Гледам снимките ѝ и си мисля, че това момиче има всичкото право на света да бъде глезла. Всъщност, дори не се сещам за много подобни момичета. За да извоюва това си право, тя не само умее да мига по точния начин с бадемовите си очи, а и е актриса. Дипломирана. Както често се случва обаче, животът и този път ме изненадва. Тоест, тя ме изненадва. Идва за снимките почти по-точно и от мен, в най-големия дъжд, без чадър. Не използва банята в офиса „да се догримира“ и няма нищо против петте дубъла, които правим. Комуникацията с нея е ужасно лесна. Толкова е симпатична, че чак ме хваща яд, задето за първи път съм я забелязала като „гаджето на Бойко Кръстанов“. Защото запознати казват, че блести в пъти повече в ролята на Елена Андреевна във „Вуйчо Ваньо“ (театър „Възраждане“).

Интервюто представя Виттория Николова.

Трябваше да си го повторя няколко пъти – Виттория не е всъщност ВиКтория. На кого си кръстена?

На никого. Аз съм си Виттория. Кръстена съм на победата. Просто съм родена в Италия.

До един момент си от живота си си живяла в Италия. Как беше там?

До 12-годишна живях там. Беше приказно. Живеех с майка ми в една вила на триста години – вила Перего, в северна Италия, близо до езерото Комо. Спомените ми от там са едно от най-ценните неща, които имам.

Какво най-много ти липсва от този период?

Свободата. И тишината. Там всичко е като в Шекспирова пиеса. Парка до къщата беше най-добрият ми приятел. Прекарвах много време сама с въображението си. Това ми даде много. Направи ме мечтателка. Там си потопен си в друго време. Италия е най-прекрасното място, където би могло да израсне едно дете. Затова сигурно се превърнах в откачена романтичка. Израснах в цветя и рози. И животът ми миришеше на борове.

Как мислиш, ако беше останала в Италия, щеше ли да бъдеш актриса?

Да, там съм създадена и възпитана. В духа на тяхната култура. Връщането ми тук със сигурност има причини, но Италия ме чака и  съвсем скоро ще ме получи.

Намирам вашата професия за адски готина, има ли всъщност някакви неприятни моменти свързани с нея?

Има, за съжаление. На година в НАТФИЗ завършват 30-40 човека. И никой не си прави труда да гледа тези хора, за да им предложи работа. В България всичко е въпрос на голям късмет. Толкова голям, че си е късмет да си намериш работа. Особено като актьор. Също и това, че често пренебрегваш близките си. Времето ти не винаги зависи от теб. 

Да си на сцена. Как би описала усещането на някой, който никога не е бил на сцена?

Като сън е. Или като внезапно влюбване. Понякога имаш и кошмари. Понякога не можеш да дишаш. Понякога е толкова хубаво, че с дни не те пуска. Няма конкретно име това усещане, но често го наричат магия. 

Колко голяма част от вашата професия е суета?

Не би трябвало да има суета. Това пречи на актьора. 

Като казах „суета“, на коя част от тялото си обръщаш най-много внимание?

На косата, само тя се подчинява.

А коя харесваш най-много?

Носа. 

За какво би се съблякла на сцена? Или във филм?

Не обичам излишни голотии, нужно е всичко да е оправдано. Иначе не бих.