Разговор за нещата от живота. За розовата пластмасова шапчица от битака в Разград, за музиката в България и битката за нейното достойнство, за големите сцени и малките хора, за грешките на сърцето и пътя, по който ни е писано да минем. За щастието и за малките туптящи сърчица около нас, които правят този път по-красив.
Още не я познавах, когато за първи път се разминахме на улица „Шипка“. Тя беше с чадър и къса коса. И по-висока отколкото съм си я представяла. Не съм ѝ казвала за това разминаване, въпреки че оттогава сме изкарали много време заедно. Кафета, вечери, морета, клубове, имаме дори един „Форт Боярд“ заедно. И много, много разговори. Познавам я повече от това интервю. И въпреки това – всеки път успява да ме изненада – с някое висше, за което не зная, с факта, че е в УС на Мюзикаутор, с новината, че носи в себе си дете…Не че е прикрита, напротив. На моменти дори е прекалено откровена. В годините бях свидетел на успехите ѝ с групата, на трудните моменти, в които не беше много доходоносно да си попизпълнител, на щастливите ѝ влюбванията, на грешките ѝ във връзките…Нищо, което е криела, но и нищо, с което е парадирала. Когато разбрах, че е бременна, бях сигурна, че и тези девет месеца ще минат така – без да се оплаква много и в очакване на щастливия момент.
Срещам я десетина дни преди термина ѝ. Това изисква няколко въпроса около бъдещото майчинство, но интервюто с нея няма как да се върти около цвета на детската стая. Виктория Терзийска винаги е била повече от красиво момиче. А да, за любопитните – с днешна дата е една година по-възрастна, вече има малката Маргарита и по фамилия е Величкова.
Виктория Величкова в Интервюто.
Разбира се. Когато бях на 4, гледахме филма за Моцарт в едно кино в култовия квартал Орел в Разград. Сещаш ли се – тогава имаше един установен режим на тока – 5 часа има, 5 няма. И в тия пет, в които имаше, гледахме филма. И след него казах на майка ми, че много искам да свиря на пиано. Тя ме изгледа леко странно, но започна да ме води при една възрастна дама с може би единственото читаво пиано в Разград – да се уча на основни неща като позиция на ръцете, стойка на тялото, да свиря гами, които са най-скучното нещо на света. Като станах на 5, ме записа на школа. Музикалната школа „Илия Бърнев“ ми даде много, а госпожа Героева, учителката ми по пиано, беше моето гуру в музиката. И досега сме близки.
До един момент – да. Като влязох в пубертета, имаше голямо изнасилване на нещата. Защото като всеки инструмент, пианото изисква ужасно много постоянство и ако не свириш минимум два часа на ден, мозъкът ти работи, но пръстите не те слушат. И така госпожа Героева в един момент започна да ми казва: „Ти си пееш нещата по-добре, отколкото ги свириш“. Спомням си, че на една продукция, за ужас на майка ми, която винаги ми приготвяше сетчета за обличане, аз взех нещата в свои ръце. Изрових костюма на майка ми от абитуриентския й бал – къса поличка и блуза с буфан ръка и жабо, отгоре едно елече, а жабото падаше над елечето. Ще допълня – по това време аз бях вече доста висока и слаба, а майка ми е миньонче. Та, представи си как са ми стояли тези неща. Но това не ми беше достатъчно. Тогава нямаше много неща, които да сложиш в косата си, не се продаваха. А аз на битака в Разград бях намерила една пластмасова розова шапка и си я сложих отзад на косата, на цялото това костюмче, което е в класически цветове – бяло и черно. Щях да свиря Шопен, което си е сериозна работа. Когато майка ми дошла на продукцията и учителката отишла при нея, за да ме похвали, майка ми казала: „Нито съм я слушала, нито съм я гледала, само тая розова шапка виждах на главата“. Още я съхранява някъде вкъщи.
В повечето случаи си дрънкам мои неща, но има и класически неща, с които като ми дойдат гости ги шашкам и дотам всичко приключва. Най-много се кефя да си записвам мои неща. Съчинявам си стихове и си пиша мелодии по тях.
Имам, но знам ли дали мога да ги сбъдна тук? Иска ми се всичко в България да е по-мащабно, а то не е. Да започнем от сцените – мястото, на което един музикант се изявява. Истината е, че дори тук, където сега седим с теб, има сцена. И нашите банди свирят на това малко трасенце. И местата, на които се появяваш уж като някакво селебрити, с послание към хората, са ей такива, миниатюрни. Не че в този минимализъм няма някакъв чар. Но това, ако питаш всички мои колеги, ще ти кажат, че ги смазва.
Да се появиш на три квадрата, да сложиш пиано, да си с китарист и ти да си звездата, тази с посланието. Трудно е. И ако някой от колегите ми каже, че пее основно на по-големи сцени, няма да му повярвам. От това ми е гадно.
Иначе сцените на фестивалите, които все по-рядко се организират тук, са готини. На тях обаче българите сме скатани на най-малките сценички, а според мен трябва да е обратното. И не, това не ме демотивира, защото аз обичам работата си, но някак не те гъделичка, не ти дава крила, не ти дава надежда за по-високо стъпало. И точно затова ние с Десо си направихме наш лейбъл Mastilomusic – да откриваме по-млади банди, да им помагаме, да им намираме сцени. Сами си се мотивираме и се опитваме да мотивираме и по-младите музиканти.