Васо Гюров – волен до край

Това не е разговор за Профон или за БМА. Това е разговор с един от символите на моето време. Един от символите на нашата тийнейджърска революция, на обръснатите ни глави и на смелостта да бъдем различни.

3 февруари ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 13

Васо Гюров – волен до край

3 февруари ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Васо Гюров. Едно време, за нас – момичетата, които минавахме покрай „Кравай“, той си беше абсолютният сексимвол. В Уикипедия пише „Кале“, „Ревю“, свирил с „Нова Генерация.“….Как да кажеш на Уикипедия, че Васо не е просто бас китарист?  Или просто музикант. Васо беше цялото онова красиво желание на младостта ни да се бунтува. „Кравай“ вече го няма, нищо, че ние си го наричаме все още така. Васо обаче си е тук и разговаряйки с него, си мисля, че да бъдеш вечно млад при някои хора не е само състояние на духа. Но оттам се започва.

Усещам те в едно перманентно състояние на революция. Ти така ли се чувстваш?

Като се замисля, по-честото ми състояние е такова. Но може би заради времето, в което живеем. Иначе, когато съм на море или карам ски, когато съм сред природа, изобщо не съм такъв. Но когато съм в тая обстановка, в тая среда, която ни заобикаля – българската и софийската, тя е достатъчно противоречива и провокативна, отвсякъде има неща, които те карат да се бунтуваш.

Но май не всеки се пали толкова лесно, колкото теб? Спомням си как причака онзи депутат пред БНТ, който пледираше за премахване на забраната за пушене на обществени места.

Аз действам леко импулсивно. Различни неща ме провокират и по различен начин реагирам.

Нямаше да те питам, но така или иначе става дума за реакции – как се почувства след онези публикации срещу теб и Калин Вельов? Почувства ли се обиден?

Първата дума, която ми идва не е обида, а е възмущение. Как може толкова откровени лъжи да се публикуват? Защото става дума не само за нас двамата с Калин,става дума за българската музика, за БМА (Българска музикална асоциация). И тази нашата толкова трудно иначе събираема гилдия, изведнъж се събра доста бързо и започна да коментира неща, които са откровени измислици, клевети, поръчкови неистини, с които не ми се занимава. И дори не ми се говори за това. Но ти ме попита – и да, възмутен съм. Единственото, на което се надявам е, че от това може да излезе нещо хубаво. Така може би може пък да обърнем внимание на хората, както и на самите музиканти – какво всъщност е БМА и какви хубави неща може да свърши. Та, надявам се, въпреки всичко, това да е за добро.

Не ти ли се иска понякога да не се занимаваш с тези, по-скоро административни неща, с тези организации?

Покрай тия публикации бях на косъм да се откажа. Но аз май винаги съм бил така. Само заради това, че знам колко много хора ще се зарадват и ще си отдъхнат облекчено, само това ми дава хъс и сили да не го правя. Пък и аз съм влязъл от самото начало в тези организации, и съм знаел, че когато и да си отида, защото това не може да продължава вечно, ще си отида без някой да ми каже „Браво бе, ти свърши чудесна работа“. Виждал съм други хора, които си тръгват и са доста разочаровани. Но това не е важно, важното е какво ще свършиш, докато си там. А не кой как ще дойде или ще си отиде.

Трябва ли да има провокация, диктатура или някаква стресова ситуация в обществото, за да се ражда и да е модерно алтернативното изкуство?

Зависи от хората, по-алтернативното изкуство винаги има място. Дори и в най-заспалите, в смисъл на най-задоволените общества. Със сигурност трябва да има неща в обществото, които да карата хората да се бунтуват. Да имат потребност от такова изкуство.

Теб какво те провокира едно време да станеш музикант?

Едно време, като бях тийнейджър, беше най-жестоко да си музикант и всички момчета, във всички училища мечтаеха да са музиканти и да имат група. Това беше най-cool. А сега, като че ли, не е точно така. И това в някаква степен се отразява на музиката, която излиза. Интересното е, че от моите връстници, тези, които станаха много добри музиканти, някои заминаха, други се отказаха. Най-постоянните, най-целенасочените, накрая се оказаха в най-незавидна за обществото ситуация.

Аз самият нямам проблем с това, че музиката и музикантът не са поставени добре в обществото. Нямам проблем като творец, а като слушател. За мен е важно като слушател и като гражданин, хората, които създават такива неща, които се занимават с изкуство, да имат повече време да го правят.

Когато обществото не се погрижи за тях, да си ги отгледа, те са принудени да се занимават с други неща, за да живеят.

Ние май сме си такова общество открай време.

Това е държавна политика. Важно е държавниците да се погрижат за хората на духа – хората на културата, на науката. Те трябва да са отглеждани, държавниците трябва да се погрижат за тях. Когато това не се случва, държавата е много зле.

Може би държавниците нямат интерес да го направят?

Може би. Единият вариант е това. Другият е, че са много повърхностни и не са стигнали до този извод. И ако е така, ние трябва да вдигнем достатъчно шум и да им покажем какво трябва да направят. Още Борис едно време, като е покръстил България, е направил най-големия скок в духовното израстване, привличайки учениците на Кирил и Методи. Те са обучавали други ученици и за седем години тук направо са се случили чудеса. Благодарение на това, че цар Борис е решил, че най-важното е да се обучават хора. И само това трябва да се прави. Та, днешните държавници, ако не разбират, че има нужда хората на духа, на културата да се подкрепят, тогава самите ние трябва да си потърсим правата и да ги притиснем, за да се случи нещо.

Кой е вашият представител в Парламента? Кой е „човекът на духа“ там?

Не се сещам за такъв, за съжаление. Вежди Рашидов със сигурност не е. Поне моят не е.

Ако сега можеш да изпратиш един човек, който да представлява културата там, кой ще е той?

Първият, за когото се сещам, е Руси Чанев. Без да го познавам много добре, чувайки го как разсъждава, как изглежда, как говори, мисля, че е човек, на когото бих се доверил.

И е пълно с много други такива хора – почтени. На които имаш доверие, без дори да ги познаваш. Иска ми се такива хора да взимат решение, а не такива, които в момента са в Парламента.

Тази хора, за които говориш, като че ли не само не са в Парламента, тях рядко ги виждаме и по медиите?

Това е проблем на медиите и не е случайна политика. В медиите можем да видим едни доста повърхностни хора. От друга страна хора, които бих се радвал да чуя какво мислят, не се появяват. Може би някои от тях са се уморили или пък просто не ги канят.

В телевизионните среди се твърди, че хората, за които говориш, не носят висок рейтинг?

До скоро имаше само една рейтинг агенция, оттам нататък няма какво да говорим по въпроса. Рейтингът в България – това е много изкривено понятие.

Аз мисля, че аудиторията може да бъде моделирана, защото най-важната роля на медиите е да култивират. Да бъдат водещи. Медиите трябва да са духовни водачи и ролята им е много важна. Не могат да се оставят и да се предадат, и да си плюят на физиономията.

Защото младите, които ги гледат и растат с тях, усещат, когато нещо не става и спират да му обръщат внимание.

Да, пък и младите вече имат избор.

Едно от хубавите неща на Фейсбук, и изобщо на социалните мрежи е, че освен, че даде огромна алтернатива на отношенията, даде и голям избор и предлагане на всякаква информация. Надеждата ми е, че по този начин ще се регулират и отсеят нещата.

Изпитваш ли носталгия към миналото, към времето без интернет? Това с плочите и с касетите… Към младостта?

Да, но в рамките на нормалното. Изпитвам съжаление, че не съм си давал сметка за нещата, които сме правели, както и за хубавите неща, които сме имали тогава. Защото и тогава, въпреки времето, е имало някои хубави неща. И сега, когато сме ги изгубили, сега ги оценявам.

Кога си се чувствал на върха на кариерата си?

Не е било един път, със сигурност. Може би винаги е свързано с големи концерти. В началото с „Кале“ пред Летния театър, когато имахме небивал успех и ни свалиха, след това с „Ревю“ сме имали много големи концерти. Най-добрите спомени са ми това.

Другото, което е важно е, когато някой ме срещне и ми каже хубави неща за музиката, която сме правели. И като видиш светлината в погледа на някой, който ти споделя какво означава за него дадената музика или въпросното парче.

Това е другият връх, който не е моментен, а се случва във времето, и за радост продължава да се случва и до сега.

Идват ли млади хора на сегашните ви концерти?

Ние свирим поне един път месечно в София и са ни пълни лайфовете. И те са пълни с едни 18-20-годишни деца, които знаят текстовете наизуст, по-добре даже и от нас. Това е добър знак, значи сме на прав път.

Бил си близък с Митко Воев, свирил си с Нова Генерация. Защо той стана легенда, как мислиш?

Защото е велик. Най-велик поет. Музиканти има много велики. Но за да станеш легенда, за да се отличиш от многото велики, трябва да имаш и още нещо. Трябва да можеш и да кажеш нещо, и това нещо да е интересно, и да го оценят. На колкото повече хора промениш мисленето, толкова  пò нещата отиват към „легенда“.

Трябва ли да умреш млад, за да станеш „легенда“?

Не ми се ще да е задължително. Би било много жалко, ако всеки път така се случва. Може би, ако умрат млади, по-бързо се разбира за тях. Има и други хора, които доживяват до старини и променят мисленето. Ето, Руси Чанев е пример. За българските музиканти от неговото поколение не мога много да говоря. Защото за тях, заради системата, протестът е стигал до там, да могат да изпълняват чужда музика. Те не са могли да се освободят, като нас, да могат да свирят и да създават собствени неща.

Едно е да си добър музикант, но ако можеш и да създаваш неща, това е още по-добре. И ако между тези неща нещо се хареса на хората, това е още по-добре. А ако между нещата, които се харесват, има такива,  които променят хората и ги оформят като личности, тогава вече ти си ЧОВЕКЪТ.

В света такива хора се броят на пръсти.

Ти кога разбираш, че си успял да стигнеш до някого?

На някакъв лайф. Или когато ти пишат или те спрат на улицата, тогава разбираш. И аз съм бил в такава ситуация. И аз съм спирал и поздравявал хора. Това е, което е по-важно от всякакви материални придобивки покрай това, с което се занимаваш. Колко билета ще продадеш или какъв тираж ще имаш, или какви пари ще вземеш, е нищо в сравнение с усещането, че това, което правиш, е имало ефект върху някого.

Кога през времето най-силно си усещал цензурата?

Директно са ни казвали за някои текстове – или ще го запишете така, или няма да го записвате. Иначе винаги съм я усещал, дори да не е била конкретна. Примерно, не те пускат по радиото изобщо. По едно време започнаха много да ни снимат с „Ревю“, защото бяхме интересни. За всичко – за Новогодишни концерти, за забавни програми, за всякакви предавания непрекъснато ни снимаха. И ние свирим, раздаваме се. А те нито един път не ни пуснаха. Нито един път. Минахме само в няколко предавания на живо. От това по-голяма цензура – здраве.

Имаш три деца. Как мислиш – децата ни ще живеят ли по-добре от нас?

Ние се надяваме да е така, но – за съжаление – се съмнявам. Но пък то зависи от тях.

Това, което се опитвам да направя, е да възпитам моите деца да търсят истината. Винаги истината е най-важна. Да се борят за нея. Оттам нататък нашите деца, моите, твоите, на всички хора ще живеят, както те си го направят.

Ние ще поставим някакви основи, ще се опитаме да подобрим обществото, но в крайна сметка, те ще решат как да живеят. Предпочитам да съм подготвен и да си мисля, че ще живеят по-зле и да сбъркам, отколкото обратното.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография