С Leika Q, а една е правена с телефон.
Правената с телефон. Тя всъщност е единствената, на която има човек – дъщерята на едни мои приятели, в гръб. Дори не е на фокус.
Така е. Чувала съм и за себе си доста неща, но това вече не ме смущава. За мен фотографията няма нищо общо с устройството, с което я правиш. Може да е с телефон, може да е с фотоапарат, може да е с лентов апарат, може да е с всичко, защото фотографията е в главата ти. Зависи от това, което си чел и видял… Зависи от емоционалната интелигентност. Ако можеш да виждаш неща, няма значение с какво ги запечатваш.
Да, а пък и фотографията има много терапевтична роля. И за снимащия, и за снимания.
Най-готините хора идват (смее се). Курсовете тръгнаха много трудно. В началото, първите два месеца, ги фейквах тези уикенди, идваше само по един човек. Никой не се записваше. Представяш си – изведнъж се появяват курсове по смартфон фотография… (смее се)
Да, и изведнъж набраха скорост и избухнаха. Заети са два месеца напред. Със сигурност идват хора, които знаят в какъв етап на живота си се намират, хора любопитни, които искат да разширят обзора си.
Не, няма никакво значение.
Тази, която буди емоция.
Да.
Не. „Пощенски картички към баща ми“ е за всички бащи. Дори го приеми така – всички правим този проект и вие просто сте ми дали три от стените.
*Вечерта след срещата с Вера, получих от нея следното съобщение: „И едно допълнение. Бях на обяд при майка ми и й разказах за проекта. Насълзиха й се очите, каза, че е страхотен, че хората просто изчезват и докато не преживееш това, няма как да го знаеш. Че е прекрасно, че давам пространство за тъгата на всички хора и че баща ми би се гордял с мен.
Беше по-лесно отколкото мислех.“
Изложбата „Пощенски картички към баща ми“ ще бъде открита на 9 ноември в Credo Bonum Gallery.