, тук с Яна се храним в едни сервизи, които са на повече от 100 години и, разбира се, те се трошат. Вярно, старо е, но ако не ги ползваме, трябва да седят в някой шкаф и да не ги ползваме. А ако не ги ползвам, ще ги хвърля. Научих се да изхвърлям. И към места не съм привързан, освен към този, родния ми дом, от който, според мен, ще ме изкарат само с краката напред.

Много е хубаво човек да си има такова място.

При мен така се случи и аз съм изключително щастлив, че мястото, на което съм роден, стана мястото на младостта ми, на зрялата ми възраст, на всички периоди от живота ми. Не съм живял тук само двете години в казармата и трите години, в които бях във Варненския театър, защото бях разпределен там.

Като погледнеш от този прозорец, какво наоколо се е променило?

Сградите са все същите. Рушат се, сменят си предназначението, но са същите. Да речем, точно тази сграда срещу нас в моето детство беше детска градина – мечтаното за мен място, но мен все ме гледаше баба ми и не ме даваха на детска градина. И аз седях на балкона и гледах децата, които излизаха с едни карирани престилчици, пееха песни… Толкова беше вълнуващо, а аз седях тук… Е, и мен ме пускаха навън, но играех отзад в двора, без да пресичам улицата. Не че на улицата имаше някакви коли, по-късно спокойно можехме да играем и да ритаме на нея. Всичко се случваше на улицата. Имаше една-две коли, заради велможите, които живееха в нашата кооперация – Чайки, после мерцедеси. Но това беше – никакво движение. А иначе – отпред, точно пред кооперацията, визията се променя, защото аз тази площ я засаждам непрекъснато. И растенията, които садя – дървета и храсти, вече са доста развити, защото правя това от 30 години.

Как ти е магнолията?

Магнолията точно я раздрусах, защото се бе натрупал сняг и бе започнала да се извива. Сега съм посадил смокиня, дано се хване.