Виктория. По-голяма с една година, по-богата с едно дете и по-различна с една фамилия.

Виктория. По-голяма с една година, по-богата с едно дете и по-различна с една фамилия.

3 юни ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова

Но не си от тези, които лесно слагат край. Май даваш право на няколко опита?

Аз трудно почвам връзки и трудно слагам край. Допускам много малко хора до себе си и си живея в този свят от приятели, който съм изградила. Дори понякога създавам за тях фалшиви образи и очаквания и когато те не съвпаднат с реалните, съм много изненадана.

Ако трябва да започна отношения с някой, съм много предпазлива. Такава съм и когато трябва да слагам край. Изчаквам. Давам шанс. В личния си живот съм по-бавна, не толкова рационална и склонна да отдам нещата на момента, да оправдавам.

Би трябвало да режа повече, но не мога.

Сега вече имаш мъж до себе си. Всъщност Мъжът. Петър. Иска ли ти се да го беше срещнала по-рано?

Не знам дали имам нужда той да се е появил по-рано. Мисля, че сe срещнахме в много приятно и за двамата време. В точното. Преди да го срещна бях тотал щета заради други неща, а имах много работа последните години – с бандата, тв предавания, във филм се снимах… И някак си тези емоции ме бяха грабнали и личния живот го бях оставила. Мислех си, че ще си върви от само себе си. Ама не ставаше. И точно, когато си бях само аз – тъжна и сама, той се появи и ме грабна.

Миналата година, точно по същото време, през април, се срещнахме и ти ме запозна с Петър. Случайно. Още нямаше нищо между вас. Ако тогава ти бях казала, че след една година ще си омъжена, очакваща бебе всеки момент, щеше ли да повярваш?

Спомням си. С него се бяхме видели на кафе. Че ще съм обвързана, ще градя планове за бъдещето, че ще чакам бебе всеки момент… Шях да кажа, че си луда.

Плашиш ли се от скоростта, с която се развиват нещата?

Не. Приятно е. Всичко стана естествено, нищо не сме планирали – нито това, че ще живеем заедно, нито че ще имаме бебе.

Това е съдбата.

В някакъв момент от човешкия живот написаното ти се случва. Дори да не го бях срещнала тогава, през април, сигурна съм, че щяхме да се видим през май, по друг повод. Права си, това е съдба и понякога мисълта за това, че всичко ни е писано, ме кара да настръхвам.

И с музиката ли е така? Писана е някъде и ти се „дава“?

Знаеш ли, че е така? Наистина ми се „дава“. Имаме една песен „Лека нощ“. Текстът го сънувах, станах, написах го и пак заспах. На сутринта го бях забравила, но го прочетох, обадих се на Десо, събрахме се и направихме парчето. Седяхме и двамата в репетиционната в мазето (те репетиционните са винаги в мазе, какво си мислите?) , седяхме си там и му се кефехме.

Да бе, права си за репетиционните. Все са в мазе или в някоя изоставена сграда. Явно заради шума.

Новата репетиционна обаче ни е жестока. Десо я изгради с двете си ръце. Буквално. Даваме я под наем и на други музиканти. Обединихме я със студиото и стана нещо като къща. Мирише на хубаво, има уют, чисто и приятно е…. И тя сега е непрекъснато заета. Винаги има много музиканти и една страхотна атмосфера на изкуство. Ето защо аз вярвам, че българските музиканти ще изградят стабилна и единна гилдия. Въпреки че на събранията на Мюзикаутор понякога е доста… как да кажа… трудно. Нормално. Пътят е доста лъкатушещ, не е магистрала и бъдещият живот на тези музикални организации като Мюзикаутор и Профон зависи от нас, от самата гилдия.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Кулинария
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография