Беше ми гадно, ходех с дълги ръкави, притеснявах се да не разберат в магазина, в детската градина. Но те те виждат в един момент – трепереща, лошо ти е… Разбират, че нещо има, но не знаят какво точно. Учителката на дъщеря ми в детската градина по-късно ми призна, че е знаела, че нещо ми има, но нямала представа какво е. И подпитвала дъщеря ми Валя, която тогава беше на 4.
Тя знаеше, че „мама е болна“. Има една глава от дъщеря ми в книгата. Помни всичко. А после съм й разказвала. Тя ме накара да напиша книгата всъщност. Тя сега е на 25, омъжена е и живее в Лондон.
Да. Много я е било страх за мен.
Не. Може и да звучи безумно, но дори не съжалявам. Мисля, че това е моят личен път и е трябвало да го извървя. Приемам го като мисия – че е трябвало да мина по някаква причина през тези неща. Може би ще разбера каква е тя сега, при излизането на тази книга. Бих искала да попадне в ръцете на деца и родители, които да разберат за какъв ад става дума.
И аз мисля, че не можеш да не разбереш кога детето ти е взело наркотик, ако го познаваш добре и го наблюдаваш непрекъснато. Всяка промяна ти прави впечатление. Много е трудно, разбирам. Дори да разбереш и да си признаеш, да го хванеш… Какво правиш? Заключваш го? Не го пускаш да излиза? Да се пребориш с това не е по силите на човек. И аз го казвам, защото не мисля, че съм свръхчовек, а защото вярвам, че на мен Бог ми помогна.
След първите две години пиене на метадон знаех, че ще спра, но ме беше страх. Абстиненцията е болезнена, но другото е по-страшно – какво ще правиш ако „това“ го няма. Но кого не го е страх? Много искаш да напуснеш мъжа си, но те е страх. Същото е. Връзка, но много по-силна от всяка друга. Живееш с това, дишаш с него.