Най-яркият ми спомен от неговото минало „аз“ е отпреди 15-тина години. Няколко души взимахме разстоянието от Blaze до Билкова с не особено голяма бързина, късно посред нощ, естествено, а той плещеше някакви зверски глупости. Ама смешни. Затова, в последствие не се учудих, че първата му книга се казва „Некви тъпотии, глупости, простотии“. Та, след тази, очевидно смешна вечер, се срещнахме отново като „големи“ хора. Той четеше свой разказ на „Пощенска кутия за приказки“. За една чайка беше разказът. Обратно на очакванията, не ме разсмя, натъжи ме дори малко. На следващата „Пощенска кутия“ се случи така, че аз прочетох мой разказ. И видях, че и той се натъжи. Така разбрах , че явно вече сме станали едни големи тъжни хора. Каквито са повечето възрастни, разбира се. Той обаче е успял да излее и тъгата, и смеха, и иронията на живота, и всичко това, което ни се случва, докато искаме или не искаме, препускаме из времето, в разказите си. По същия начин отговаря и на въпросите ми.

Васил Русев – Чайката в Интервюто.  

Да се върнем малко назад – откъде дойде прякора „Чайката“?

В основата на всичко стоят сключените ми вежди. „Благословен” съм с тях по рождение и дори в родилния дом докторът възкликнал: „Ей, завалията! То ноу космато, бе!” Минах през най-различни прякори като – Васил Годзилев, Орел с ориз и накрая някой реши, че веждите ми приличат на чайка, и така си остана. Повечето ми приятели всъщност не знаят как се казвам и когато ме търсят по домашния ми телефон (аз друг нямам) винаги са леко сконфузени: „Аааа, Чайката може ли да се обади?” Не им се сърдя – това е здраве!

Занимавал си се с музика, сега с писане – всъщност някога работил ли си нещо „сериозно“?

С музика се занимавам основно и в момента – пиша песни, озвучавам реклами, написах саундтрака и на първия български зомби филм „Код Червено”, под вещата режисура на Валериус Миле. Правя още поне десетина „сериозни” неща, ама не е тука мястото за всички. Една от окупациите ми например се състои в това, че наскоро с жена ми открихме магазинче за вино. МНОГО ЛОШО! Аз съм си най-основният клиент и вече бясно съм се хлъзнал по наклонената плоскост. Това не е здраве!

Сега сериозно – защо не е „сериозно“ човек да се занимава с изкуство в България? Все пак ние сме автори на поговорката „музикант къща не храни“.

Тая поговорка аз съм я измислил 23-та година, след като не ни платиха за един парад с духовата музика. Бяха ми подпухнали устетата от мундщука на тромпетията, а после пара – нотинг. Тогава се появи и една друга поговорка –  „Тромпетист яко бие!” А иначе, че то какво е „сериозно” в днешно време, пък и изобщо? Сериозно ли е нАпример да киснеш по цял ден и да се правиш, че извършваш нАучна работа или че уж законодателстваш, а всъщност си подлагаш, та да крадеш по-лесно. Ако това е „сериозно”, то предпочитам  да съм в несериозната сфера, но да знам, че каквото съм изкарал, не е на чужд гръб.

Как е с писането? Мина почти месец откакто издаде първата си книга „Некви тъпотии, глупости, простотии“, вече можеш ли да заминеш някъде далече, на топло, да си починеш два-три месеца с парите, които изкара от продажбите?

Продал съм общо 9 девет бройки, от които 8 на консигнация, така че очевидно съм обречен да си остана тук завинаги. Слава Богу, хич не обичам да пътувам, а от топло бягам до Мусала за охлада. Дори в момента съм си пуснал вентилатор да ми духа студено, че щом се качи над нулата температурата и ме пипва хиперхидрозата, с която се заразих на един концерт на Веско Маринов. Така че всичко е наред в това отношение, днес чакам да продам още една книга.

Ако не, защо му е на човек да пише и издава книги тук?

Някои успяват да продадат доста, естествено по скромните нашенски мащаби и с парите да си купят Полско Фиатче. Аз не съм от тях. Аз съм от тези, които го правят за да могат да кажат „Издал съм книга!” и да се правя на много тежък. А ако трябва да позадълбаем още, в предговора съм го написал: „Ами, ето… Ще питате защо ми трябваше да издавам книга и честно казано – не знам. Понякога просто сядам и пиша, а когато човек твори нещо му се иска и други да го видят, прочетат, чуят, почувстват… Същото според мен важи за абсолютно всяка сфера на човешкото съзидание и няма по-тъжно от това да си мишкуваш сам в къщи и да се самосъжаляваш, че видиш ли никой не те оценява.”

Всъщност, как започна с писането? Кой беше първият смислен текст, който можеше да наречеш разказ?

Пиша още от малък. Тогава се явявах нещо като дете-поетче-подлизурче, сиреч – творях стихотворения, величаещи мира, партията, социализЪма, СССР, Варшавски Договор и тн… Много добре ми се получаваше, защото с един приятел се светнахме, че така може да кръшкаме от училище. Разбираме например, че ще имаме контролно и веднага отиваме при учителката: „Моля другарко, ние сме на рецитал.” Смее ли някой да не те пусне. Естествено, само се шляехме по улиците, но това работеше години наред. По това време написах и първите си разкази, като в интерес на истината съвсем наскоро открих и прочетох. Страшно забавни са и по детински смешни. Малко си и поплаках, че почти 30 години от тогава ….