Виктор Калев или как се сбъдват мечтите?

Едни разговор за грамофона като бейбиситер, за бабата, която иска да го е родила, за провалите като химик, за любовта към театъра, за опитите да бъде драматичен, за успехите, провалите, радостта от сцената и безалкохолните напитки в гаража в Златоград. И най-много - разговор за това как се сбъдват мечтите.

17 юни ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Костадин Кръстев - Коко
LoadingЗапази за по-късно 13'

Виктор Калев или как се сбъдват мечтите?

17 юни ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Костадин Кръстев - Коко


Не се бяхме срещали повече от десет години. Звъня на звънеца на дома му и когато ми отваря, се сещам, че и преди сме били тук. Променило се е. Само къщата обаче. Той си е същият. И докато си говорим, си мисля как след толкова години медийна популярност, след десетки изиграни образи, след театъра, „Каналето“ и „Шоуто на Слави“, е успял да съхрани онази своя неподправеност и умение да разказва историите от живота си така, както наистина са се случили. На път е да го направи и пред публика, защото в края на този месец ще се завърне на театралната сцена с представлението си „Грамофонът“. Зная, че ще има успех. Защото той не е просто добър актьор. Той е много честен в това, което прави. И много смешен.

 

Виктор Калев в Интервюто.

Защо реши да поставиш точно сега този спектакъл?

Все още съм престъпно млад и ми се струва смешно да правя бенефис или да издам книга за живота си. От друга страна мисля, че има какво да споделя. Затова реших да си подбера някакви забавни истории от дете, от тийнейджър, от казармата, от студентството (имам дори една година химия и физика в СУ), от ВИТИЗ…

Да разкажа за срещите ми с различни хора, за моите любови, разочарования, хубави моменти. С малко носталгия по онова време, с много обич и хумор, и всичко това през моите разкази и спомени.

Тези, които мисля, че може да са интересни и на други хора, освен на моите приятели, когато им ги разказвам. А когато са оформени професионално (от Ваня Щерева) и музикално (от мен и Дани Милев*), евентуално биха могли да стигнат до повече хора.

Добре де, да кажем, че ще започнеш от детството си. Какво беше то?

Детството ми беше един грамофон. Затова така се казва и представлението. Аз не съм обичал да ходя на детски градини, пък родителите ми са ходили на работа. Нямало е кой да ме гледа и те са ме затваряли в една стая, с един грамофон и 10-15 плочи (основно българска музика). И аз цял ден слушах музика на този грамофон. Той беше моят бейбиситър.

За да не го разваля или да не одраскам плочите, дори не ги сменях – цял ден се въртеше едно и също, само игличката местех отначало. Как да не ги запомня тия песни!?

Слушах и много детски приказки. Знаех ги наизуст всичките и вечер ги разказвах  на нашите със съответните гласове – принца, принцесата, майката, бащата на Пепеляшка, двете и́ сестри… Така си мислех, че трябва да разказвам – с техните гласове и явно е било много атрактивно някакво 5-6 годишно детенце да се преправя на 7-8 гласа и да разказва. Аз не съм го осъзнавал, мислех, че така трябва да е, но като ни идваха гости и нашите започваха: „Я дай сега Йорданка Христова, както ти я пееш! Я сега Христо Кидиков, я Емил Димитров… Я дай Лилито, дето я харесваш и правиш така с ръцете“. А аз някои от изпълнителите дори не ги бях виждал, само песните им бях чувал и си ги представях как изглеждат, какво правят, докато пеят песента, как се държат… Изфантазирвах си образа и си го играех.

Само изпълнители и актьори ли имитираше?

О, не. Всякакви баби и дядовци, комшии, познати, по-късно учители. Прегърбени, куцукащи, като си тръгнат от нас и започвам да показвам колко са възрастни и болни. Имитирам ги и без да искам им се подигравам. А като дойдат, тичам веднага в скута на Спаска – майка ми, и само гледам, защото са ми били страшни.

Кротко дете ли беше?

Да, много послушно дете съм бил. И като казвах: „Ще стана артист“, майка ми отговаряше: „Да бе, ще станеш артист! Те артистите се женят по 5-6 пъти и се развеждат.“

Като стана дума, ти защо досега не си я свършил тая работа? Защо не се ожени?

Щото да не повлека крак, да не излезе права майка ми, че оженя ли се веднъж, може верно да станат 5-6. (смее се)

На кого приличаш?

На баба ми. Много колоритна и артистична личност беше. Дори ми даде да се уча да подстригвам на нея (исках да правя готини прически на съучениците си). И я подстригах като пънкарка – обръснах я отстрани и отзад. Известно време излизаше само със забрадка, милата. Малко чепата беше, но се разбирахме чудесно. Събота и неделя идваха всички роднини у нас, майка ми като домакиня нямаше време ноктите даже да ми изреже. И в понеделник ме погледне и каже: „С тия нокти на детска градина няма да ходиш.“ И аз – айде отново в стаята, пускай грамофона и наново всичко. Имахме и пиеси, като пораснах започнах да слушам и тях –  „Вражалец“, „Криворазбраната цивилизация”…

По-късно, като стана популярен, баба ти гордееше ли се с теб?

Да, и когато вече станах популярен, понякога минаваха туристи покрай нашата къща в Златоград и питаха дали това е къщата на Виктор Калев, тя седеше на балкона и отговаряше: „Да, аз съм го родила!“. Много беше горда.

А в училище продължи ли това с българската музика или мина към Металика?

Да, когато бях тийнейджър, съучениците ми вече слушаха Майкъл Джаксън и какво ли още не. Нищо, че такива плочи до Златоград доста трудно достигаха. Брат ми, който е по-голям, носеше Бони М, АББА, Пърпъл, от време на време дори на оригинални плочи. И тях много ги харесвах, но продължавах да си купувам новите албуми на българските изпълнители, които вече много харесвах. Тези, които и досега се слушат и харесват. Вечните. Всъщност те са част от посланието на представлението. Не ми е толкова важно да разказвам живота си, а по-скоро покрай историите да се чуе хубавата българска музика, която се е превърнала вече в класика.

С кого от тези изпълнители, които се въртяха на грамофона, после се срещна на една сцена? Кои ти бяха любими?

Всички, в чиито образи съм влизал, изпявайки или изигравайки ги. Всички ги харесвам. За да ги избера, за да ми е интересно да вляза в кожата им, те са ме впечатлили с характерност, излъчване и лична харизма. Обичам колоритните личности.

Macro alias: ArticleCarousel

А защо след казармата не отиде направо във ВИТИЗ, а една година се мъчи с физика и химия в СУ?

За да се уволня по-бързо от казармата. Имаше едно време такъв прием по документи. И майка ми вика: „Да подаваме, за да приключваш с казармата“. Те пък взеха, че ме приеха. И то не само химия, ами и физика.  Ама на мен тези предмети дори в училище ми бяха трудни. Отгоре на всичко отивам в университета с леко закъснение и те вече напред, пишат формули, смятат, аз седя и нищо не разбирам. Ама нищо! Звъня на майка ми и казвам: „Майко, не съм за това, най-последен съм, за нищо не ставам, гледам като индианец. Ще се отписвам“, а тя: „Е, нали черпихме целия град сега, че са та приели „вишо“, седи поне малко, че малък град, знаеш, ще говорят хората“. Викам: „Последен съм, не става“, а тя: „Последните стават първи“ (смее се). И така.

Изкарах първия триместър с три двойки и една тройка. Тройката по милост.

Примолих се. Викам: „Наште ме издържат тука в София, не ми е удобно, дайте поне една тройка да покажа. Той ми я написа, но ме накара да му обещая, че няма да се занимавам с тези науки, а ще се насоча към артистичната сфера. Така и стана. Тогава се навих за ВИТИЗ. С Ечето (актрисата Елена Бозова) се познавахме от Златоград, а тя беше в последния клас на гимназията тук в София. И тя от дете артистична – пее, разказва, танцува… И щеше да кандидатства във ВИТИЗ. Върнахме се в Златоград и цяло лято се подготвяхме сами.  Сменяхме се, ту тя играеше комисията, ту аз. После помолихме сестра и́ да ни подаде документите, че ни беше неудобно да се появяваме ние. Мислехме си, че ще кажат: „Тия пък къде са тръгнали да кандидатстват ВИТИЗ?”. Тогава напливът беше голям – за 30 места кандидатстваха 3000 души.

И как минаха изпитите?

Приеха ме на едно от първите места – “Актьорско майсторство за драматичен театър”. Ечето я приеха “Кукловодство”. Аз бях решил, че ако не ме приемат от първия път, няма да кандидатствам повече.

Въпреки че да бъда актьор ми беше единственото желание.

Мечтата! От 10-годишен говорех, че ще живея в София и ще ставам артист. Но не просто артист, а Известен. (смее се) 

Майка ти пак ли почерпи целия град?

Не, тя до последно не вярваше, че ще стана актьор и ще имам работа като такъв. Казваше ми: „Ти го учи това сега, пък после дори да не го работиш, ще си дойдеш в Златоград и ще станеш шеф на читалището“. (смее се)

С кого беше в един клас?

С Иван Ласкин, Йосиф Шамли, Ирини Жамбонас и много други. Бяхме в класа на проф. Николай Люцканов и проф. Здравко Митков с асистент любимият мой актьор Валентин Ганев.

Коя беше първата ти роля в театъра?

Още като студент Стоян Камбарев ме покани в едно негово представление в театър „Зад канала“ и след него ми предложиха да остана. Работих една година и после се преместих в театър „София“.

Все комедийни роли ли ти даваха?

Като студент – да. По-често ме разпределяха в комедийни роли и персонажи, но аз исках да опитвам и драматични роли.  В дипломния ни спектакъл „Ромео и Жулиета“ играх брат Лоренцо.

В началото на репетициите моите състуденти се заливаха от смях, когато идваше ред на драматичните ми монолози.

И както са на сцената, се обръщаха с гръб към публиката, уж че плачат, а те всъщност се смееха.

А на теб слаб ли ти е ангелът? Лесно ли се разсмиваш?

Когато играя, не обичам да се смея. Предпочитам публиката да се смее, въпреки че и на мен ми се е случвало.

Кога харесваш ролите, които си изиграл?

Когато майка ми се обади по телефона и ме попита: „Кой е новият актьор в Шоуто?“. Тогава разбирам, че съм се справил, щом и тя не ме е познала.

А някога мислел ли си да се откажеш от професията?

Да. В началото на 90-те беше трудно да си актьор. Точно тогава бях в театъра, а повечето колеги от класа ми заминаха за чужбина, защото тук не можеха да си намерят работа и заплатите бяха срамно ниски.

Никога ли не си работил друго, за да се издържаш?

Работил съм през лятото, докато бях студент. В Златоград майка ми и баща ми имаха една машина за правене на безалкохолни напитки в гаража. Миех бутилки, разкарвах каси с безалкохолни. Беше малка семейна фирма, но тя си ни издържаше и мен, и брат ми като студенти. Доста морета изпуснах в най-хубавите ми години, за да продавам безалкохолно. (смее се) 

А в театъра как беше?

Доста активно работех в театъра. Разпределяха ме в много и различни представления. За кратко време натрупах доста опит.

И сега се връщаш отново към театъра. На 27-ми в Бургас е премиерата на „Грамофон“. За кого е този текст?

Иска ми се всеки да може да открие в това представление своята история – независимо на каква възраст е, от какъв пол и с какво социално положение.

Освен моите преживени истории, ще има и познати образи, които съм играл в телевизията. Защото представлението е ретроспекция освен на личния, и на професионалния ми живот.

И „Каналето“, и театъра, и „Шоуто на Слави“ са част от живота ми. Но ще бъда себе си на това представление, без грим и перуки.

Сбъдната мечта ли е това представление?

Да. То и посланието му е такова: „Един грамофон, един свят, един актьор и… как се сбъдват мечтите.“

Премиерата на „Грамофонът“ е на  27 юни в Бургас, следват :  6 юли – Варна, 7 юли –  Добрич, 20 юли – Плевен, а билети може да закупите още днес онлайн ТУК.

 

*на сцената заедно с Виктор Калев ще излязат музикантите от Дани Милев Бенд (Дани Милев, Неделяна Христова, Димитър Милев, Иво Дуков, Юрий Божинов)

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър