Не е ли хард металът малко остарял морално стил?

За да ти отговоря на този въпрос, ще започна малко отдалеч. Преди две години попитах  Дейв Мастейн от Megadeth дали има време, в което метал музиката е поп-популярна отколкото в друго време. И той каза, че според него има такова време и то е, когато светът е в хаос, когато има войни. Тогава хората имат нужда да изкрещят, имат потребност от този тип музика, която винаги е там, но в такива моменти бележи своите пикове. И сега, може би е такъв момент, мисля аз. Един от най-големите фестивали в света за хард рок, върви все нагоре – това е Hellfest във Франция. В момента , в който го обявят, на ден се продават 80 хиляди билета. Е, има и хипстърски елемент в тези фестивали, особено в облеклото на хората, но такива са времената и в това няма нищо лошо.

Преди интервюто с кого си се подготвял най-сериозно?

Нали знаеш, че има една фраза, че всичко е толкова важно, колкото важност му придадеш. По-скоро преди интервюта съм напрегнат всичко да се случи както трябва и то чисто технически. За мен, например,  Джеймс Хетфийлд от Металика е персонаж, който е с толкова силно присъствие, че ако си с него на едно място, все едно времето спира. А ако майка ми се срещне с него в супермаркета, тя ще каже: „Господине, аз съм зад вас на опашката“. Това е за придаването на важност.  Иначе на мен Металика са ми влияли много силно. И когато го срещнах тук за интервю, допирът ми с него беше много освобождаващ, защото след срещата разбрах, че щом съм се справил с този разговор, мога да се справя с всичко друго. За мен е важно зрителите да научат повече за тези артисти като хора.

Преди време четох, че си имал и една не толкова приятна среща…

Да. Единствената такава всъщност от толкова много. Това се случи през август 2017 година на концерта на Crazy Town в столичния клуб „Маймунарника“. Имах предварително уговорено интервю с техния вокал Shifty за ранния следобед, в деня на шоуто им. Оказа се, че бандата ще закъснее и ще кацне два часа преди самия концерт. С моя екип отидохме там и с разбиране изчакахме края на концерта им. От сцената бандата обясняваше колко е хубава България, че сме най-яката публика на турнето им досега, и че пак ще се върне. Шоуто свърши, изчаках 30 минути да си починат и отидох при организаторът Стефан да стиковаме нещата с интервюто. Той ми каза, че бандата първо иска да вечеря и чак тогава ще ми доведе вокалът им. Чакахме го още час. Стана 01:00 ч. и Стефан ме заведе в бекстейджа да ме запознае лично със Shifty, който беше останал и единствен оригинален член на бандата. Той стоеше в помещението гол до кръста, в едната си ръка държеше бутилка Jack Daniel’s, а в другата голямо, мазно кебапче. От едната страна в устата му зееше огромна дупка, в която нямаше никакви зъби. От тази страна пиеше и уискито си. Абстрахирах се от Байганьовското усещане с кебапчето, което държеше с гола ръка и му казах, че сме готови и го чакаме за интервюто. Той кимна и измъца, че ще дойде след 10 минути. Върнах се и приготвихме с моя екип един стол за него и нагласихме камерите. Минутите минаха и аз случайно го забелязах на основния бар на „Маймунарника“, как се закача с някакви кикотещи се госпожици. Вече бях убеден, че ще ми е трудно това интервю, но не предполагах докъде ще стигнат нещата след малко. Отидох, учтиво му припомних за уговорката ни и той каза, че точно бил идвал. Изчезна някъде и след две минути се върна с цялата група. Те дойдоха тежкарската и седнаха хаотично на пластмасовите столове до околните маси. И всичко, което бяхме нагласили предварително за интервю с един човек се обезсмисли. Аз им се представих, извиних се и им казах любезно, че имаме предварителна договорка в кадър да е само вокалът им Shifty. Той пък вече беше толкова неадекватен, че само промълви, че предния ден му е паднала протезата със зъбите и само ще седи, и ще мълчи в кадър. Другите да говорели. Аз вече се бях ядосал от отношението му и това, че ни разиграва три часа, че им казах, че интервю изобщо няма да има. Занимавам се с това от 19 години, но такова непрофесионално отношение досега не съм виждал. И тогава китаристът им изведнъж скочи и ми се развика за какъв се мисля. Идвали в „смрадлива дупка като България“, за да им се прави някакъв тук на интересен. И аз се вбесих, защото всичко от лицемерното „България е страхотна и сте най-яката публика…“, стана „Смрадлива дупка със смрадлива публика“. Двамата застанахме на 10 сантиметра лице в лице и започнахме да си викаме. И всички на околните маси замлъкнаха. Казах му твърдо, че те са само едни наемници за турнето и нямат какво да ми разкажат. Нарочно си бръкнах в джобовете на панталонa, за да не се изкуша и да го избимбаря съвсем неслучайно. Аз съм 1,90 см., а той ме гледаше злобно отдолу. Междувременно казах на моя екип да събира техниката и да си ходим. След този случай за пореден път си дадох сметка, че голяма част от външният свят ни гледа като обслужващ персонал, и ако се държим така, ще продължат да ни третират по този начин.