Владо Пенев – министър на живота

Пием мурсалски чай и си говорим. За паметта, за дъщеря му, за родителството, за паметниците, за "министерстването", за културата, за предметите, растенията и опитите да преминем през живота с достойнство.

25 януари ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 13'

Владо Пенев – министър на живота

25 януари ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Не казвай, че никога не си ходил на чалга заведение! Дори от професионално любопитство, да го видиш този свят?

Ходих веднъж. Още в зародиша на чалгата, когато беше много грозно. Със сина на Питър Брук – най-големият жив театрален режисьор. И синът му, който  също е режисьор, беше дошъл с едно представление тук. И беше чул, че чалга заведенията са много екзотични, та поиска да отиде. Заведоха го в Студентски град на един цигански оркестър, което като визия и музика, и всичко, беше ужасно. Но изведнъж, в цялата тази работа, се показа някаква циганска автентичност и това беше интересно. Но трябва да си много добронамерен, за да го отделиш от общия потрес и ужас. И тогава съм ходил на чалга. Аз не искам нищо да се забранява или отрича. Явно има хора, които това ги вълнува и им харесва. Мисля, че неслучайно самият ритъм, инструментите, звученето носят някаква потентност, възбуждат нещо под кръста, но това е нормално. Тази музика съществува и не мисля, че трябва да се забрани или изчезне. Просто не може да е единственото. Защитавам единствено правото на избор. А не да те заливат от телевизията, както сега правят всички, с едно и също.

Не може, няма как да е стойностно и важно, на преден план да излизат неща и хора, които в пирамидата на ценностната система са някъде в дъното. А тези, които трябва да стоят там, да са пример, които да водят останалите, са някъде неспоменати, незабелязани. Изведнъж стана ценностно и важно да имаш автомобил, вила, яхта, самолет, а никъде не става дума, че е важно да си преживял живота си достойно. Да си го преживял честно. Бедно, но достойно. Какво значи за съвременния човек думата „достойнство”? Какво значи да си минал през живота, без да направиш нещо лошо, без да навредиш на някого, да го оскърбиш, да го обидиш и то без да си мекушав? Да преминеш през живота с достойнство. Като се обърнеш назад, да кажеш: „Живях честен и достоен живот”.

Това вече май за никого не е важно. Важно е „какво имам“.

Като стана дума за избор, ти как си избираш ролите?  Вярвам, че вече си във възраст и в категория ,в която не играеш неща по разпределение или задължение.

Факт – в тази възраст и в тази фаза на кариерата си съм, в която мога да си позволя да избирам. И принципът, по който в момента избирам, е не толкова да е значима ролята и голяма, по-скоро да ми е интересна пиесата и хората, с които я правя. Аз всъщност още с тръгването си към тази работа, подсъзнателно някак си, имам интерес към процеса, не толкова към резултата. Заради това стоях толкова дълго в тази професия, без да съм широко популярен. Бях широко популярен сред хората, които правят театър, но сред обикновените хора – не. Участвал съм в годините в проекти, които не са имали никакъв комерсиален успех, но съм благодарен, защото са ми се случили; защото са ме изградили и направили такъв, какъвто аз бих искал да бъда, а не такъв, какъвто публиката би ме пожелала. Защото се страхувам, че публиката е хищник, който си има свои собствени представи и изисквания, и ако се довериш само на тях, спираш развитието си и сам не си даваш шанс да продължиш дълго в тази професия. Винаги съм разказвал колко невероятни и изумителни неща се случват по време на репетиции. На репетиции е толкова истинско понякога, толкова потресаващо истинско, защото, за да се вкараш в нещото, полагаш едно известно усилие. Стават по-интересни неща, отколкото пред публика, когато всичко вече е фиксирано и овладяно; когато имаш ангажимент да застанеш на едно точно определено място, заради прожектор, заради партньор. Не че съм склонен към импровизации – винаги имам ангажимент към това, което сме се уговорили. Но на репетиции имам много по-голяма свобода и понякога тя жестоко ме опиянява.

Значи не ти е досадно в репетиционен период?

Не, това ми е най-любопитно. Всяка фаза ми е интересна. Когато си „на маса“, има един чар – как четеш, как се променя гласът, всичко е в горната част, после включваш и движенията. А в кариерата така или иначе рядко имаш такива големи роли, които блокират и теб, и публиката.

Ти имаш ли такива?

Да, имам няколко. Спомням си едно представление на Иван Добчев – „Вуйчо Ваньо“ по Чехов. Имахме любовна сцена със Светлана Янчева. Мизансценът беше на една дълга маса, на която ние стояхме на двата края, и хора, които са го гледали, казват, че енергиите ни са се срещали по средата на масата и като кълбовидна мълния са се материализирали. А текстът е съвършено друг. Това е много хубаво – да се говори едно, а да се прави друго. Това е прекрасно, но трудно се постига. Между другото, любопитно е как така ни се случи със Светла в годините – колко пъти сме си партнирали и колко любовни връзки на сцената сме минали… Ето, и сега в Чайка, аз съм на 57 години, на колкото е доктор Дорн. Не зная за Полина на колко е, но мисля, че може би е колкото Светла. И пак сме заедно. Мисля, че трябва да се дава някаква награда за дългогодишно партньорство. Защото на сцената добрият партньор е едно от най-важните неща.

Аз се сещам и за „Нирвана“. Преди повече от 15 години го гледах, но беше много, много въздействащо представление.

Да, „Нирвана“ е едно важно представление за българския театър. Не че аз участвам в него, но то беше много истинско и смени ключа на присъствие на артистите в театъра. До този момент имаше една театралност – щом си на сцена, трябва да се държиш малко по-театрално, да не говориш тихо, да изнесеш гласа. И точно в тези години се породи кино естетиката, започна да се играе в кафе-театри, да стават малки пространствата за представления и това позволяваше поведението да е съвсем натурално. И това, което направи Маргарита Младенова в „Нирвана”, бе да събере патетиката на театъра от голяма сцена, театъра на едрите страсти, на гигантските проблеми и да ги затвори в малкия човек.  И става дума за патетиката не просто на голямата сцена, а дори на античния древногръцки театър. Сега ще трябва да вляза в много подробности, но човек ако знае как се е развивал театърът през годините, може би той ще му стане по-интересен и по-разбираем.

Факт е, че ако разбираме как се случва нещо, то ни е по-интересно.

Да, а пък и ако започнат хората да се удоволстват от това, ще е супер. Въпросът, разбира се, е кое ти дава удоволствие. Един ще се удоволства да щрака с пръсти и да хвърля салфетки, а друг ще се удоволства от друго нещо. И не би се удоволствал от другото нещо, ако не знае за неговото съществуване. И е хубаво някой да му каже, някой да го заведе. Ето, аз например заведох Яна, когато беше на три години, на опера – на „Риголето“, защото аз много обичам опера. Заведох я като си мислех, че това е началото. Но това беше и краят. Не ѝ хареса, убих желанието ѝ. Не че сега не знае, че има опера, но няма интерес. А можех да създам. Може би избързах…

Отчиташ ли грешките, които си правил във възпитанието на дъщеря си?

Сигурно съм правил много грешки. Но като родител действаш спонтанно, със сърцето си. Аз много се страхувах да не я направя зависима от моята професия и до такава степен я „предпазих“, че тя съвсем се отдалечи от нея – сега се занимава със съвсем други неща. Но ето, тя е израснала с Неда Морфова – те живееха в театъра двете, постоянно заедно, докато ние репетираме, играем, а сега изобщо не се виждат. Ето това не ми харесва – че с връстниците си, които са деца на мои колеги, нямат никакъв контакт. А това е хубава среда, която би трябвало да си създадат. Това си мисля, че е грешка и е зависело от мен. Оставих я да бъде прекалено самостоятелна и да си открива сама средата, да си стига сама до нещата. Ето сега, като преодоляхме чалгата, започна да слуша някаква хаус музика, която много я вълнува. Смени ѝ се вкуса, смениха ѝ се приоритетите, което е хубаво и така трябва да бъде. Дал съм ѝ шанс да бъде каквото поиска. Тя всяко лято работи, за да знае как се изкарват парите. Исках да е свободна, да се справя с реалния живот, а не съм ѝ създавал някакъв измислен свят, в който ние, актьорите, до голяма степен пребиваваме, защото такава ни е професията.

И това ви спасява всъщност.

Това ни е спасението, да. Това е, което те изкарва.

Този измислен свят е нещо толкова крехко и измислено, и нереално, но ти е опората и те стимулира, и те кара да вървиш напред и да устояваш на всичко.

Аз, ако погледна само за секунда в какъв сос всички ние киснем, вероятно ще е много обезкуражаващо и ще трябва да се откажа от всичко.

Сега си номиниран за „Икар“ за ролята на доктор Дорн в „Чайка“ на Явор Гърдев. Обичаш ли наградите?

Не знам на някой да не му е приятно да получава награди. Много е хубаво и стимулиращо, затова че те забелязват и те оценяват. Хората не си дават сметка, а и не трябва да си дават, колко е трудно и деликатно изграждането на един образ, който да стои автентично, да стои истински. Хем да си ти, хем да е съвършено друго нещо. Приятно е, разбира се, това с наградите. С натрупването им, вече спокойно мога да кажа, че е достатъчно дори, че са ме номинирали. Това ти дава самочувствие и надежда, че нещата, които правиш, имат смисъл.

Ако още не сте гледали Владо Пенев в „Жана“ и „Чайка“, вярвам, че е време да го направите. Както и на 3 февруари в премиерата на филма „Прелюбодеяние“. Всъщност, той винаги си заслужава да бъде гледан, но Интервюто искрено се надява да го види поне още веднъж в „ролята“ на министър на културата. 

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Момчето, което…
Музика
Спорт
Театър