Като чух за катастрофата и за състоянието ти, честно, помислих си, че няма да оцелееш. Не звучеше добре това, което казваха докторите. И си помислих точно това: „Този човек къде е оцелявал, а да намери края си на пътя. Колко нелепо и жалко!“

Точно така, на командно дишане бях, не са били добре нещата.

И знаеш ли, мисля си, че ме спаси реакцията и желанието на хората да не умра.

Аз го усетих като енергия. За първи път го усещам толкова осезателно. Три дни съм бил в болницата в пълно безсъзнание и когато започнах да се събуждам, се върнах в мислите си по време на комата и в тях не бях сам. Все едно близки, познати, приятели ми дадоха от своята енергия.

Не само близки, някак си повечето хора май мислеха като мен. Не им се щеше човек като теб да умре толкова нелепо.

„Тоя няма нужда да умира сега, не си е свършил делата“ – така са си мислели хората сигурно. И аз така си го представих – не съм си свършил мисията на тази земя и не трябва да умирам още. Искам да се радвам на 70, 80, 90 години, защо не? Дядо ми сега навършва 90, явно си имам ген за дълголетие.

Явно винаги имаш цел. Кога по време на катерене се разсейваш?

Никога. Няма такова нещо. В катеренето няма място за разсейване. Разсееш ли се, значи да забравиш целта си и да ти падне концентрацията. Там като се отпуснеш, губиш фокус.

Върховете са проекти, върху които работиш месеци, години и на върха на пирамидата, когато трябва да се раздадеш максимално, нямаш никакво право на отпускане или разсейване – нито физическо, нито психическо.

Това би означавало пълен провал. Фокусът ми е толкова голям, че накрая се засилва и дори ставам краен. Добрата ми способност за организация и стегнатият ми дух ме качват.