Виктория. По-голяма с една година, по-богата с едно дете и по-различна с една фамилия.

Разговор за нещата от живота. За розовата пластмасова шапчица от битака в Разград, за музиката в България и битката за нейното достойнство, за големите сцени и малките хора, за грешките на сърцето и пътя, по който ни е писано да минем. За щастието и за малките туптящи сърчица около нас, които правят този път по-красив.

3 юни ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова
LoadingЗапази за по-късно 12'

Виктория. По-голяма с една година, по-богата с едно дете и по-различна с една фамилия.

3 юни ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова


Още не я познавах, когато за първи път се разминахме на улица „Шипка“. Тя беше с чадър и къса коса. И по-висока отколкото съм си я представяла. Не съм  ѝ казвала за това разминаване, въпреки че оттогава сме изкарали много време заедно. Кафета, вечери, морета, клубове, имаме дори един „Форт Боярд“ заедно. И много, много разговори. Познавам я повече от това интервю. И въпреки това – всеки път успява да ме изненада – с някое висше, за което не зная, с факта, че е в УС на Мюзикаутор, с новината, че носи в себе си дете…Не че е прикрита, напротив. На моменти дори е прекалено откровена. В годините бях свидетел на успехите ѝ с групата, на трудните моменти, в които не беше много доходоносно да си попизпълнител, на щастливите ѝ влюбванията, на грешките ѝ във връзките…Нищо, което е криела, но и нищо, с което е парадирала. Когато разбрах, че е бременна, бях сигурна, че и тези девет месеца ще минат така – без да се оплаква много и в очакване на щастливия момент.

Срещам я десетина дни преди термина ѝ. Това изисква няколко въпроса около бъдещото майчинство, но интервюто с нея няма как да се върти около цвета на детската стая. Виктория Терзийска винаги е била повече от красиво момиче. А да, за любопитните – с днешна дата е една година по-възрастна, вече има малката Маргарита и по фамилия е Величкова.

 

Виктория Величкова в Интервюто.

Зная, че си носила очила и си пяла в хора. За да е пълна класиката – свиреше ли на пиано?

Разбира се. Когато бях на 4, гледахме филма за Моцарт в едно кино в култовия квартал Орел в Разград. Сещаш ли се – тогава имаше един установен режим на тока – 5 часа има, 5 няма. И в тия пет, в които имаше, гледахме филма. И след него казах на майка ми, че много искам да свиря на пиано. Тя ме изгледа леко странно, но започна да ме води при една възрастна дама с може би единственото читаво пиано в Разград – да се уча на основни неща като позиция на ръцете, стойка на тялото, да свиря гами, които са най-скучното нещо на света. Като станах на 5, ме записа на школа. Музикалната школа „Илия Бърнев“ ми даде много, а госпожа Героева, учителката ми по пиано, беше моето гуру в музиката. И досега сме близки.

Значи е било по желание. Беше ли ти кеф?

До един момент – да. Като влязох в пубертета, имаше голямо изнасилване на нещата. Защото като всеки инструмент, пианото изисква ужасно много постоянство и ако не свириш минимум два часа на ден, мозъкът ти работи, но пръстите не те слушат. И така госпожа Героева в един момент започна да ми казва: „Ти си пееш нещата по-добре, отколкото ги свириш“. Спомням си, че на една продукция, за ужас на майка ми, която винаги ми приготвяше сетчета за обличане, аз взех нещата в свои ръце. Изрових костюма на майка ми от абитуриентския й бал – къса поличка и блуза с буфан ръка и жабо, отгоре едно елече, а жабото падаше над елечето. Ще допълня – по това време аз бях вече доста висока и слаба, а майка ми е миньонче. Та, представи си как са ми стояли тези неща. Но това не ми беше достатъчно. Тогава нямаше много неща, които да сложиш в косата си, не се продаваха. А аз на битака в Разград бях намерила една пластмасова розова шапка и си я сложих отзад на косата, на цялото това костюмче, което е в класически цветове – бяло и черно. Щях да свиря Шопен, което си е сериозна работа. Когато майка ми дошла на продукцията и учителката отишла при нея, за да ме похвали, майка ми казала: „Нито съм я слушала, нито съм я гледала, само тая розова шапка виждах на главата“. Още я съхранява някъде вкъщи.

Сега как си с пианото?

В повечето случаи си дрънкам мои неща, но има и класически неща, с които като ми дойдат гости ги шашкам и дотам всичко приключва. Най-много се кефя да си записвам мои неща. Съчинявам си стихове и си пиша мелодии по тях.

Е, не си станала класически музикант като Моцарт, но все пак сбъдваш детската си мечта да се занимаваш с музика. Всъщност, имаш ли несбъднати мечти?

Имам, но знам ли дали мога да ги сбъдна тук? Иска ми се всичко в България да е по-мащабно, а то не е. Да започнем от сцените – мястото, на което един музикант се изявява. Истината е, че дори тук, където сега седим с теб, има сцена. И нашите банди свирят на това малко трасенце. И местата, на които се появяваш уж като някакво селебрити, с послание към хората, са ей такива, миниатюрни. Не че в този минимализъм няма някакъв чар. Но това, ако питаш всички мои колеги, ще ти кажат, че ги смазва.

Да се появиш на три квадрата, да сложиш пиано, да си с китарист и ти да си звездата, тази с посланието. Трудно е. И ако някой от колегите ми каже, че пее основно на по-големи сцени, няма да му повярвам. От това ми е гадно.

Иначе сцените на фестивалите, които все по-рядко се организират тук, са готини. На тях обаче българите сме скатани на най-малките сценички, а според мен трябва да е обратното. И не, това не ме демотивира, защото аз обичам работата си, но някак не те гъделичка, не ти дава крила, не ти дава надежда за по-високо стъпало. И точно затова ние с Десо си направихме наш лейбъл Mastilomusic – да откриваме по-млади банди, да им помагаме, да им намираме сцени. Сами си се мотивираме и се опитваме да мотивираме и по-младите музиканти.

Много нови банди и приятни музиканти се появиха напоследък. Сред тях са и вашите Ni.co, No more many more.

Супер са наистина и пеят предимно на английски, което е много добре. Ние продуцираме Ni.co, No more many more, но на мен например много ми харесват и нещата, които правят бандите на Жоро от Остава – JinMonic, Bears and Hunters. Te правят нещата, защото им идват отвътре, не защото гонят хит.

Те са млади групи, а „Мастило“, вие с Десо, оцелявате вече коя година? Шестнадесета? Не са много бандите, които остават. Как се случи това при вас?

Трудно, с много инат. Имали сме всякакви преживявания.

Понякога са ни връщали по 10 пъти на сцената на бис, друг път съм имала преживявания с пияни мъже, които са ме дърпали, карали са те в един момент да се чувстваш по-малък от мравка, но ти трябва да продължиш да си ти на сцената, защото освен тая пияница, има още триста души, които са дошли да те гледат.

Били са ме жени… Сериозно! Защото съм им „погледнала мъжа“. Така ми каза една жена. Как е видяла, че от сцената, когато прожекторите са срещу очите ми и нищо не виждам, съм „погледнала“ точно нейния мъж, не знам… И не се будалкаше – получих цигански шамар с отвъртане на главата.

Върна ли й го?

Не, бях супер стъписана. Дойде охраната и я изведе. Обаче аз трябваше отново да се върна на сцената и да бъда супер класна мацка, певица. Как се прави това?!

Подбираш ли участията си?

Вече ги подбирам много. След януари реших, че няма да се появявам с корем на сцената и си давам почивка. До есента съм решила да си я взема.

Мислиш ли си за раждането?

Да, мисля си. Не си го представям като най-приятното нещо, въпреки че д-р Илиев, при когото ходя, каза, че целта му е раждането за жената да е толкова приятно, че след това тя пак да иска да забременее отново и то веднага (смее се). Май не е възможно! Не зная, това е много личен и болезнен момент едновременно, предполагам. След това ще ти разкажа с подробности.

Ама зная, че накрая ще останат само хубавите емоции. Така ли е с теб? Помниш ли гадните неща?

Не бих казала, че забравям нещо. Винаги имам едно наум, когато някой ме нарани или обиди. Не очаквам и всички да ми харесват, така или иначе. Но негативите ги помня, не отвръщам с лошо и не отмъщавам, но не мога да ги изтрия от главата си. Телешка душа.

Още малко и Маргарита вече ще е при теб и не само това – ще се наложи и да я възпитаваш. Мислила ли си за този момент?

Диди, ние израснахме в едно друго време. Това, което на нас са ни давали като послание родителите и са смятали за ценно, няма как да избягаме от него. Важното е да успеем да моделираме нашите деца по друг начин. Аз много искам тя да е енергична, любопитна, да мечтае в много по-големи размери, отколкото аз.

Не зная дали си го спомняш, но във ФЖМК имаше един много симпатичен преподавател – доцент Тодор Петев. И той веднъж – няма да го забравя този момент – говорехме за българската народопсихология и той каза за нашето поколение, че според него е голям проблем, че смятаме, че скромността е качество, което трябва силно да се уважава.Когато някой друг каже нещо хубаво за теб, всички са ок. А когато ти излезеш и кажеш: “Аз постигнах това и смятам, че моите дела са важни”, хората определят това като огромно его. Та той ни каза, че скромността не е качество, към което трябва да се стремим и да развиваме в себе си. Представи си колко ме е впечатлило това, щом и сега го помня!

И дъщеря ми ми се иска да е много по-истинска и да не прави толкова компромиси, колкото аз съм правила и заради държавата ни, и заради хората … И в музиката, и в личния живот.

Имаш ли връзки в миналото, които с днешна дата не би повторила? Които са били за теб огромен компромис?

Много ясно, кой няма?! Познаваш ли такава жена, да я стисна за ръката? Всеки е живял в история, в която е смятал, че е много прав, а всички около него са виждали колко греши и са се чудели защо си губи времето.

Но не си от тези, които лесно слагат край. Май даваш право на няколко опита?

Аз трудно почвам връзки и трудно слагам край. Допускам много малко хора до себе си и си живея в този свят от приятели, който съм изградила. Дори понякога създавам за тях фалшиви образи и очаквания и когато те не съвпаднат с реалните, съм много изненадана.

Ако трябва да започна отношения с някой, съм много предпазлива. Такава съм и когато трябва да слагам край. Изчаквам. Давам шанс. В личния си живот съм по-бавна, не толкова рационална и склонна да отдам нещата на момента, да оправдавам.

Би трябвало да режа повече, но не мога.

Сега вече имаш мъж до себе си. Всъщност Мъжът. Петър. Иска ли ти се да го беше срещнала по-рано?

Не знам дали имам нужда той да се е появил по-рано. Мисля, че сe срещнахме в много приятно и за двамата време. В точното. Преди да го срещна бях тотал щета заради други неща, а имах много работа последните години – с бандата, тв предавания, във филм се снимах… И някак си тези емоции ме бяха грабнали и личния живот го бях оставила. Мислех си, че ще си върви от само себе си. Ама не ставаше. И точно, когато си бях само аз – тъжна и сама, той се появи и ме грабна.

Миналата година, точно по същото време, през април, се срещнахме и ти ме запозна с Петър. Случайно. Още нямаше нищо между вас. Ако тогава ти бях казала, че след една година ще си омъжена, очакваща бебе всеки момент, щеше ли да повярваш?

Спомням си. С него се бяхме видели на кафе. Че ще съм обвързана, ще градя планове за бъдещето, че ще чакам бебе всеки момент… Шях да кажа, че си луда.

Плашиш ли се от скоростта, с която се развиват нещата?

Не. Приятно е. Всичко стана естествено, нищо не сме планирали – нито това, че ще живеем заедно, нито че ще имаме бебе.

Това е съдбата.

В някакъв момент от човешкия живот написаното ти се случва. Дори да не го бях срещнала тогава, през април, сигурна съм, че щяхме да се видим през май, по друг повод. Права си, това е съдба и понякога мисълта за това, че всичко ни е писано, ме кара да настръхвам.

И с музиката ли е така? Писана е някъде и ти се „дава“?

Знаеш ли, че е така? Наистина ми се „дава“. Имаме една песен „Лека нощ“. Текстът го сънувах, станах, написах го и пак заспах. На сутринта го бях забравила, но го прочетох, обадих се на Десо, събрахме се и направихме парчето. Седяхме и двамата в репетиционната в мазето (те репетиционните са винаги в мазе, какво си мислите?) , седяхме си там и му се кефехме.

Да бе, права си за репетиционните. Все са в мазе или в някоя изоставена сграда. Явно заради шума.

Новата репетиционна обаче ни е жестока. Десо я изгради с двете си ръце. Буквално. Даваме я под наем и на други музиканти. Обединихме я със студиото и стана нещо като къща. Мирише на хубаво, има уют, чисто и приятно е…. И тя сега е непрекъснато заета. Винаги има много музиканти и една страхотна атмосфера на изкуство. Ето защо аз вярвам, че българските музиканти ще изградят стабилна и единна гилдия. Въпреки че на събранията на Мюзикаутор понякога е доста… как да кажа… трудно. Нормално. Пътят е доста лъкатушещ, не е магистрала и бъдещият живот на тези музикални организации като Мюзикаутор и Профон зависи от нас, от самата гилдия.

Защо тези събрания винаги са свързани със скандали или поне аз имам такова впечатление?

Знам ли? Имам чувството, че логичното обяснение отново е в народопсихологията ни. Защото колкото и позитивни и успели вече практики и модели да въвеждаме в организацията и събирането на средства за творците и авторите на музика, винаги се появява някой, който не вярва в тях. И това са хора от гилдията, за съжаление.

В УС на Мюзикаутор си. Защо ти е това?

Реших да приема това предизвикателство, защото искам да се занимавам с авторско и с медийно право, интересна ми е тази материя. Този “терен“ в България е като една тук таме разорана и незасята нива, с много неща за доизкусуряване. Аз вярвам, че с времето нещата ще се доизгладят.

Истината е, че хората в България трябва да се научат да плащат за нашия труд. Да плащат за музиката, която всекидневно потребяват и слушат, било то по радиото, по телевизията, в асансьора на хотелите, в ресторантите. Как ще се чувстваш в бар или място за хранене без музика?! Някой задава ли си този елементарен въпрос?

В платформи като Spotify и iTunes плащането е задължителен елемент, за да можеш да получиш достъп до любимата си банда или най-новия сингъл на изпълнител, който харесваш. Сумите са незначителни, но регистрацията е обвързана с плащане – 2, 3, 5 или 10 евро за цял албум. Защо музикантите в България да не получават пари за труда си? Регламентирано, установено, ясно и прозрачно, както  се случва по целия свят!? Не знам кой е виновен за това, но хората тук трудно вярват в добрите модели и тяхното осъществяване. По-склонни са да те бутнат и да паднеш, харесва им много повече. Но няма как тези неща да не се случват вече и при нас.

Може ли да се живее само от музика в България?

Да, аз от това живея. Изцяло. От много малка съм се откъснала от нашите и съм се издържала само с музика. Не казвам, че винаги съм била супер. Имала съм моменти, в които не съм можела да си платя дори наема. Живяла съм с две и с двеста, но това не е оказало влияние на желанието ми да правя музика. Абе, хубави години бяха. Събирахме се, знаеш – на купони по апартаменти, говорихме за музика, за идеи, за книги, на сутринта никой не проверяваше изчезнало ли е нещо, не е ли… Имаше една особена атмосфера, която за съжаление отдавна изчезна. Знаеш ли, за първия клип „В двореца съм сама“ аз и Десо поискахме по 400 лв от родителите се, за да го снимаме. Дори Военния клуб с връзки на дядото на Десо го взехме на бартер. Така ставаха нещата. И съм била толкова горда, че съм постигнала нещо, че съм направила това сама. Вярвам в това, което правя и това е разковничето към успеха, според мен.

Дори да печеш хляб, ако вярваш, че той е вкусен, ще бъдеш най-добрият хлебар. И това го казвам с цялото ми уважение към тази професия.

Има нещо много истинско в това да печеш хляб за хората. Ние, музикантите месим и правим хляб за душата.

Понеже няколко пъти в предни твои интервюта спомена, че си получила предложение от Петър…Та, любопитствам чисто по женски – вече смени ли си фамилията?

В ЕСГРАОН пише всичко! Вече съм Виктория Величкова.

Какъв ще бъде твоят май?

Силно ангажиран с детето и всички неща около него. Щастлива съм, че най-накрая ще ми се случи, защото дълго време съм чакала този момент. И винаги някак съм знаела, че първото ми дете ще е момиче. Това пак е съдба, да знаеш

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър