Четох част от дневника ти от едно от катеренията. Разбрах, че често се случва да изкарате известно време в палатковия лагер точно под върха. Какво е да си на 100-200 метра от върха и да висиш в някаква палатка денонощно?

Част от играта. Приемаме, че изкачванията не са възможни по всяко време и при всякакви условия, и това е част от страданието и от битката да го качиш тоя връх. То дори не е само качването, после има и слизане. Качването е 50%. Слизането е елемент от качването, без който няма връх. Затова тренирам не само за качване, а и за слизане. Аз слизам три пъти по-бързо, отколкото се качвам например.

Заслужава ли си толкова много инвестиция – време, пари, мисъл – и да си на върха няколко минути, в които се снимаш най-вероятно?

Чисто географски ти си на най-високата точка, така че това ти е достатъчно. Върхът е точка на преодоляване.

Там ли се чувстваш най-щастлив? Може би не щастлив, а най-удовлетворен?

Не. Дори вече не се чувствам щастлив след нито един от върховете. Целта ми е по-голяма – Хималайската корона. Ще ми е щастливо, когато я направя. И да, думата не е щастие, защото това звучи като мечта. Аз нямам мечти, имам цели. Аз съм прагматик.

Чисто прагматично – имало ли е моменти на мизерия, студ, болка, в които си казваш: „Е, за какво ми е тая глупост сега, защо не си стоя на топло вкъщи?“

Никога. Никога не ми е минавало и грам момент на съмнение, на чудене или питане. Толкова експедиции имам, подготвен съм, че ще страдам през цялото време…

И знаеш ли, там като си затворя очите, си представям пясък, море, зелена трева…

Там е непрекъснато зима и има само два цвята – черно и бяло. Тогава разбираш какъв хубав цвят е зеленото. Радвам се, че живея в България, където в задния си двор имам планина, а на 300 км – море. На толкова малко площ имаме такава концентрация на природа и местообитания; толкова богато разнообразие от животни и растения. Като биолог зная, че съм се родил на точното място и в точното време.