Значи след като научи диагнозата, вече знаеше, че за тялото ти има алтернативни лечения?

Тогава вече знаех, че ако дадеш шанс на тялото си, то наистина има способността и потенциала да се поправи.

Как замина за Индия?

Този индиец, за когото ти казах, ми помогна. Посрещна ме в Индия, дори се срещнахме с един тибетски лекар. Но е трудно да следваш терапията дистанционно, да се виждаш с някой за малко, той да ти предпише нещо и да продължиш сам. Така попаднах в една индийска аюрведична клиника и видях, че когато за теб се грижат много хора, когато имаш програма, когато си под постоянно наблюдение, е много по-лесно да спазваш режим. В тази клиника имаше и едно място, където се практикуваше йога, през един час се сменяха различни учители и всеки може да се включи, когато реши. Аз ходех винаги когато имах време, а като не ходех, гледах от терасата другите, които бяха на йога. Точно там осъзнах колко грешно ми е била преподавана йога тук и какво правят истинските йога учители. Видях хора на инвалидни колички, които правят йога. Видях много възрастни хора и деца, които правеха йога. Другото интересно в тази клиника беше, че в четвъртък прегледите бяха безплатни за бедните и се стичаха хора от цяла Индия. Те идваха при аюрведа лекарите. Ужасно много хора! Седяха с дни, спяха навсякъде, ядяха навсякъде… Търпеливо си чакаха реда, за да бъдат прегледани. Видях много интересни неща в тази клиника. Там бях два пъти. Вторият път вече се чувствах много по-добре.

Как изглеждаше тази клиника?

Насред полето, насред нищото. Когато е топло, е много топло. Но постоянно садят дървета, облагородяват мястото. Неин патрон е един йога учител, когото индийците много почитат. Той събрал около себе си хора, спонсори, последователи и така построил центъра. Това е най-големият център, в който съм била там. Но е център, предимно за индийци. Аз бях единственият бял човек и много се забавляваха с мен. Бях сама, можех да помисля и да видя, че мога да се справя. Това много ми помогна. Там имах и една знаменателна среща в градината на клиниката, разхождайки се вече към края на втората си терапия. Вървях и си разсъждавах, че това, което ми се случва тук, наистина много ми помага, но имах една съпротива срещу честотата на терапиите, които тамошните лекари искаха от мен. Те препоръчваха два пъти в годината да правя това. И точно когато се опитвах да си се убедя, че и един път годишно ще ми е достатъчно, срещу мен видях човек на инвалидна количка и младо момиче, което му помагаше. Спряха до мен и се заговорихме. Оказа се, че е индиец, който живее в Америка и има МС. Той ми разказа за себе си. Аз дори не му споменах, че и аз съм с тази диагноза. Разказа ми как от 15 години е диагностициран. В началото е правел по две терапии в годината, но после е решил да разреди, защото просто се чувствал добре. И така, докато в един момент не пропуснал цели 2 години. Един ден се събудил с парализирани крака. Преди да се разделим ме погледна с усмивка и каза: “Прави това, което ти казват аюрведа лекарите. Те знаят.” След като те си тръгнаха, разбрах, че срещата ни изобщо не беше случайна. Разбрах, че трябва да слушам, да се доверя и да спра да контролирам всичко. После бях няколко пъти в друга индийска клиника, високо в Хималаите. А последните ми терапии са в клиника Аюшпрана, която се занимава специално с МС. Там вече видях много хора с МС на едно място. И това май беше най-голямото ми предизвикателство. Тези хора бяха много важна част от моята терапия. Бяха отвсякъде – европейци, американци, австралийци…

Когато се върна първия път от Индия, каза ли си: „Това имаше смисъл“?

Да, да. Още преди да си тръгна оттам си направих резервация за следващия път. За първи път бях там през юли (два месеца, след като ме диагностицираха) и се върнах отново следващата пролет. Общо за 10 години имам над 18 пълни месеца аюрведа терапии. А през останалите месеци от тези години работех сама в къщи. Защото това лечение е работа. Моя работа, не на някой друг.

Кога усети, че има ефект?

Истинският ефект идва, когато напуснеш клиниката. Особено в първите седмици след всяко завръщане, когато следвах правилата и режима. Усещах прилив на енергия. Усещах се по-здрава. Но за съжаление в началото не можех да си наложа да спазвам режима през целия период между двете терапии. Всяко ходене там ми беше като започване отначало, но всеки път беше все по-лесно. Сега режимът, който си изградих и спазвам, е най-важното нещо, което ме държи здрава. Сън, храна, движение, медитация.

Как промени живота си, когато се върна тук?

Освен този режим, който постепенно изградих, всеки път, когато се връщах от Индия, махах по нещо. Не можех наведнъж всичко.

Бях натрупала ужасно много боклук в себе си. И то най-вече във вътрешния ми килер.

Осъзнавах, че няма как да продължа, няма как да ми се подобрява състоянието, без да се избавя от този товар. Защото да променя диетата си, да правя йога всеки ден, да медитирам се оказа много по-лесно, отколкото да се отърва от миналото, от вината, обидите, от всичко, което се е трупало, трупало. Но ако не го направиш, от другото почти няма никакъв смисъл.

На колко години беше, когато ти поставиха диагнозата?

Почти на 41. Започнах ги на 25 август предната година, преди диагнозата. И нали знаеш суеверието, че 40 години не се празнуват? Аз ги празнувах и някак усещах, че този етап от живота ми приключва. Беше грандиозен купон и си казах, че ще последен такъв. Поканих майка и татко, много приятели, всичките си бивши гаджета, две страхотни жени, с които се бях запознала онлайн и никога преди това не се бяхме виждали, но бяха много специални за мен. Много, много хора. Беше специално парти. Накараха ме да кажа нещо и аз без много да му мисля обявих, че “за да се спася от мъките на възрастта и наближаването на 50-те, започвам да броя наобратно. И понеже мисля, че ще доживея до към 80, обратното броене започва и накрая ще бъде “3, 2, 1, излитам.” Така че според тази моя теория сега, след около два месеца, ще стана отново на 30 и истината е, че така се чувствам.