Днес Велина е майка на две деца, примерна съпруга и преподавател по английски език и литература в Париж. А наскоро издаде и първия си роман „Доклад на зелената амеба за химическия молив“. Преди 15 години обаче Велина беше градска легенда. И то градска легенда в Амстердам. Много бях слушала за нея. Велина, която завършила английски език и литература в престижен Калифорнийски университет, Велина, чиято новела Iodine излиза в четири поредни броя на списание Split Peas, а  разказът й The Old Woman спечелил литературната награда Harry Kurnitz. Велина, която след всичко това се уморила от Америка и пристигнала в Амстердам, за да завърши магистратура по европейски науки. И да срещне мъжа на живота си – французина Арно. 

А аз Велина я срещнах за първи път зад черквата „Свети Георги“, тогава големият й син беше още бебе. Една такава усмихната, изпълнена с енергия и любопитство. Въпреки, че буташе количка, можех да си я представя като градска легенда.  

Срещам отново я почти 10 години по-късно. На едно представление в София. И двете сме отишли сами. Тя вече има втори син и издаден роман. На няколко дни (романът). Казва обаче, че от години е искала да го напише. Взимам „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ и се пренасям във времето на червените вратовръзки и дъвките „Идеал“. Чета и си мисля, че ако продължи да пише, Велина ще се превърне отново в градска легенда. За втори път.

Велина Минкова пред Интервюто.

За какво беше първият ти разказ?

За една реституирана къща край морето на един прадядо, полуразрушена, потънала в бурени. Предполагам, че героинята ми е получила жесток пристъп на сенна хрема.

Кога разбра, че ще ставаш писателка?

Когато бях на 8 или 9, толкова пъти бях препрочела любимата ми “Мечо Пух”, че реших да я препиша. Исках цялата, ама през лятната ваканция бяхме на вилата и имах една-единствена тетрадка, та преписаното си остана само колкото една тетрадката. През цялото време исках да променям приказката, но се въздържах. Като свърши тетрадката, реших, че е най-добре да съчиня собствена приказка и да я напиша. Направо нямах търпение да дойде септември и да си купя нова тетрадка.

Кой език е най-благодатен за писане?

Този, на който човек се усети, че си говори сам. За останалото има редактори.

Три неща от соц-а, които ти липсват?

Сладкарница “Ну, погоди” на Графа и Преспа; Студио “Х” и колите в ярки цветове, лади, волги, запорожци, трабанти, шкоди, москвичи, които навремето ми се струваха толкова грозни, но нали вече почти ги няма и като видя някоя на снимка, намирам някаква странна красота в абсурдния дизайн.

Три неща, които не ти липсват?

Именно тези коли. Ужасно неудобни и миришещи на оловен бензин, от който непрекъснато ми се повръщаше. Дъвките “Идеал”, много бяха гадни. И дружинните събрания. Трябваше да се държим прилично, а щяхме да изпукаме от скука.

Как се пише книга?

Изчистваш къщата до блясък. Простираш изпраното пране, като опъваш и тръскаш добре, за да се опиташ да минеш метър с гладенето. След като изпразниш миялната машина, сготвиш и я заредиш отново, надраскваш на един лист план-график кога, кой (баби, дядовци, лели, предани приятелки) ще поеме за малко двете деца и сядаш пред компютъра. Пускаш музика свързана със сюжета. Оттам нататък книгата си се пише сама.

Кой пръв прочете новата ти книга и какво каза?

Майка ми, гимназиална учителка по френски. Чела я цяла нощ, възмутила се от героя – французин. С изумление ми заяви, че явно никога не съм успяла да изляза от пубертета.

Как отпразнува написването и?

С два дни сън. Когато започнах романа, вторият ми син Жул беше на 9 месеца. Аз заспивах към 4, той към 5-6 часа вече се беше събудил. Безумна преумора. Връчих бебето на мъжа ми и се завих през глава. На няколко пъти през дните сън се будех и плаках, че пътешествието ми с машината на времето беше свършило. Беше много вълнуващо да се върна отново в 1989 година. Толкова е било различно всичко. И соца, и новонастъпилата демокрация, а и това, че съм била тийнейджър с безгрижно жужащи бръмбари в главата. Но истинското празненство беше организирано на премиерата в кино „Влайкова“ от моите невероятни издатели – Колибри. Машината на времето потегли отново и ни закара на дружинно събрание, точно от ония, дето се радваме, че вече ги няма, с катедра, плюшена зелена покривка на маса, Миленита и Светльо Желев сериозни, с пионерски връзки, Рони свири на акордеон… Не беше за вярване, дори прозвуча “Комунисти, комсомолци” по едно време. Втрещяващо.

Опиши гледката ти от прозореца в Париж?

Полегати покриви и глинени комини. Небето е ниско и много се променя – когато е чисто и ясно, няма нищо по-хубаво на света от този град, но когато се захлупи с тлъсти облаци по цели дни, направо ми иде да се гръмна. По покривите кацат едни дебели гълъби, като ходят, таванът се тресе. Котки няма. Котешките серенади се оказаха мит. Кацат и гарги, доста зловещи, но катранено-черните им пера всъщност са много красиви.

Най-лошата книга, която си чела?

Тези, които ми се струват лоши, обикновено ги оставям недочетени. Което понякога е груба грешка, защото например “Портокал с часовников механизъм” ми се стори ужасна, направо нечетяема, но ме заинтригуваха англифицираните руски думи, защото нали през соц-а сме учили руски в училище и продължих да чета. Щеше ми се да се самопровъзглася за герой, че съм оцеляла след подобно мъчение, но след като не спирах да мисля за нея, скоро осъзнах, че една от най-великите книги, които съм чела. Добре, че не я захвърлих.

Какво значи „лоша книга“?

Най-често тази, която сам си написал. Или още не си написал.

Живяла си в Амстердам. Кои са най- изумителните неща в този град?

Вълшебен град. Толкова малък. Карат се едни огромни колела с контра, страшно удобни, особено ако си се учил на балканче в НДК и не можеш да караш много добре. Колоездачите са с пълно предимство навсякъде. Мондриан и Ритфелд са изумителни. Пържените картофи във фуния с един тон майонеза и фъстъчен сос – също. Липсва суета – дори да си си обул два различни чорапа и да пристигнеш на среща с коса като метла, амстердамци пак те приемат без да им пука.

А в Париж?

В Париж ги няма повечето от тези неща. Всичко е много фръц-фръц. Въпреки, че е градът с най-красивите сгради, които съм виждала, Париж ми се струва смазващо огромен, ужасно пренаселен. Шумно, карат като луди, коли, рейсове, мотори, скутери. Рядко спират на пешеходни пътеки. Но пък можеш на всяка крачка да си купиш топла “франзела” както ги наричахме през соц-а, нищо, че всъщност се казва “багет” и докато ѝ ръфаш препеченото крайче, да се разходиш по брега на Сена. Тя понякога е красива, водата ѝ свети почти в зелено. Но по-често вали и водата е мътна и кална, по-добре да зяпаш фасадите и да внимаваш да не ти се намокри хляба.

Женена си за французин. Въпреки това, можеш ли обективно да опишеш французите?

Не, не бих могла. От тях се научих, че няма по-голяма демагогия от това да бъдеш обективен. Те по цял ден това се опитват да правят, да приемат нещата обективно или философски. Правят се на французи. Надвечер, обикновено след “аперо” или чашка аперитив, им писва и казват на котката “котка”, въпреки че навън никъде няма котки. Котката е техния идиом за това да наричаш нещата с истинските им имена. Пак демагогия.

Какви ще станат децата ти според теб?

Треперя само да не решат да стават писатели.

За какво мрънкаш най-често?

За това, че е лошо времето. И че за нищо не ми стига времето.

На какъв език се карате вкъщи?

Аз се карам на децата на български, мъжът ми – на френски. С него помежду си се караме на английски. Децата ни разтървават на езика на съответния родител. Ужас.

Ако можеш да пренапишеш книгата си сега, ще промениш ли много неща?

Аз промених почти всичко от самия лагерен дневник, който съм си водила в Северна Корея. Той ми послужи по-скоро за да усетя отново онази атмосфера. И годината промених на 1989, за да се случи 10 ноември. На лагер бях през 1987, а по-голямата част от нещата, които прави моята героиня трябваше да ги проучвам допълнително. Така че художествената измислица е почти пълна.

Как изглеждаше Велина по време на соц-а?

През летата на баш соц-а бях доста мърлява, нали по цял ден до тъмно играехме на улицата и по дворовете. Баба ми ме вкарваше директно във ваната. Иначе в по-късния соц бях пубертетка, която по много неща приличаше на главната героиня в романа – Александра. Бях способна по цял ден да се зяпам в огледалото и да си правя косата стърчаща, да гледам дали панталонът ми не ме прави дебела и как ми стоят кубинките. Мъкнех се на Кравай, облечена в сако на дядо ми от 50-те, което той не носеше, защото било демоде. Като се видя на снимка сега, направо лошо ми става.

Как изглежда Велина сега, когато отговаря на тези въпроси?

Претрепана майка на две момчетии, която дори няма време да се депресира от бръчка или бял косъм, които случайно е съзряла в огледалото, не защото се е оглеждала, къде този лукс, най-вероятно го е бърсала в истеричен пристъп на домакинстване. Ако случайно се видя в избърсаното огледало, имам чувството, че съм сто, сто и петдесет кила. Понякога, макар все по-рядко, решавам, че и аз съм човек и тогава, с много предварителни уговорки за децата, прането, вечерята и т.н. се опитвам да се гримирам и да изляза на изложба, на театър или на премиера на книга. Във вид на гримиран слон. Но най-важното е да успея да остана будна след като всички заспят (наливам се с вода и изстискани в нея лимони, кофеинът отдавна вече не ми действа разбуждащо), за да напиша няколко кратки разказа, които ми хрумнаха докато пишех романа. Драсках си бележки на листчета, които разбира се, някъде са изчезнали по време на чистене и подреждане, затова ще се опитам да ги преизмисля.