“ 25-тият кадър е измислен метод за въздействие на съзнанието и подсъзнанието на хората чрез поставянето на допълнителен видео кадър с цел скрита реклама“(Уикипедия). Ето така ти въздейства Валери, като разговаряш с него. Странно свенлив за почти двуметров мъж, който в работата си ръководи огромен екип. И въпреки, че е рядко несериозен по време на интервюта, това не е лично отношение, просто той не се взима насериозно. Но със сигурност знае повече, отколкото казва. И се сещаш за видеото към Hypersonic на Йоана, което освен, че за времето си беше тотален хит, накара доста хора да го спират на пауза и да търсят прословутият 25-ти кадър. След това всички просто търсеха Валери. Той стана най-желаният режисьор на видеоклипове. И несъмнено най-добрият. 

После това с клиповете и поп музиката малко позамря. И той насочи усилията натам, накъдето съвсем естествено винаги е вървял – към режисирането на филми. Сега казва, че невинаги е искал да снима филми за зомбита, но аз не му вярвам съвсем.  Вече има зад гърба си 3 филма (Code Red,Re-Kill, Wrong Turn 6: Last Resort), в които се разхождат мъртви хора, като един от тях е и по негов сценарий. Нито един не е българска продукция.

Валери Милев определено „продължава напред“ и затова е в Интервюто.

Последният филм, който гледа и изобщо можеш ли да гледаш филми като обикновен зрител, не като режисьор?

„Интерстелар“ гледах. Опитвам се да ги гледам като зрител, но понякога се заглеждам, като има някакви невъзможни неща. Някакви нечовешки движения на камерата или ако имат рефлекс, огледална повърхност – гледам дали нещо ще се отрази, въпреки че е ясно, че те го трият после. И въпреки това, гледам и леко се притеснявам, да не са пропуснали нещо на монтажа, да не се види екипа, да не се издънят.

Кой филм си гледал повече от един път?

Когато и да попадна на „“Жега“ или на „Смело сърце“, „Гладиатор“, винаги ги гледам, чувствам се задължен.

Доколко се интересуваш от българското кино?

Като пазар не ме интересува, но много се радвам да гледам хубави български филми, лека – полека започват да приличат на нещо. Всъщност, първият и последният, който ми направи впечатление беше „Източни пиеси“ на Камен Калев. Защото беше постигнал това, което явно се оказа най-трудното в България – актьорите да изглеждат естествени. Има и други достойнства – начинът, по който изглеждаше София, например, беше я видял по хубав начин. А актьорите изглеждаха сякаш не играят.

Това ли е работата на режисьора, да направи така, че актьорите да изглеждат възможно най-естествени?

Според мен това е талантът на режисьора – да вземе най-доброто от актьорите и да знае кога и къде да спре. Но за тази цел трябват и кадърни актьори. И добър сценарий. А той общо взето ги вкарва в ред тия неща.

Колко време ти трябва, за да си подредиш един филм в главата?

Последният се наложи да си го подредя за две седмици. Става дума за „Погрешен завой 6“. Снимачният период беше 15 дни, сценарият постоянно се променяше, буквално допреди да почнат снимките. Но при тоя тип филми, които аз снимам – лоу бъджет, обикновено винаги всичко става много бързо

Защо тогава снимаш такива филми?

Така се случи.

Честно да ти кажа и аз си мислех, че ще снимам готини филми…..Искал съм да снимам и по-стойностни филми, но явно съм се надценявал.

Съдба. (тук не мога да не отбележа, че Валери се смее)

Какво си представяш под „по-стойностни филми“?

По-големи, с повече пари, които се правят по-дълго време, обмислят се повече.  Иначе съм имал щастието да работя със страхотни актьори, дори в нискобюджетните филми.

Планираш ли да снимаш такъв?

Да, но има малък проблем. Аз дълго време си мислех, че мога сам да напиша сценарий и вече 15 години го пиша. Накрая разбрах, че сценарият е много важен и също така разбрах, че аз не мога да го напиша тоя сценарий.

А кой може? Има ли добри сценаристи в България?

Според мен, тоя занаят винаги е бил подценяван и хората тепърва почват да се учат. Има някакви хора, пишат хубаво, но и има още какво да се желае. Виждаш какво излиза накрая, ясно е, че някъде нещо издиша. И мисля, че е, защото те още не могат да се примирят с формулите, които има в драматургията. Навремето, като бях студент, ходих на един такъв семинар с консултанти по  писане на сценарий  в Лесидрен. Бяха се събрали кинаджии от всякакви възрасти.

Две лелички, американки, които бяха консултантки на много яки филми (разправяха дори за „Лице назаем“ какво са променили, за да има такъв успех), та те ни водеха семинара. И разказваха какви са формулите за един успешен сценарий. И тогава всички им скочиха –  „вие сега искате да кажете, че изкуството е като рецепта за кекс, така ли!? „.  И тогава тези лелки такава съпротива видяха, така се разбунтуваха срещу тях…И тоя бунт все още го има.

Мислят, че като се работи по формула – кога, в коя минута нещо трябва да се случи, се прецаква изкуството едва ли не.  А повечето български филми започват готино и на 20-тата минута вече не знаеш какво става. Точно, защото не спазват тези диапазони от време, в които нещо трябва да стане, да се появи, героят да премине през нещо. По същата причина краят в нашите филми също се появява отникъде.