Виктор Чучков по следите на светлината

За един фотограф, който няма снимки по стените в дома си. За един фотограф, който всъщност е режисьор. За една изложба, която прилича на разказ. И за всички запечатани мигове, които някога ще се случат.

26 август ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Георги Андреев
LoadingЗапази за по-късно 13'

Виктор Чучков по следите на светлината

26 август ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Георги Андреев

Наблюдавам го последните няколко лета и на моменти бях почти сигурна, че се е сраснал с фотоапарата си. Оказа се, че греша. Оставя го, когато качва в компютъра си снимките и ги разглежда, търсейки онази светлина или поглед, или малък детайл, който да завърши перфектната картина. Много обичам фотографиите му. Разглеждам ги и си мисля, че всяка от тях сама по себе си е разказ. Ама от онези разкази с отворен финал, на които много ти се иска да има продължение, но няма, защото така е по-сладко. И когато разбирам за изложбата, която подготвя за края на септември, решавам, че този път ще разговарям с него като с фотограф, а не като с режисьор. Въпреки, че с нетърпение очаквам следващия му филмов проект.

Виктор Чучков в Интервюто.

След толкова много години снимане и сигурно хиляди снимки, защо точно сега реши да направиш тази изложба?

Снимките сигурно наистина са много. Винаги съм снимал заради себе си, а не с мисълта, че това ще го показвам пред някого, че искам някой да го хареса, купи или нещо в тази посока. Чувствал съм фотографирането като нещо много лично. Запечатвам момента и той си е за мен, завинаги. Снимайки  хора около мен или ситуации на улицата, работни моменти, пейзажи, портрети, съм събрал обекти, които съм смятал, че си заслужават да бъдат запаметени. Досега тези снимки са ги виждали само близки хора. От няколко години си мислех, че бих искал да ги покажа и един ден, едно обаждане от представителя на Leica camera и после разговор с фотографите и оператори Борис Мисирков и Георги Богданов ми вдъхнаха кураж да го направя. Така че моментът ме избра, не аз него.

Не е ли фотографията изкуство с крайна цел като тази на киното – да достигне до повече хора и да носи някакво послание?

Да, със сигурност, ако се осмелиш да показваш снимките пред публика, те трябва да носят послание, да имат съдържание, да имат смисъл. В противен случай изображенията стават празни, самоцелни. Всъщност продължавам да ти отговарям на предния въпрос – фотографът има нужда от време, за да започнат да се получават снимките. И аз имах нужда  от това време. Това е процес, който най-вероятно продължава до края на живота му. Както и в киното – повечето режисьори правят първите си филми след 30-годишна възраст.

Може да си добър фотограф с технически познания, да си учил и да правиш красиви снимки, но това понякога нищо не означава. Смятам, че трябва да преминеш определен път. Да се научиш да улавяш момента, светлината. Не съм привърженик просто на правенето на технически правилна, снимка с перфектна композиция и красива светлина. За мен е важна фотографията, която споделя нещо; тази фотография, в която има разказ, подобно на една картина.

И в портретите също търся да има нещо специално, и в погледа, част от същността на обекта. Ако не го усетя още през визьора на фотоапарата, зная, че няма да се получи. Според мен, това става след много работа, познания, житейски опит, разбира се – и добър инстинкт.  Затова си мисля, че за мен сега е дошъл моментът да покажа тези фотографии и дано да не бъркам. Преди няколко седмици, когато попитах кураторите на изложбата, Мисирков и Богданов, дали да потърся някакви по-стари снимки, от преди 15 или 20 години, например, Борис ми каза нещо, върху което се замислих : „Ако мислиш, че преди 20 години си бил на същия акъл и си снимал със същото око, потърси.“ Бързо разбрах, че е прав и се отказах. Снимките, които ще бъдат показани на изложбата, са от последните 5-6 години. Това са 44 фотографии в галерията на Виваком Арт Хол в София, представени в два размера. Във фотоалбума ще бъдат 70. Всичко това се случва с искрената подкрепа на приятели и спонсори, на програма „Култура” на Софийска община и медийни партньори, на които много благодаря.

Аз разгледах снимките и не мога да не отбележа, че често модели са синовете ти. И всяка снимка с тях сякаш разказва история.

Когато човек държи фотоапарат в ръцете си, се изкушава да снима много неща, които са около него. И тъй като последните години прекарвам много време с децата си, нормално е те да бъдат някои от моите обекти и модели. Както през 80-те години, моите приятели бяха и моите модели – Андрей Кулев, брат ми Борко, Димитър Коцев-Шошо, Николай Тонков-Бен, Найо Тицин… Много често ги фотографирах. И тези снимки, след 25 години, са ценни за мен по някакъв начин, не само защото те са ми приятели, а защото чрез тях съм запечатал една епоха края на 80-те и началото на 90-те.

Какво друго често привлича апарата ти?

Понякога търся неща “под водата”, а не такива, които са първосигнален обект на фотографиране. Например, почти всяка година, отивайки на кинофестивала в Кан, за да търся с моя брат партньори на нашите филмови проекти,  в малкото свободно време, което е по пътя между Palais des Festivals, където е целият филмов пазар, и хотела, е моето време за снимки – около 30 минути, два пъти на ден. Имам една любима оживена улица – Rue d’Antibes. Там често съм улавял моменти на хора, които са много забързани, спокойни, обикновени хора или местни аристократи. Мъже и жени, облечени в смокинги и рокли, кинорежисьори, продуценти, кинокритици, любители, почитатели на филмовото изкуство. Някой бързат за срещи, други за прожекции, някой са притеснени, други – развълнувани, нагласени, весели, горди, умислени. По тези улички всичко изглежда “зад кадър”, а пред кинозалите е цялата помпозност и суета на фестивала. Но във всичко има нещо хубаво и това е богатството на живота около нас.

Режисираш ли снимките си или просто търсиш момента?

Режисираните снимки в тази изложба са тези, направени на снимачната площадка по време на работа. Те са режисирани от моите колеги Драго Шолев, Неда Морфова, Матиас Зентер или от мен по време на снимки на мои филм или реклами. Това са по-скоро портрети или моменти, които съм се старал да не им личи, че са направени по време на снимки, освен ако не се усети, че има намеса от оператора с изкуствено осветление. На актьорите в тях по-скоро съм извикал: „Стой, погледни насам“. Например снимката на Явор Бахаров е правена в един замък, в който живяхме една седмица по време на премиерен тур, който правихме в Германия на „Тилт“. Та, в този замък се провеждаше ъндърграунд филмов фестивал, на който можеш да отидеш като зрител, само ако те поканят. Забранено беше и за журналисти. И от един прозорец от много високо аз забелязах Явор с една плажна кърпа на огромна зелена поляна. До него имаше детско моторче и футболна топка, а той беше с очила за плуване, защото беше готов да се хвърли в някакъв огромен резервоар за вода, но в същото време беше с дрехи. Изглеждаше ми абсурдно и просто го извиках, за да погледне към мен. Хареса ми цялата композиция – голям човек с очила за плуване на зелена поляна, заобиколен от изоставени детски играчки. Тази пък (снимка, на която деца играят със сняг) е правена в Берлин, това са моите Христо и Борис. Там през зимата често се случва слънцето да проблясва само веднъж на ден между 10.30 и 11.30. Тогава имам чувството, че целият град излиза по градинките и се опитах да уловя този момент на настроение и щастие. А пък тази (зимна пързалка в парк, в който хората се виждат като ярки малки цветни фигури) е правена пред паметника на Съветската армия в София.  В момента, в който забелязах хората на този сняг, се сетих за една картина на Брьогел. И следващата зима отидох там с цел. Да направя тази снимка.

Какво ти е било най-трудно за снимане?

Като обекти, най-трудни са децата. Да видиш момента във всяка ситуация също е трудно.

Понякога се хващам, че дълго не дишам, докато съм в изчакване да натисна спусъка. Не съм любител на безсмисленото многократното щракане в секунда на съвременните апарати.

Искам да хвана момента неподготвен и затова снимам с малък апарат фотоапарат Leica, с обектив с ръчен фокус – така мога да реагирам мигновено. Не бих казал, че чувствам трудности, защото съм снимал всичко това с много голямо удоволствие и не съм си поставял задача за някакви сложни концептуални снимки, в които обектите да са със специални костюми, осветление, грим и т.н. По-скоро разчитам на фотоапарата, който все по-често нося със себе си, да бъда на място и да уловя важен за мен момент. Или имам снимка, или нямам. После опитвам пак и непрекъснато имам жажда за още и още да запечатвам моменти, които виждам. От 15-годишен съм свикнал да мисля по този начин. Да виждам нещата в картини, да наблюдавам живота и хората.

Не се ли промени много фотографията с появата на смарт телефоните? Както каза, с „многократното щракане в секунда“.

Променя се в добър смисъл. Преди 100 години след като Лайка измислят малкия компактен фотоапарат, отварят нова страница във фотографията. Вече фотографът може да държи фотоапарата в едната си ръка. Преди това фотоапаратът е бил една голяма 6 килограмова кутия и се е носела от асистент, снимало се е на фотоплаки, които не са били чувствителни и всички хора е трябвало да бъдат застинали, докато се прави снимката. Правенето на една снимка е било и тежко техническо събитие.

Различна ли е светлината на различните места по света?

Да, при взаимодействието на земята, слънцето и въздуха на различни ширини е специфична. Например, във всички филми от скандинавските  държави можеш да усетиш по-различната светлина. Те са в полумрак, обаче винаги има една топла жълтеникава светлина, ниско слънце и една смес между естествена и изкуствена светлина, идваща от къщите, която е много използвана във филмите на Бергман.

Ти на каква светлина предпочиташ да снимаш?

Обичам да опитвам. Понякога обичам високи контрасти, като на тези снимки от Кан. За любимата улица, за която споменах, слънцето залязва по цялата ѝ дължина и светлината фронтално облива хората от много ниско, а зад тях тъмните места стават ужасно черни, а светлите  – много бели. Харесвам и светлината много рано сутрин и привечер, малко след залез, когато контрастите са много ниски, когато всичко е много по-меко, когато се получава сфумато и в далечина всичко се размива и разфокусира от само себе си. Като места ме привличат големите градове, пълни с много живот и абсолютно празните места и пейзажи като в Калифорния. В Ню Йорк и Берлин имам чувството, че накъдето и да се обърна, имам обект на желание, който да заснема. Иначе много бих искал да отида в скандинавските страни.

Какво прави един фотограф по-добър от другите? В киното за измерване има бокс офис, в литературата също са важни продажбите. Как се измерва това при фотографите?

Когато говорим за субективно измерване, според мен е въпрос на вкус като при всяко друго изкуство. Не всички харесваме еднакви неща.

Има много добри музика, филми и литература, много хора се занимават с изкуство тези дни и е трудно да кажеш кое е по-добро от другото и с колко. Мисля, че добрите фотографи попадат по-често в изложбените зали и музеите. Тези неща с времето се разбират и оценяват и когато някое произведение просъществува във времето и остане, влезе в големите галерии, музеи и учебници, тогава значи, че то има стойност.

Разбира се, това върви ръка за ръка с много високи цени и добри продажби на колекционерите.

В момента пред нас стоят няколко албума с фотографии, сигурно имаш още много, но ти се интересуваш професионално от това. Защо според теб хора, които не са професионалисти, си купуват тези албуми? Каква е потребността им?

Моята потребност е да се обогатявам и да се уча. Мога много пъти и дълго да гледам някоя фотография на голям майстор и да мисля и всеки път откривам нещо различно в нея. А в музей е още по- вълнуващо. За хората, които не се занимават професионално – също.

Неотдавна за нас нещата се разделяха на две – западния свят и социалистическия лагер. И тези думи сами обясняваха всичко – едното е свят, другото е лагер. В нормалния западен свят, който комунизмът обвиняваше само като консуматорски, хората имаха избор и имаха достъп до изобразителни изкуства. Да видиш на живо Пикасо, Модилиани… Дълго време бяхме силно ограничени да получаваме информация, нямахме достъп до музика, фотография, изобразителни изкуства, кино и смятам, че чак сега започваме да наваксваме и това да оказва положително влияние върху нас и върху качеството ни на живот. Наистина, сега прекалено много неща се консумират и всеки ден изхвърляме хиляди ненужни опаковки в природата, например.  Притежаваме прекалено много вещи, а се оказва, че можем да живеем с много по-малко. По-важното обаче е да имаш избор и достъп до техника, литература, култура, музика.Като че ли наскоро повече хората започват да оценяват и разбират, че класическият музикант, например, не е просто човек, който дрънка на някакъв инструмент за забавление и глупак, който за работата си в България получава обидно скромна заплата. А талант, който трябва да уважаваме. Имаше едно такова изкривено разбиране през всичките тези години на прехода, през който преминахме. На почит бяха само хитреци и тарикати и още са.

През последните години забелязах, че има хора с възможности, които например записват децата си в Музикално училище, а не просто някъде, където да ги обучат как да печелят пари. Все повече хора искат да гледат Артхаус филми, тоест филми на режисьори с индивидуален почерк, които разказват истории по некомерсиален начин и на продуценти, за които единственото нещо не е да привлекат огромен брой зрители. Не просто филми еднодневки с елементарни и лесносмилаеми истории. Все повече хора посещават, музей, галерии. Осъзнаваме все повече, че имаме нужда от духовност, от култура и от изкуство, за да бъдем по-щастливи и да се развиваме пълноценно. И че това не са празни приказки. За мен това е ключов момент. Само преди няколко години всеки път, когато пътувах някъде в чужбина, се връщах с по няколко албума на фотографи, които харесвам или откривам. И ми ставаше мъчно, когато вляза в някоя книжарница в София и питам: „Имате ли албуми на фотографи?“ и те ми посочват ъгъла, където има 3-4 албума с актова фотография. И казват: „Само това се търси“. Нямаше нищо, но в последните години виждам все по-пълно пълни щандове на албуми със световни фотографи. И като ме питаш кой би искал да притежава такива албуми, се замислям кой изобщо би искал да притежава фотографии. Може би това са хора, които освен че имат финансова възможност, имат култура да харесат една фотография и да я закачат на място, на което могат да я поглеждат всеки ден и да изпитват удоволствие. Ако някога имам възможност, аз бих си купил и картини на много художници. Имаме прекрасни български художници! Трябва да имаш нагласа, да разбираш, и това, което си купуваш да ти носи нещо, да те обогатява и, разбира се, да е красиво. Но това не е просто домашен аксесоар за декорация.

Ти какви снимки си сложил в твоята къща?

Никакви. Имаме картини по стените, но все не ми остава време да избера и принтирам подходящи фотографии. Бих искал да притежавам на някой световен фотограф. Имам си любими.

Имаше ли снимки, за които знаеше 100 процента, че трябва да присъстват в тази изложба?

Това със знаенето е дълъг процес на изчистване и подбор за експозицията. Защото снимките, освен добри сами по себе си по някакъв начин, трябва да могат и да съществуват заедно в някаква концепция. И това беше работата на кураторите. Във всяко нещо, което прави човек, има сътрудници, на които разчита. Особено в киното. Режисьорът е творчески двигател, но от един момент нататък най-близките му сътрудници са най-важните хора за процеса. И аз смятам, че добрите неща се получават, когато работиш с правилните за теб хора. С Борис Мисирков и Жоро Богданов се консултирам за  всичко, с жена ми също. В началото им показах около 150 фотографии, след което те предложиха да оставим около 65, после решихме в какви размери ще стоят добре заедно и спрямо големината на залата ги свалихме до 44. Процесът на „избиране“ продължи около 2 месеца и половина, принтирахме ги на малки формати, подреждахме ги една до друга, разменяхме, слагахме и махахме, за да видим как стоят заедно, какви общи теми съществуват и жанрово как ще си отиват. Благодаря на изкуствоведа Десислава Димова за интересния анализ, който ще бъде публикуван в албума. Този анализ ми помогна да научи някои истини за моите фотографии и за себе си…

Има ли бъдеще фотографията? Ще остане ли вечно това изкуство?

Щом не убихме киното с телевизията, няма да убием и фотографията със смарт телефоните. Когато излязоха огромните телевизори на японските фирми, със супер качество и домашно кино с долби съраунд, един японец през 1996 ми обясняваше, че това е краят на киното и той няма за какво повече да ходи на кино. Защото го има у дома си. Че киното свършва и няма за какво да се снимат филми за голям екран. Киносалонът и галерията е специално място, в което хората могат се  чувстват много различно и специално.  Това е и място за социално общуване. Така, че аз, честно казано, не виждам края му.

Киното е доказало, че не е просто форма или нещо, което технически се бори да оцелее. Цялата магия е в това, че то разказва истории. А хората имат нужда да възприемат истории, които да ги докосват, вълнуват, променят и обогатяват. За мен една от най-добрите формулировки за кино, които съм чел, е това, което е казал Чарли Чаплин. За него добрият филм е този, който максимално го обогатява като човек. И това не може да има край.Винаги ще се разказват истории и ще се снимат филми, и ще се пишат книги, и ще се снимат фотографии.

Защото всичко около нас е безкрайно на емоции, моменти, ситуации. Мисля, че ще се променя само формата и техниката и средството за показване.

На кого първо показваш снимките си?

На жена ми Невена.  Брат ми я нарича „барометъра“, защото тя има рядко чувство за обективност, вкус, баланс и точна преценка за много неща.

Виждала съм те – ти наистина обичаш да снимаш. Първата ти работа, след като снимаш, е да си отвориш компютъра и да видиш какво се е получило. Ти си нетърпелив.

Разбира се, че искаш да видиш какво се е случило. Но не винаги искам веднага, може и да отлежи малко, за да има изненада. И сега е лесно и бързо. Но когато бях на 16, имах лаборатория в мазето и си проявявах сам негативите, после ги копирах на фотохартия. Беше много вълнуващо, защото образът започва да се появява пред очите ти, а допреди малко не си сигурен какво точно се е получило. Освен това има риск при проявяването да сбъркаш нещо с химикалите, времето или да осветиш филма. Всичко това правеше процеса още по-специален.

Не ти ли липсва този ритуал?

Липсва ми. Понякога проявявам филми в банята и показвам на децата. Напоследък се появиха фотоапарати, които се доближават до възможностите на филмовата лента, защото тя има изключително естествени цветове и полутонове, близки до това, което вижда човекът. Естественото пресъздаване на тоналността на човешката кожа, цвят, мекота и материя е проблем за повечето дигитални фотоапарати, както и фотографската широта. Неспособността да запечатат големи контрасти между светло и тъмно, както го може човешкото око. Дигиталните фотоапарати предават цветовете по цифров начин и за мен те са по – бедни на нюанси и красиви полутонове. Разбира се, вече не всички, но имаше такъв много дълъг период, в който предпочитах да снимам само на лента.

В началото на разговора ни каза, че не си професионален фотограф. Защо всъщност това не ти стана професия?

Казах, че не съм, в смисъл че не знам кога точно човек може да се нарече сам „фотограф” и кога става професионален, или някой трябва да го посочи и определи като такъв. Но това не мога аз да направя сам за себе си. Напоследък сам си правя фотосесиите за билборди и печатна реклама, когато снимам реклами като режисьор и май се получава. Имам и някои публикувани снимки. Може би след тази изложба вече ще съм професионален фотограф, може би по-нататък, кой знае. Иначе за мен нещата се преплитат. В Художествената гимназия между скулптура, графика и живопис, най-много обичах да рисувам и да създавам композиции, защото там имахме задача да измисляме сюжети. Опитвахме се да кажем нещо от себе си, да изразим някаква позиция. После по естествен начин ми се прииска тези изображения да се раздвижат. А и може би нямах търпението да стана художник и да се концентрирам прекалено дълго върху едно платно, докато  фотографията е нещо, което веднага мога да реализирам. После като естествено продължение дойде кинорежисурата.

Кои бяха първите ти снимки, спомняш ли си?

Преди да започна да снимам с фотоапарат, моите приятели, с които живеехме в един блок – Найо Тицин, Шошо, Андрей Кулев, Колята, Зорица Коцева, брат ми Борко, се опитвахме да снимаме кратки филми. Бях в четвърти клас и имахме една “супер 8 мм” камера, на баща ни. Написахме сценарий, който беше за деца, които в гората намират стара филмова лента, заровена от партизаните. Оказва се, че на нея има супер важен, строго секретен материал. Заснехме я тази част от историята, но никой не можа да измисли какво се случва по натам и така си остана. После баща ми ми даде един руски фотоапарат, пластмасов “Смена“, с фокус, който се нагласяше “на око”, обясни ми и така започнах. С него исках да снимам всичко около мен. Спомените са ми от Художествената гимназия. Тогава ходехме на практики да рисуваме, през есента и зимата. В Асеновград, в Созопол, на такива места и снимах съучениците си и нещата, които рисувахме. В 9-ти клас майка ми и баща ми ми купиха източно-германски огледално рефлексен фотоапарат Praktica и два обектива, от магазин Фохар, до американското посолство, с който започнах да се уча по-сериозно. Разказвам това, защото с подробности помня как ходех да си го избирам и все го нямаше, продаваше се само Zenith и Praktica, но трябваше да се чака. И помня колко много се вълнувах, когато влязохме в магазина с баща ми и апаратът беше пристигнал. Струваше 300 лева, повече от две заплати. А в ляво беше американският културен център, много ми се искаше да вляза и там, но се знаеше, че после могат да те привикат в някое управление на милицията. Имах голямо привличане към тяхното кино.

Кога една фотографска изложба е успешна?

Живеем в много комерсиален свят, в който от теб постоянно се иска да постигаш някакви неща. Да кажеш: „Имал съм най-много зрители, най-много продажби,  най-най-най…, някакво нескромно съревнование, което напоследък започва да ми идва в повече. Понякога нещата може да са по-ценни и стойностни, и да е достатъчно това, което правиш, да успее да вълнува и впечатлява зрители и в по-тесен кръг. Харесва ми когато успехът идва с лекота, но знам, че няма нищо лесно. Понякога нещата зависят от добър маркетинг и реклама, от точен момент на показване. Разбира се, че ще се радвам ако много хора я посетят.  За мен важното ще бъде, ако успея да кажа нещо на публиката и мога да продължа тази изложба извън София, тя да има живот нататък. Тогава за мен тя ще е успешна. Ако успея да покажа тези фотографии на повече места по света.

Изложбата фотографии SHORTCUTS на Виктор Чучков – син се открива във VivacomArtHall в сряда, 30 септември, 18.00 – 20.30 часа и ще бъде там  до 18.10.2015.  Куратори:Мисирков/Богданов


Изложбата е подкрепена от: 
генерален спонсор – Vivacom, банка ДСК и спонсори: Програма култура на Софийска община, MINI, ВивакомАртХол, Leica, Jameson, Chouchkov Brothers, Metropolis, Formschlag, Чичо Сашо. 

Медийни партньори :  БНТ, „Дневник“, Програмата, 8 pm



За изложбата може да подгреете тук: www.viktorchouchkov-jr.com


Профилната снимка на Виктор е направена в СБХ.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Момчето, което…
Музика
Спорт
Театър