Десет години по-късно. Биляна ще навърши 50 след месец, но няма обективна причина да кажеш, че това е така. Тя е от жените, на които възрастта им стои добре, а тънките бръчици около очите сякаш са се появили там, само защото им харесва да са на лицето ѝ. Не можеш да ги виниш. Биляна е човек, около когото искаш да бъдеш. Тя е постоянното напомняне, че човешкият дух е несломим, че тялото може да бъде накарано да ни слуша, че всичкото ни съществуване – и доброто и лошото, е само и единствено вътре в нас. 

Биляна е онова момиче, което преди повече от 30 години идва в София от Търговище, и когато баща ѝ се появява, за да я върне обратно, тя самонадеяно му казва: „Ти се връщаш, аз оставам!“ Тогава дори не предполага колко пъти и по различни поводи, ще ѝ се наложи да бъде оставащата. Да Може и Сама. 

Биляна Савова в Интервюто. 

„Ти се връщаш, аз оставам”. Колко пъти си го повтаряла, след като веднъж си го казала на баща си?

Когато реша нещо за себе си, не се интересувам какво мисли другият, не се интересувам дори какво чувства. Щом съм го решила, значи съм минала през много дълъг период на търпение, на даване на шанс на някого или нещо и взема ли решение, няма връщане назад. Така се разделих и с мъжа ми – събудих се една сутрин, погледнах се в огледалото и си казах: „Това е краят!”. Отидох и му казах.

Това след поставянето на диагнозата ли се случи?

Да. За съжаление понякога трябва да те разтърси нещо много силно, за да се събудиш, за да осъзнаеш, че трябват промени. И то веднага. Иначе започваш да затъваш в собственото си блато. И никой не може да е виновен за това.

Не си е тръгнал по собствено желание, от страх?

Не, но той абдикира по друг начин. Много хора бяха изненадани от това ми решение. Но най-много ме порази начина им на мислене в такива ситуации. Не съм искала съвет от никой и това според мен е правилният начин. Мислиш, решаваш и действаш.

Как се реагира в такива ситуации? Не ни учат на това в училище…

Зависи от човека, на когото се случва. От него зависи как ще реагират и хората наоколо. А те обикновено са много – родители, деца, братя, сестри, приятели… Аз в началото не казах на всички какво точно се случва с мен. Трябваше ми време, за да се осъзная и да приема случващото се. И да, в училище не ни учат на това, но мисля, че ако имаме взети готови решения (дори и те да са хипотетични) на различни житейски ситуации, бихме живели много по-спокойно. И за разрешаването на тези наши лични драми много помагат животите на другите – и на близките ни хора, и на тези, които не са. Не е добре да отвръщаме очи от чуждите проблеми, за да “не се натоварваме” и да си мислим: “Това на мен няма как да се случи”.

Защото никой не е застрахован от нищо. Това, което днес е проблем за моя съсед или приятел, утре може да се окаже и мой личен проблем.

Наблюдавам хората, опитвам се да се поставя на тяхното място, помагам, ако те искат и имат нужда от това и най-важното – взимам решения за себе си за подобни ситуации. Даже смятам, че хората със специални нужди са специални хора, специално “пратени”, за да ни научат на разни неща нас, “нормалните” и “здравите”. И имат много трудна мисия.

Коя година ти поставиха диагнозата?

През 2008, на 16-ти май – денят, в който KISS имаха концерт тук. Имах билет за концерта и сутринта излязох облечена с подходящо облекло за рок концерт (без фланелката – нея си я сложих в чантата). По-рано същия ден имах час за ядрено-магнитен резонанс и два часа по-късно вече нищо не беше същото. Не отидох на концерта. Бях целуната от съдбата по много специален начин. Папката с резултата от изследването се оказа билет за влизане в следващия етап от живота ми, който се оказва много интересен и вълнуващ. Меко казано.