Преди две години ти създаде фондацията “МС – Мога Сам”. Всъщност аз научих за нея след едно твое интервю и инициативата с инвалидните колички. Но знам, че оттогава си срещала много хора с МС. По какво си приличат те, имат ли общ профил?

Приличаме си по много неща и в същото време сме и много различни. Обаче почти всички сме големи контрольори. Някои дори не го осъзнават и не смятат, че е така. Искаме да държим нещата под контрол, смятаме, че без нас нищо не може да се случи както трябва. Аз, за себе си лично, работя върху това всеки ден. И смятам, че съм напреднала. Но има още много работа. Когато съм обградена с такива хора, аз ги наблюдавам и те са ми като огледало. Виждам по някакъв начин себе си и си давам сметка колко ми помагат те в личните ми трансформации. Също си давам сметка и за дългия път, който съм изминала и усещам едно голямо удовлетворение, че успявам.

А какво те питат най-често? Какви съвети искат?

Най-задаваният въпрос е: “И сега какво да ям?” Има едно изследване на психолози, което сочи, че човек прави най-трудно промени с храната си. Хората смятат, че това е много трудно и е страшна жертва.

Ти какво им казваш?

Първо на всички, които започват крачка в тази посока, им казвам нещо, което работи безотказно при мен и при всички изобщо. Правила съм го и в Индия, и тук. За да започне от някъде плавна детоксикация – без глад и други доста по-екстремни методи, можеш да започнеш с това да махнеш от менюто си глутен, млечни продукти, яйца и месо. Може би не завинаги, но минимум за шест месеца, а по-добре за по-дълъг период. Поне до момента, до който започнеш да се чувстваш по-добре. И е добре да се преразгледа и смени изобщо начина на хранене. Да се оздрави храносмилателната система. Всички минават през този етап и може би психически не е лесно. Ще ти разкажа за моя момент, в който разбрах резултатите от един кръвен тест, който показа към каква храна съм алергична. Всичко започна от проблеми с червата – едно лято буквално гръмнаха, не бяха добре и аз не се чувствах добре. Дадох кръв за изследването за този тест и отидох на сърф. И си спомням как точно на рождения ми ден съм станала рано сутринта, на брега на морето, седнала съм с лаптопа на масата, сервирала съм си закуска, каквато само в Турция могат да ти дадат – препечени филийки от много вкусен бял хляб, две сварени яйца, парче сирене, кашкавал, маслини, домати и краставици. Отварям си пощата и виждам, че резултатът от теста е там. Започвам да чета. Чета и поглеждам в чинията, чета и пак поглеждам. Оказа се, че само последните три неща, от тези, които бяха в чинията ми, не са забранени. Като яйцата бяха буквално в тъмно червената зона.

Какво направи? Изхвърли ли цялата закуска?

Не. Изядох я тази закуска бавно и ритуално. След това три години бях на диета без глутен и млечни продукти, яйцата ги забравих за повече от пет години, а месото го спрях завинаги. Три седмици след онази сутрин аз се чувствах съвършено различен човек. Тялото ми се сви и се стегна. Свалих едни 4-5 килограма, с които се бях примирала и смятах, че няма как да се разделя с тях. Обаче е много важно да кажа, че еднообразното хранене, пък било то с полезни неща, е също толкова опасно, колкото и храненето с вредни неща. Аз например съм склонна към еднообразно хранене и сега се опитвам да си осигурявам поне веднъж на ден добра и разнообразна храна. Иначе закусвам най-често плодове и внимавам да не вечерям обилно и късно, като много често пропускам това хранене, особено през лятото. Също гладувам поне два пъти в месеца – на пълнолуние и новолуние. И пия много вода, най-често гореща. Много помага за детоксикацията.

С какво е различна Биляна днес от тази, която преди десет години започна обратното броене?

Знаеш ли, преди обичах да шофирам с много високи скорости. Рекордът ми е 260 километра в час. Сядах сама в колата и натисках газта до дупка. Опияняваше ме адреналина и това да поставям живота си на риск.

Исках да бързам, да избягам, да се състезавам, а може би и подсъзнателно да се махна.

Сега не е така. По-спокойна съм. По-усмихната. Няма я тази припряност, няма го онова “на всяка цена”, защото разбрах, че всъщност цената може да бъде много висока. Само две-три неща са ми много важни или иначе казано “на живот и смърт”, а преди почти всяка една задача ме изцеждаше докрай. Постигнах един баланс, което много ме радва. Всъщност най-голямата разлика е, че поставих себе си на първо място. Защото вярвам, че ако аз съм добре, всички около мен ще са. Нямам никакво право да съм небрежна към себе си и да изисквам някой друг да носи отговорност за това. Смятам, че това важи за всички.

Странно, мислех че хората с подобна диагноза са по-тревожни…

Никаква тревога няма в мен. Никаква. Нито за мен, нито за децата ми. Не се тревожа и за хората, с които се виждам и които ме молят за помощ. Не ме натоварват, даже напротив – помагат ми. Давам всичко, каквото мога. Помагам за първата крачка. Но знам, че всеки има своя истина и своя скорост и не съм аз човекът, който ще определя това. Но най-хубавото нещо, което направих в последните десет години, е че показах на децата си как се излиза от такава ситуация. Както и им показах, разбира се, и как се влиза. Те са денонощно с мен и са ме виждали във всичките ми моменти – и в лошите, и в добрите. Видяха всичко – и как заминавам, и как се връщам, и как се съсипвах от работа, и как нямах време… Как съм, когато не се чувствах добре и как – когато съм здрава. И със сигурност им е било тежко, и със сигурност съм им липсвала, но сега разбират защо съм го правила. Самостоятелни са, подготвени са за екстремни житейски сюжети, мислещи са и отговорни. Имат още много да научат от собствените си животи и уроци, но основата е дадена.