Мислех си, че може би жанрът е некласически, но темата е класика – търсене на смисъла.

Владо: Моторът на действието е едно самоубийство. Но героят прави един списък на нещата, заради които си струва да се живее.  И когато го чете, когато разказва за него, всеки би трябвало да се присети за своите неща. Тези, които осмислят живота му, които го правят жив и го карат да се съпротивлява, въпреки някакви моменти случвания.

В случай ти си режисьор, но не се ли поставяш на мястото на Бойко, не мислиш ли: „Това бих го направил по един или друг начин”?

Владо: О, не! Това са някакви героични неща, които той прави. Супер съм респектиран от него, защото вече имам голям опит и знам, че да се предизвикаш сам и да направиш нещо, което никак не ти е лесно, е много, много хубаво. И колкото и нескромно да звучи, го сравнявам със себе си. В 1997 година, докато бях щастлив щатен актьор в трупата на Народния театър, без никакви конфликти, раздори или проблеми, напуснах театъра и бях първият свободен, излязъл доброволно от щатното си място артист в България. Точно за това – исках да се поставя в някаква екстремна ситуация, която не ми е ок, за да проверя. Моите въпроси тогава бяха дали театърът има нужда от мен, аз ставам ли въобще за тази професия и така. Защото като получаваш заплата е лесно – дават ти роли, ти играеш и взимаш едни пари.

Как се взима подобно решение? 90-те години не бяха много лесни за артистите тук.

Владо: Бях в Канада, в Монреал. Там имат едно възвишение, което наричат гордо „планина“, пък то си е някакво тепе, (смее се) и на една площадка там стоях и гледах реката, а в далечината – един остров – индиански резерват. И над него валеше дъжд, а при мен беше слънчево. И за първи път видях една толкова гигантска дъга, наситена с най-силните плътни цветове. И изведнъж ми излезе, даде ми Господ „свобода”. И разбрах, че това е най-голямата човешка ценност. И се върнах в София и напуснах театъра. За съжаление, след седем години си се върнах с наведена глава (смее се).

Бойко: На мен действително ми е трудно, защото аз по принцип не съм от заявяващите се хора. И да изляза и да се изтъпаня пред хората и да ги занимавам със себе си един час, ми е нещо абсолютно ново. И този вид театър, който има голяма доза импровизация, винаги ми е бил чужд. Аз обичам да зная какво правя, да си зная текста много добре и въобще минимално да залагам на импровицзация. И сега се налага да се боря с мои си комплекси и неможения.

Владо: И това е най-очарователното, най-подкупващото. Защото като зрител аз обичам да гледам на сцената истината. Истинско човешко усилие. И това да надмогнеш себе си, рефлексите си, да го посветиш на нещо друго, на нещо красиво, различно, ми се струва страхотно. И обожавам, когато Бойко се вълнува, защото това е истинско вълнение, когато се изненадва, когато не знае какво да направи или се обърква, или се връща. Това са най-хубавите моменти. Аз и като актьор, и като режисьор, обичам много репетициите. Там могат да се случат истински чудеса. Разбира се, има и гигантски провали, глупости и смешки, но и истински чудеса .

Бойко: Има едно нещо, което Маргарита Младенова беше казала за репетицията и на мен много ми хареса и го запомних. Нали в Сфумато се репетира много и тя като ни види умърлушени и ни казва : „Как може да не ви харесва единственото място, в което можеш да върнеш живота? Ако не ви харесва как сте направили нещо, го върнете и се опитайте да го направите пак по друг начин.” И е права. В живота никой не ти дава право на повторение. Един приятел ми го посочи този текст, той почти насила ме накара да го направя. Имах много съмнения, защо да занимавам хората със себе си, не е ли малко грандоманско, кой съм аз, мога ли го това и така нататък. Но в крайна сметка това са глупости. Ако имаш един хубав текст и знаеш как да го направиш, другите съображения стават маловажни. Наистина му благодаря на нашия преводач, защото изобщо не вярвах, че ще стане. И после се свързах с Владо, той много го хареса и така станахме трима. И това ме окрили.

Владо: Това е много важно, защото често срещаш неща, които ти харесват, но си мислиш, че само теб те занимават. Лекотата и естествеността, с които Бойко прави супер дълбоки и сложни неща, без да ги преекспонира, напудря и обслужва някаква собствена суета, тази чудна тънка линия за вкус и вътрешна мяра, принадлежи на такива душевни аристократи. Ние тук нямаме аристократи по кръв, но имаме такива по дух. И той е един от малкото.