Ти нищо ли не предполагаше?

Имах вътрешно усещане, че нещо сериозно се случва вътре в мен. Даже си спомням, че сутринта на този 16-ти май, докато се миех в банята, се погледнах в огледалото и си казах мислено: “Каквото и да кажат, трябва да се справя”. Тялото ми даваше сериозни сигнали, но аз не ги разбирах. Пет години се лутах, а лекарите ме диагностицираха с диагноза след диагноза. В момента, в който забременях с малката ми дъщеря, започна всичко. Бях на 35. Имунната ми система се беше объркала тотално и работеше агресивно. Унищожавах се отвътре. А МС (множествена склероза) беше просто поредната диагноза.

На кого се обади тогава, веднага след като ти съобщиха диагнозата?

На един приятел. Ревях като магаре в двора на Окръжна болница. Дотогава познавах само един човек, диагностициран с МС и виждах как се съсипва. Видях себе си като него. И в началото споделих само с няколко човека.

Разбираемо е – хората не обичат да говорят за болестите си.

Да, обаче ако трябва дълго време да живееш с нещо, ако това дълго време е завинаги, е убийствено да го пазиш в тайна. Няма как, трябва да се харесаш, да споделиш. И да свикнеш с мисълта. Да я приемеш. И да продължиш. Не може това да ти е враг. Не мога всяка вечер да си лягам с този враг. Тогава започна най-сложното ми предизвикателство – да заобичам себе си. Да спра да се самоунищожавам.

Ти бързо ли стигна до този извод?

Не. Аз избягах. Този мой приятел, на когото се обадих тогава, опитвайки се да ме успокои, ми каза едно нещо, което помня и до днес: „Не давай храна на болестта! Тя ще умре от глад.“ И тогава си казах, че ако така рева денонощно, ако се самосъжалявам, ако се ядосвам и стресирам, така я храня. И полека-лека започнах да спирам.

И какво направи?

Избягах в Индия и се доверих на нещо, което изобщо не познавах, но бях респектирана от древността му, мъдростта и простотата – Аюрведа, в превод – “науката за живота”. В онзи момент познавах един индиец тук, който правеше аюрведа терапии и ходех всяка седмица при него на масаж, защото се чувствах по-добре след тях. И когато излезе тази диагноза, аз му се обадих веднага и се видяхме. Тогава той ми каза, че заминава след 10 дни за Индия. Предложи да му преведа всички медицински документи и той ще види какво може да направи. Така и стана.

Преди това си имала и предложения за лечения от докторите, които те диагностицираха?

Имах. Стандартните неща. Обикновено ти не попадаш случайно на лекар. Аз отидох, защото всичките ми жлези с вътрешна секреция даваха проблеми, нямах други симптоми. Или по-точно не ги отразявах като такива. Щитовидната жлеза беше сериозно увредена. Надбъбречната ми жлеза имаше тумор, който предизвикваше неконтролируемо изхвърляне на адреналин в тялото. Както си стоя, изведнъж нещо става и аз получавам кръвно налягане 240 на 180. Ходех из болниците, виждах, че 4-5 часа те не могат да овладеят това кръвно и виждах, че това не се случва, защото “баба ми и дядо ми са били хипертоници”, както те се опитваха да ме убедят. И сама си назначих скенер на жлезите. И така се започна – едно, второ, трето, пето… Ендокринолозите вдигнаха ръце от мен и ме пратиха да потърся невролог. Така попаднах при доцент Петрова и тя ме прати на ядрено-магнитен резонанс, за да видим как работи хипофизата. И така – къде го чукаш, къде се пука.

Стигаме до ядрено-магнитния. Веднага ли научи диагнозата?

Веднага. Пишеше го на листа в папката. Когато се обличах след ядрено-магнитния, сестрата ме попита дали имам някакви изтръпвания на крайниците, замъглявания и проблеми с очите, умора и т.н. Отговорих, че имам, но има ли някой, който няма изтръпвания и не се изморява? Оказа се, че съм живяла така дълго време. Нямах симптоматика, която спешно да бъде овладявана. Тогава доцент Петрова отдели време и ми разказа за всички плюсове и минуси, които конвенционалната медицина може да направи за мен. Минусите бяха повече. Това, което каза е, че те евентуално могат да забавят хода на дегенеративните процеси, но лечение в истинския смисъл на думата няма. Има хора, на които им понася добре и това за тях е начинът. При МС за всеки е различно.

Аз я слушах и мълчах и накрая тя каза едно изречение, което за мен беше като отворена врата: „Виж какво, тялото си е твое и ти решаваш какво да правиш с него.“ Така тя ме благослови.

Това чаках да чуя от нея – да взема сама решението си.

И защо не им се довери на докторите?

Защото преди това бяха изгубили доверието ми. Докторите само пет минути след като вляза при тях, искат да си тръгна с рецепта в ръка. Те не обичат пациенти, които да им губят времето и да им задават много въпроси. Но аз пък не обичам да претупвам нещата.

Всеки човек е едно уравнение и аз искам то да бъде решено. Индивидуално.

В този период между раждането и МС, с тези диагнози, които излизаха една след друга, след като бях на ръба на инсулт няколко пъти, едни приятели почти насила ме закараха при доктор Емилова. И там за първи път започнах да чувам други неща, да виждам едни други хора, да опитвам нещо различно. Там започнах рестарта на начина си на живот, още преди МС. А за хората, които мислят, че клиниката на доктор Емилова е просто един “скъп плод и зеленчук”, мога да кажа: “Ако не си го пробвал и не си видял какво излиза от теб, няма как да повярваш”. Първите десет дни имах чувството, че съм кошче за боклук, което изпразват в момента. Първите 10 дни бяха кошмарни – всичко ме болеше, умирах от студ, тресеше ме почти непрекъснато. Беше ад, от мен излизаха отрови. После нещата се промениха.