Затова има неща, които се постигат само в младостта, после за тях е прекалено късно.

Дара нас все по-малко ни забелязва, нас – родителите ѝ, приятелите ѝ. В нейния динамичен свят, в света на нейните връстници, те нямат нужда от нас, както ние имаме от тях. Но това е естествената приемственост и предаване на сила. Ти си ѝ дала твоята сила, тя е взела за себе си максимално. И сега, покрай нея, аз започнах да ценя родителите два пъти повече. Никога преди не съм се замисляла за майка ми – толкова часове, дни пътешествия, пътувания, сцената, студа, пуловерите и, ръкавичките ѝ, шапката ѝ, надрасканите ѝ пиеси, чашката ѝ за кафе… (просълзява се). Никога не съм се замисляла тя какво е преживявала, защото аз никога не съм се интересувала. Интересувала съм се само от себе си. Театърът за мен беше най-отегчителното нещо, висях там с часове, докато я чакам, исках по-бързо да се приберем вкъщи. А сега съм я издигнала на такъв… Чакай, че ще се разплача….

Да, даваме си сметка за това, което майките правят за нас, едва когато ние станем майки.

Съвсем скоро го осъзнах, а тя: „Маме, маме, прибра ли се?“ Все още се вълнува къде съм, прибрала съм се… И онзи ден ходих в тях и като и видях малките ѝ пантофки, на нея  всичко ѝ е малко… И си мисля тази малка жена колко е голяма за мен… (тук откровено плачем и двете)

Да имаш добри родители е благословия.

Много любов е това. Но или се раждаш с това, или не. Защото аз не мога да си представя светът да не е обич. И когато Евгени ми казва, че съм много наивна, аз му казвам, че не така.

Аз просто всячески изпитвам радостта от живота, с всяка клетчица и върха на тялото си. И това е плод на миналото ми, на детството ми, на срещите ми, на работата ми, на семейството.

И като върна нещата назад, генерално трябва да цениш всичко, защото то ти е донесло по нещо. Малко философски ни стана разговорът (смее се).

Да се върнем на темата – да разбирам ли, че последните две години ти се е случило нещо, което сега искаш да споделиш?

За две години много неща се случват и в същото време нищо не се случва. Ако ти не си активен, ако не пускаш песни, хората те забравят. А аз не спирам да пътувам, не съм слизала от сцената никога през тези 20 години. И още има хора, които не са от моите фенове, които ме спират и ме питат: „Белослава, Вие спряхте ли да пеете?“ И аз много се забавлявам, защото разбирам, че моята музика е на улица, на която не минават много коли, но тези, които минават, са най-хубавите и пресичат най-хубавите хора и наистина улицата ми е светла и чиста, и красива, и си е моя. И аз си я обгрижвам, с риск понякога да досадя на другите улици или на голямото шосе. Но не се знае, понякога малките улици променят пътя на голямото шосе, всяка улица по трасето е важна. Аз осъзнавам това, знам къде ми е мястото, не се боря за нещо различно, нещо друго.

Няма и такава нужда. Ти ясно си заявила къде е твоето място и то си е категорично, не може да бъде объркано.

Така е, макар и с риск понякога да ставаш скучен. Аз си ставам скучна често сама на себе си. В моменти, когато мислиш,че вече всичко си казал, че си го изпял по начина, по който винаги ще пееш. Харесвам определена музика, от която не искам да бягам, текстовете ми се въртят около едни и същи теми, но те са плод и се въртят около приключения, които на мен са интересни, на други може да не са, но са откровени. И зная, че трибуната, която имам аз, я нямат много хора и аз говоря от името на тези хора, аз споделям това, което те не могат. Защото в крайна сметка изкуството е енергиен обмен, то е раздаване.

Да, особено ако има какво да кажеш.

Идеята е,че изкуството ти прави живота по-хубав от това, което всъщност е, защото ти не можеш толкова често да си щастлив, колкото, да речем, ще те направи една песен, когото я чуеш или когато гледаш любимия си филм.

Изкуството е надежда. И връзка. И топлина.

И аз, каквито и виртуални времена да настъпят, ще продължа да се обаждам на приятел, ще продължа да си пиша в тетрадката, защото мисълта ми върви по-лесно, когато пиша на ръка… Иска ми се този живот да не е виртуален, иска ми се да запазим топлината на нашите човешки отношения. Това го прави музиката, театърът, книгата, киното.

В края на разговора ще пусна видеото към „Дай ми време“. Хареса ли се в него?

Да, харесах жената в мен. Винаги ще имам критики към себе си, разбира се, но целта беше да покажа тази моя женственост, която винаги крия. Ходя спортно, притеснявам се от бюста си… А работя над себе си, че не бива. Това са неща, които са си мои и трябва да ги приема. Жената е за това. Да буди радост и възхищение. Жената е нещо свято. А плюс това аз съм посланик на музиката, а тя може да изглежда всячески.

Понеже ти започна това с улиците, ако имаше улица „Белослава“ как щеше да изглежда тя?

Щеше да има кестени, които цъфтят в розово, щеше да има около 6-7 вида къщи със скосени покриви, с пастелни цветове, поне седем цвята, в кашпите пред прозорците щеше да има много цветя, а в дворовете – хортензии. Щеше да има много малки коли – малки стари ситроени, стари пежа, да ходят хора с чисти обувки и цветни чорапи. Щеше да има озвучаване и нощни фенери, такива старинни, като на Орлов мост. А някъде в ъгъла ще има печени кестени, от тях ще ухае, както и от отворените прозорци на къщите ще мирише на вкусно. Ще има цветни чугунени пейки, а на тях ще седят приятели. Много приятели. Ето такава ще е улица „Белослава“.

Може да чуете „Дай ми време“ на живо на концерта на Белослава  „Love is in the air” , на 29 ноември, в клуб Carrusel.