А защо след казармата не отиде направо във ВИТИЗ, а една година се мъчи с физика и химия в СУ?

За да се уволня по-бързо от казармата. Имаше едно време такъв прием по документи. И майка ми вика: „Да подаваме, за да приключваш с казармата“. Те пък взеха, че ме приеха. И то не само химия, ами и физика.  Ама на мен тези предмети дори в училище ми бяха трудни. Отгоре на всичко отивам в университета с леко закъснение и те вече напред, пишат формули, смятат, аз седя и нищо не разбирам. Ама нищо! Звъня на майка ми и казвам: „Майко, не съм за това, най-последен съм, за нищо не ставам, гледам като индианец. Ще се отписвам“, а тя: „Е, нали черпихме целия град сега, че са та приели „вишо“, седи поне малко, че малък град, знаеш, ще говорят хората“. Викам: „Последен съм, не става“, а тя: „Последните стават първи“ (смее се). И така.

Изкарах първия триместър с три двойки и една тройка. Тройката по милост.

Примолих се. Викам: „Наште ме издържат тука в София, не ми е удобно, дайте поне една тройка да покажа. Той ми я написа, но ме накара да му обещая, че няма да се занимавам с тези науки, а ще се насоча към артистичната сфера. Така и стана. Тогава се навих за ВИТИЗ. С Ечето (актрисата Елена Бозова) се познавахме от Златоград, а тя беше в последния клас на гимназията тук в София. И тя от дете артистична – пее, разказва, танцува… И щеше да кандидатства във ВИТИЗ. Върнахме се в Златоград и цяло лято се подготвяхме сами.  Сменяхме се, ту тя играеше комисията, ту аз. После помолихме сестра и́ да ни подаде документите, че ни беше неудобно да се появяваме ние. Мислехме си, че ще кажат: „Тия пък къде са тръгнали да кандидатстват ВИТИЗ?”. Тогава напливът беше голям – за 30 места кандидатстваха 3000 души.

И как минаха изпитите?

Приеха ме на едно от първите места – “Актьорско майсторство за драматичен театър”. Ечето я приеха “Кукловодство”. Аз бях решил, че ако не ме приемат от първия път, няма да кандидатствам повече.

Въпреки че да бъда актьор ми беше единственото желание.

Мечтата! От 10-годишен говорех, че ще живея в София и ще ставам артист. Но не просто артист, а Известен. (смее се) 

Майка ти пак ли почерпи целия град?

Не, тя до последно не вярваше, че ще стана актьор и ще имам работа като такъв. Казваше ми: „Ти го учи това сега, пък после дори да не го работиш, ще си дойдеш в Златоград и ще станеш шеф на читалището“. (смее се)

С кого беше в един клас?

С Иван Ласкин, Йосиф Шамли, Ирини Жамбонас и много други. Бяхме в класа на проф. Николай Люцканов и проф. Здравко Митков с асистент любимият мой актьор Валентин Ганев.

Коя беше първата ти роля в театъра?

Още като студент Стоян Камбарев ме покани в едно негово представление в театър „Зад канала“ и след него ми предложиха да остана. Работих една година и после се преместих в театър „София“.

Все комедийни роли ли ти даваха?

Като студент – да. По-често ме разпределяха в комедийни роли и персонажи, но аз исках да опитвам и драматични роли.  В дипломния ни спектакъл „Ромео и Жулиета“ играх брат Лоренцо.

В началото на репетициите моите състуденти се заливаха от смях, когато идваше ред на драматичните ми монолози.

И както са на сцената, се обръщаха с гръб към публиката, уж че плачат, а те всъщност се смееха.

А на теб слаб ли ти е ангелът? Лесно ли се разсмиваш?

Когато играя, не обичам да се смея. Предпочитам публиката да се смее, въпреки че и на мен ми се е случвало.