Богомил, който владее тишината

"Бил съм около 3-годишен. Имам един много ясен спомен как баба ми Светла седи на едно малко, сиво столче и плаче. Около нея са се събрали дядо ми Богомил, на когото съм кръстен, майка ми и останалите членове на семейството ми и обсъждат нещо, като от време на време ме поглеждат, сякаш съм направил нещо нередно. Години по-късно разбрах, че това е бил моментът, в който баба ми е разбрала, че първата ми операция е неуспешна. Друг мой спомен е как главата ми е бинтована като с чалма и доста ми тежи."

1 април ‘19
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова
LoadingЗапази за по-късно 19'

Богомил, който владее тишината

1 април ‘19
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова

 

Той е Богомил, но всички го наричат Боги. На 19 години е и учи в Национално училище за изящни изкуства „Илия Петров“ – специалност илюстрация. Пристига на срещата си с огромна папка, от която вади част от своите рисунки. От време на време, докато ни ги показва, отмята косата си назад. В такъв момент, ако погледнеш зад ухото му, ще забележиш малко почти прозрачно, закачено апаратче. Част от кохлеарния апарат, благодарение, на който чува. Защото Богомил се е родил напълно глух. Претърпял е две операции преди да започне да чува за първи път на 4 годинки. Ако не знаеш това, трудно ще го отличиш от връстниците му. Ако пък знаеш, можеш да му зададеш колкото въпроси пожелаеш за чуването и нечуването, за разбирането и неразбирането, за рисуването, училището, приятелите и неприятелите, за говоренето очи в очи, за звънеца в училище, за пълната тишина и пълното щастие.

Интервюто представя първият гост от кампанията „Не чувам, но съм тук и имам какво да кажа“* – Богомил Любиков.   

 

Здравей! Всъщност на колко години за първи път чу „Здравей“?

Звучи странно, но не помня всъщност кога чух за първи път думата „Здравей“.

Нека да уточним. Ти си се родил напълно глух. Чуваш посредством кохлеарен имплант и апарата към него. Бил си много малък, когато родителите ти са разбрали, че не чуваш. Какво са ти разказвали те? Как са разбрали, че не чуваш и през какво са преминали до момента на твоята операция?

Бил съм бебе на няколко месеца, когато прабаба ми се е усъмнила, че не чувам. Тя отдавна не е сред нас, но от раждането ми до края на живота й живеехме заедно. Направило й впечатление, че не съм реагирал на нормалните ежедневни звуци като затварянето на вратата, шума от телевизора, прахосмукачката… Споделила е съмненията си с майка ми. В началото тя не й повярвала и решила, че това са „бабешки“ свръх-притеснения, но тези думи така са я тормозели, че тя е започнала постоянно да ме наблюдава. Последвали са посещения при различни доктори и изследвания. На 10-месечна възраст съм бил вече официално диагностициран с „пълна глухота“. Следва операция в България, която преминава неуспешно. Година след това ме оперират отново, но този път в Австрия.

На семейството ми със сигурност не им е било никак леко.

През цялото това време съм посещавал специализирана рехабилитация. Започнал съм да посещавам „Център за ранна рехабилитация на деца с увреден слух“ още на 1 година. Тук е моментът да благодаря на г-жа Коралска и г-жа Златанова за цялото им търпение и грижа. Имам доста спомени от центъра, а и до ден днешен го посещавам при различни поводи, като например да занеса коледни подаръци за децата там. Много е мило да нагушкам малките бебета, а с моите госпожи имаме много силна връзка. За тях също е огромна радост да видят резултата от труда си. Представете си да учите някого години наред, за да излезе звук от устата му, който някак да сглобите в дума, като например “мама”, “пате”, “бате” и след време да може да говорите нормално с този човек. А всъщност вие сте били в началото на този път, в най-трудното начало.

Ти спомняш ли си нещо от този период? Спомняш ли си как за първи път започна да чуваш?

Бил съм около 3-годишен. Имам един много ясен спомен как баба ми Светла седи на едно малко, сиво столче и плаче. Около нея са се събрали дядо ми Богомил, на когото съм кръстен, майка ми и останалите членове на семейството ми и обсъждат нещо, като от време на време ме поглеждат, сякаш съм направил нещо нередно. Години по-късно разбрах, че това е бил моментът, в който баба ми е разбрала, че първата ми операция е неуспешна. Друг мой спомен е как главата ми е бинтована като с чалма и доста ми тежи.

Започнах да чувам първите звуци, когато бях на 4 години.

На тази възраст децата вече могат да водят нормален и смислен разговор, а аз тепърва съм започнал да се уча да чувам и да разбирам това, което чувам.

Истината е, че нямам конкретен спомен кога и как съм започнал да чувам. Помня много моменти, които са „озвучени“. Нямам спомен кои от тях са били истински и кои съм си създал аз. Също така помня, че постоянно ходех на някакви уроци, сурдопедагози, рехабилитатори и какво ли не. Взимаха ме от занятията в детската градина всеки ден и посещавах индивидуални часове. Най-силната ми връзка беше с Руми, Ваня, Галя и Ива, които не бяха мои връстници, а рехабилитаторите, които работеха с мен ежедневно. Те не просто работеха с мен, те живееха с мен, влагаха цялото си сърце и съпреживяваха всеки мой напредък или провал. Не знам дали всичките ми предстоящи години биха стигнали да им благодаря.

Децата, които започват да чуват по-късно като теб, проговарят по-късно. Сега се справяш чудесно, говориш и английски, но какво ти беше най-трудно в началото?

Детството ми премина през постоянни специализирани занятия. Но това не ме е травмирало, тъй като за мен бе най-нормалното ежедневие. Не съм се замислял, че е по-различно от останалите ми връстници. Не съм го разбирал. Едва ли съм знаел, че след детска градина може да се прави нещо различно от това да отидеш на сурдопедагог. В моя свят това изглеждаше съвсем нормално. А и като не съм можел да говоря и чувам, не е имало начин и някой да ми го каже. Години по-късно осъзнах, че всички играчки, които са ми купувани и подарявани, са били всъщност учебни – кубчета с букви, книжки с определени картинки, конструктори, развиващи фината моторика. Най-интересното е, че дори нямам спомен да съм се учил да чета. През целия този период са ми онагледявали всички срички и думи, за да мога да ги различавам и така съм се научил съвсем естествено да чета.

Посещавал съм масови училища и въпреки че всички смятаха, че съм много добре подготвен и най-трудното е останало зад гърба ми, там започнаха моите най-големи премеждия.

Много се вълнувах на първия учебен ден – нови деца, празник, официално откриване… Малко по-късно на същия този ден изведнъж спрях да чувам отново. Оказа се, че имплантът, който е в главата ми, се е повредил. Така изведнъж.

Последваха прегледи, пътуване до Австрия, операция, възстановяване… В резултат на това не успях да посетя нито един учебен ден през целия първи срок. В крайна сметка всичко завърши добре, макар и с по-късното ми започване на училище. В първите 1-2 години се чувствах добре. Но в един момент, когато съучениците ми започнаха да се групират по интереси, се оказа, че аз никъде не съм добре приет. И за мен остана ролята на аутсайдер – този, който не е канен на рождени дни, не излиза след училище със съучениците си и постоянно бива подиграван. Най-лошо стана, когато по всички предмети започнахме да имаме различни преподаватели. Родителите ми бяха постоянно в училище, срещаха се с всеки от тях, обясняваха му какво точно означава да си глух.

Например аз и до ден днешен, а и за напред ще е така, не мога да се ориентирам какво се случва, ако е много шумно. Не мога да разбера какво е домашното, ако когато бие звънецът и всички скочат, учителят се провикне с някакви кратки указания. За да разбера всяка нова тема и съпътстващата терминология, трябва първо да я прочета. Не мога просто да я чуя. И когато ми говорят, особено на непозната тема, задължително трябва да имам визуален контакт. И въпреки че мога да водя свободно обикновен, ежедневен разговор, продължавам да съм глух.

И когато учителят обикаля класната стая, докато говори, аз наистина не разбирам за какво става въпрос. Представете си да сте завършили начално ниво на някакъв чужд език, в което сте придобили някакъв запас от елементарни думи и изведнъж да ви изпратят на лекция по биология на съответния език. Но освен на вас, на всички останали присъстващи това да е майчиният език и през цялото време да участват в някакви дискусии. И това да е всеки ден. И вие докато разберете какво се е случило на първата, те вече да са на десетата дискусия, като през цялото това време се държат с вас подигравателно. Просто се свиваш в ъгъла, правиш се, че това не те интересува, но сърцето ти се свива всеки следващ ден, защото предварително знаеш какво ще ти се случи.

Кога хората около теб разбират, че може би по някакъв начин си различен (в случай, че самият ти не им кажеш)?

Предполагам, това че съм различен става ясно веднага. Вече съм се научил да не се притеснявам от това и да го казвам, когато е необходимо според мен. Въпросът по-скоро е кога това трябва да се каже. Все пак, доста е ангажиращо, ако трябва всеки път, дори когато влизам в магазина да казвам: “Здравейте, аз съм се родил глух. Може ли да си купя Кока-кола?”

Няма точен момент или ситуация, в които това трябва да се споделя. Човек трябва да се обръща лично към хората, които имат значение за него или в ситуации, които са му важни.

Ти ми сподели, че когато си бил по-малък, в училище те е било малко срам от апаратчето, от факта, че не чуваш със собствените си уши. Защо? Случвало ли се е да те обиждат заради това?

До седми клас имах много трудности в училище със съучениците ми. Предполагам, че различният ми говор или начинът, по който съм произнасял някои думи, са били причината. Имаше моменти, в които казвах, че съм чужденец, защото това ми се струваше много интересно, а и ми вярваха или поне така ми се струваше.

Истината е, че ме беше срам да си призная, че съм глух. Страх ме беше, че ще ме отхвърлят.

Даже се криех и ходех в тоалетната да си сменям батериите на апарата. Не исках никой да го вижда и носех дълга коса. Е, не че и сега не съм с дълга коса, но вече е защото ми харесва.

Всъщност аз се опитвах да приличам на всички останали. Разбира се, доста неуспешно. Това явно е провокирало съучениците ми да ми се подиграват. Не разбирах музиката, която слушат, не разбирах училищния жаргон. Аз тепърва се учех да говоря и да разбирам смисъла на думите. Помня моментите, в които се прибирах вкъщи и питах защо наричат моя съученичка „кифла“ или какво е „пълна боза“.

Опитвах се да имитирам съучениците си, за да ме приемат. Естествено, без никакъв успех. Даже напротив, това ги амбицираше още повече да ме поставят в ситуации, в които аз буквално пропадах, а семейството ми се луташе в срещи с родители, учители и психолози с цел да бъда приет.

Наложи се дори да сменя първото си училище в средата на учебната година, защото ми се подиграваха. Беше доста тежък период. Но как да ме приемат другите, когато аз сам себе си не приемах?

След седми клас влязох в Художествената гимназия. Там за първи път намерих средата, в която да си различен е чест и призвание. Учителите ми, най-вече г-жа Фотева и заместник директорът г-жа Райкова, ми създадоха една особено уютна среда. А съучениците ми ме приеха с цялото уважение, именно заради различието ми. Най-важното и ценно е, че и аз приех себе си и разбрах, че това да си различен не е диагноза и обреченост. Цялата негативна енергия превърнах в своя мотивация и за няколко години успях да спечеля редица награди и стипендии. Една най-ценните за мен е, че спечелих пълна стипендия за една учебна година в САЩ, където имах възможност да живея в приемно семейство и да посещавам местно училище. Въпреки противоречивите мнения за американската система, именно там разбрах каква е ролята на гражданското общество, стереотипното мислене и правото на всеки да е свободен в своето различие.

Как реагират хората, когато им покажеш апаратчето си?

Винаги им е любопитно, виждат нещо ново. Разказвам им моята история, какво е усещането, когато носиш апарат, през колко време си сменям батериите (между 3-4 дни) и малко интересни факти за глухата общност, която не е малка в България. Странно им е, но в същото време им е много интересно. Истината е, че хората те отблъсват до голяма степен, защото не знаят как да се държат, притесняват се да не те обидят или попитат нещо неуместно. Затова в повечето случаи решават да те игнорират, по-сигурно е. Освен това, винаги за хората с увреждания се казва, че те са като всички останали. В известен смисъл, в чисто човешкия аспект, е така. Но съвсем очевидно сме различни. Когато аз не се притеснявам и говоря открито за себе си, това веднага сваля бариерите и задръжките. Вече не се срамувам да разказвам за себе си и да отговарям на всякакви въпроси. Даже е интересно. Никога не съм предполагал, че нещата, които за мен са съвсем естествени, са доста вълнуващи за околните. В крайна сметка, не може всеки да знае и разбира всичко.

Нека уточним – външната част на твоя апарат може да се сваля. Тогава за теб настъпва пълна тишина. Разкажи ни за нея. Какво е „пълна тишина“?

Пълната тишина никога не може да бъде описана, дори да си сложите две тапи в ушите, една шапка отгоре и слушалки. Поне така знам. Тишината е, когато нищо не можеш да чуеш, дори и да имаш цял концерт в стаята си. Но пък и аз не знам какво е да имаш цял концерт в стаята си, нали?

В такъв случай кога си сваляш апаратчето?

Свалям си апарата преди да вляза да се къпя, защото не бива да има допир с вода. Също така винаги, ама винаги си изключвам апарата, когато отивам или се връщам от училище. Уникално е да можеш да се насладиш на гледката, на хората, планината и сградите без да чуваш шумовете на колите, ремонтите, виковете. Някак си ме успокоява даже. Много хора си мислят, че това е опасно, но за мен е точно обратното. Чувствам се по-концентриран и обръщам внимание на всяка дреболия. Виждам я, не я чувам. Вече съм разбрал, че забелязвам много повече неща. Вниквам в детайлите. Дори в разговор – за мен езикът на тялото, жестовете, движенията, погледът дават много по-голяма информация от казаните думите.

Също така винаги мога да се „изключа“ от неприятен за мен разговор, например с родителите ми за някой учебен въпрос. Спирам да ги чувам, когато пожелая. Мечтата на всеки тийнейджър!

Какво ти е отнел фактът, че си се родил глух?

Не бих казал, че ми е отнето нещо, защото съм се родил глух. Просто ми се иска понякога да усетя какво е да плуваш в морето докато чуваш вълните, вятъра, децата и всичко останало. Не е кой знай колко вълнуващо, просто от чисто любопитство.

А какво ти е дал?

Не мога да преценя, тъй като никога не съм бил „чуващ“. Мисля, че семейството ми е станало по-сплотено покрай мен. Освен това родителите ми се занимават доста активно с подкрепа на деца и младежи с увреден слух и техните семейства. Много се вълнувам от факта, че вместо да съм тяхно бреме, съм техен мотиватор и вдъхновител. И ужасно много се гордея с тях. Също така мисля, че заради трудностите, които съм имал, съм станал по-амбициозен. И най-интересното е, че не си представям да живея в свят, в който няма абсолютна тишина.

Мислил ли си какво щеше да бъде ако се беше родил като нас – чуващ? И ако да, какво си представяш, че би било по-различно?

Ако ми бяхте задали този въпрос преди няколко години, със сигурност щях да кажа, че животът ми щеше да е по-лесен. Въпреки че вече не знам с какво точно, може би с това да съм като всички останали и да израствам спокойно в зоната си на комфорт. Към ден днешен нямам отговор. Все едно вас да ви попитат какво щеше да е по-различно ако бяхте родена в Нова Зеландия или в гладуващи райони на Африка. Със сигурност щеше да е много по-различно, но различното не винаги означава по-хубаво.

Кои са трите неща, които те отличават от твоите връстници?

Благодарност, различен поглед към света и амбиция.

Кои са трите неща, които мислят за вас хората и които са напълно неверни?

Че сме ограничени, защото не чуваме.

Че сме претенциозни, защото например за нас е важно, когато някой говори с теб, да те гледа в очите.

Че глухите хора не могат да говорят.

Къде си представяш, че ще бъдеш след 5 години?

Тази година ми предстои да започна обучението си в един от най-престижните университети в Англия за анимация. След пет години си представям да работя за някоя престижна компания, свързана с анимация и визуални ефекти. Това е моята страст – да рисувам.

Как би се описал на човек, който не вижда?

19-годишно момче, черна коса, малко мургав, с кафяви очи, артист, който гони мечтите си. Не бих започнал в самото начало с това, че не чувам, защото не мисля че това е най-важното нещо, което ме оприличава като личност.

*Една кампания на „Асоциация на родителите на деца с увреден слух“ (www.ardusbg.com) и Интервюто.

 

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Кулинария
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография