88-ма година попаднах в кръжока „Млад зоолог“ в зоопарка. Андрей Ковачев ме заведе, от първи клас се познаваме с него, от 142-ро училище на Бъкстон. Той ме заведе, защото искаше, но беше притеснен да се яви сам, а аз бях по-отракан. В този кръжок ни показаха, че освен да се разхождаш, можеш едновременно и да изследваш. Никога няма да забравя как се чувствах като хванах първата пепелянка, първата отровна змия в живота си. Адреналинът ти се вдига и знаеш, че грешката се наказва. И то жестоко. 20 години по-късно, през 2009-та ме ухапа една усойница и не взех серум нарочно. Направих си научен експеримент как оцелява тялото след ухапване от отровна змия.
Да, отровните змии в Европа не са смъртоносни за възрастните хора. По-смъртоносен може да се окаже серумът, с който ще те излекуват, защото шансът да направиш алергична реакция от него е много голям. Но за деца и възрастни с нарушен метаболизъм, ухапванията може да са фатални.
Аз знаех общо взето, че няма да умра, просто исках да видя какво ще изпита организмът. Първите 6 часа са най-критичният период, в който всички показатели се променят много. Но интересното беше, че доказахме, че в отровата на нашата усойница има нервно-паралитична съставка. Паднаха ми клепачите на очите.
Нямах контрол върху клепачите и не можех да ги вдигна, нарича се “птоза”. Оказа се, че това е признакът, по който познават натровените с метилов алкохол. Мен ме приеха в Пирогов, не за да ме лекуват от ухапването, а за да ми отворят очите от птозата. И като ме сложиха на количката в Пирогов, санитарят ми казва: „Момче, алкохолът на никого не е простил“. Отговорих му, че съм по друга линия. Те знаят, че така изглеждат алкохолиците. Но този експеримент беше поредното ми оцеляване, нали за това ме пита в началото. Имал съм много оцелявания – падане в пропаст, катастрофи… Специализирал съм се.
Да, толкова наситено, едва ли. Но аз също не искам да ми се случва, не ги гоня тези неща, не ги преследвам. В един момент станах машина за оцеляване, но не съм го искал.
Не, не се моля, не се обръщам към никого. Аз зная, че природата подлага на изпитание тези, които могат да го понесат.
Големите постижения се правят от хора, които доказано могат да понесат тежестта на голямата цел.
За мен, колкото е по-сложна задачата и колкото е по-висок върхът, толкова ми е по-голям фокусът.
Засега е Хималайската корона. Да оцелееш 14 пъти на 14 върха – това ми е голямата цел. Периодично да се подлагаш на изпитания, студове, мизерии и трудности. Това може да са и повече от 20 експедиции. Битката с големите върхове без кислород е наистина голяма.
Защото това го прави по-спортно самото постижение.
Да изкатериш върха с кислород означава да излъжеш себе си, че си изкатерил върха.
Слагаш си маската, пускаш 2.5 литра в минута кислород, това означава, че ти от 8848 метра на Еверест слизаш на около 7100. Значи хем си на Еверест, хем не си. Ами и аз искам така да ми е лесничко. Това е все едно да тичаш 400 м на стадион, но финалът на единия да е на 310-ия метър, а на другия да е на 400-ия метър. Битката не е равностойна. А ако имаш и шерп, който да ти носи багажа, да ти поднася чай, да те буди, да ти готви… Така го правят 90% от изкачващите осемхилядници. На Еверест над 97% от „покорителите“ използват кислород и шерп. Това не го приемам като „честно“ изкачване, нито постижение – не е истинско, не е това, което искам да направя аз. Честните рекорди стават ако тялото ти може да го направи. Ако не може, значи не може.
Покорявам единствено себе си. Никога не съм го използвал в смисъл на изкачване.
Да покориш природата означава да излъжеш себе си и обществото, че си подчинил някакъв процес, който е неподчиняем.
Аз всеки път изпитвам огромно преклонение пред гигантите и пред мащаба на голямата планина и ми е много напрегнато като знам какви стихии бушуват – ветрове, лавини… Затова за мен е голямо постижение да оцелея там сам – с раница, екипировка и без кислород. Да не говорим, че в момента сме с екипировка, която ни дава страхотно предимство пред първите изследователи през 30-те и 40-те години, когато са завладявали тези пространства. Шапка им свалям, че тогава са успявали да покоряват върхове. Не мога да си представя с кожух от вълча кожа да прекосиш полюса или да изкачиш връх. Сега в момента сме глезеници и остава да се улесняваме с кислород или шерп, или някой да ти бие пъртината.
Колкото повече познаваш възможностите си, толкова повече намалява страхът ти. И вече са много малко нещата, които ме плашат. На пътя например ме е страх, защото не всичко зависи от мен. В планината всичко зависи от това как и накъде ще направя следващата крачка, колко здраво ще забия сечивото, моя е отговорността.
Не. Ядосан съм, че го направи сега, точно като бях на гребена на вълната за тия върхове. Върна ме много назад в подготовката. Уби инерцията ми. И затова сега ми е още по-амбицирано. Това, което ме чака, ми е още по-интересно в момента. Борбата продължава.