Не се бяхме срещали повече от десет години. Звъня на звънеца на дома му и когато ми отваря, се сещам, че и преди сме били тук. Променило се е. Само къщата обаче. Той си е същият. И докато си говорим, си мисля как след толкова години медийна популярност, след десетки изиграни образи, след театъра, „Каналето“ и „Шоуто на Слави“, е успял да съхрани онази своя неподправеност и умение да разказва историите от живота си така, както наистина са се случили. На път е да го направи и пред публика, защото в края на този месец ще се завърне на театралната сцена с представлението си „Грамофонът“. Зная, че ще има успех. Защото той не е просто добър актьор. Той е много честен в това, което прави. И много смешен.

Виктор Калев в Интервюто.

Защо реши да поставиш точно сега този спектакъл?

Все още съм престъпно млад и ми се струва смешно да правя бенефис или да издам книга за живота си. От друга страна мисля, че има какво да споделя. Затова реших да си подбера някакви забавни истории от дете, от тийнейджър, от казармата, от студентството (имам дори една година химия и физика в СУ), от ВИТИЗ…

Да разкажа за срещите ми с различни хора, за моите любови, разочарования, хубави моменти. С малко носталгия по онова време, с много обич и хумор, и всичко това през моите разкази и спомени.

Тези, които мисля, че може да са интересни и на други хора, освен на моите приятели, когато им ги разказвам. А когато са оформени професионално (от Ваня Щерева) и музикално (от мен и Дани Милев*), евентуално биха могли да стигнат до повече хора.

Добре де, да кажем, че ще започнеш от детството си. Какво беше то?

Детството ми беше един грамофон. Затова така се казва и представлението. Аз не съм обичал да ходя на детски градини, пък родителите ми са ходили на работа. Нямало е кой да ме гледа и те са ме затваряли в една стая, с един грамофон и 10-15 плочи (основно българска музика). И аз цял ден слушах музика на този грамофон. Той беше моят бейбиситър.

За да не го разваля или да не одраскам плочите, дори не ги сменях – цял ден се въртеше едно и също, само игличката местех отначало. Как да не ги запомня тия песни!?

Слушах и много детски приказки. Знаех ги наизуст всичките и вечер ги разказвах  на нашите със съответните гласове – принца, принцесата, майката, бащата на Пепеляшка, двете и́ сестри… Така си мислех, че трябва да разказвам – с техните гласове и явно е било много атрактивно някакво 5-6 годишно детенце да се преправя на 7-8 гласа и да разказва. Аз не съм го осъзнавал, мислех, че така трябва да е, но като ни идваха гости и нашите започваха: „Я дай сега Йорданка Христова, както ти я пееш! Я сега Христо Кидиков, я Емил Димитров… Я дай Лилито, дето я харесваш и правиш така с ръцете“. А аз някои от изпълнителите дори не ги бях виждал, само песните им бях чувал и си ги представях как изглеждат, какво правят, докато пеят песента, как се държат… Изфантазирвах си образа и си го играех.

Само изпълнители и актьори ли имитираше?

О, не. Всякакви баби и дядовци, комшии, познати, по-късно учители. Прегърбени, куцукащи, като си тръгнат от нас и започвам да показвам колко са възрастни и болни. Имитирам ги и без да искам им се подигравам. А като дойдат, тичам веднага в скута на Спаска – майка ми, и само гледам, защото са ми били страшни.

Кротко дете ли беше?

Да, много послушно дете съм бил. И като казвах: „Ще стана артист“, майка ми отговаряше: „Да бе, ще станеш артист! Те артистите се женят по 5-6 пъти и се развеждат.“

Като стана дума, ти защо досега не си я свършил тая работа? Защо не се ожени?

Щото да не повлека крак, да не излезе права майка ми, че оженя ли се веднъж, може верно да станат 5-6. (смее се)

На кого приличаш?

На баба ми. Много колоритна и артистична личност беше. Дори ми даде да се уча да подстригвам на нея (исках да правя готини прически на съучениците си). И я подстригах като пънкарка – обръснах я отстрани и отзад. Известно време излизаше само със забрадка, милата. Малко чепата беше, но се разбирахме чудесно. Събота и неделя идваха всички роднини у нас, майка ми като домакиня нямаше време ноктите даже да ми изреже. И в понеделник ме погледне и каже: „С тия нокти на детска градина няма да ходиш.“ И аз – айде отново в стаята, пускай грамофона и наново всичко. Имахме и пиеси, като пораснах започнах да слушам и тях –  „Вражалец“, „Криворазбраната цивилизация”…

По-късно, като стана популярен, баба ти гордееше ли се с теб?

Да, и когато вече станах популярен, понякога минаваха туристи покрай нашата къща в Златоград и питаха дали това е къщата на Виктор Калев, тя седеше на балкона и отговаряше: „Да, аз съм го родила!“. Много беше горда.

А в училище продължи ли това с българската музика или мина към Металика?

Да, когато бях тийнейджър, съучениците ми вече слушаха Майкъл Джаксън и какво ли още не. Нищо, че такива плочи до Златоград доста трудно достигаха. Брат ми, който е по-голям, носеше Бони М, АББА, Пърпъл, от време на време дори на оригинални плочи. И тях много ги харесвах, но продължавах да си купувам новите албуми на българските изпълнители, които вече много харесвах. Тези, които и досега се слушат и харесват. Вечните. Всъщност те са част от посланието на представлението. Не ми е толкова важно да разказвам живота си, а по-скоро покрай историите да се чуе хубавата българска музика, която се е превърнала вече в класика.

С кого от тези изпълнители, които се въртяха на грамофона, после се срещна на една сцена? Кои ти бяха любими?

Всички, в чиито образи съм влизал, изпявайки или изигравайки ги. Всички ги харесвам. За да ги избера, за да ми е интересно да вляза в кожата им, те са ме впечатлили с характерност, излъчване и лична харизма. Обичам колоритните личности.