Затова ли ти трябваха две години, за да пуснеш нова песен?

Това, че за тези две години чак сега пускам песен, не значи, че през това време в музикантския ми живот не съм направила още 20. Това, че не са записани, не значи, че не виждат всяка сцена. Целият ми телефон е пълен с теми,  изпети с на-на, ето сега ги видях, над 84 трака от лятото имам, които си измислям, изпявам, записвам, забравям. Важен е моментът, в който ще има какво да кажеш генерално, не просто една песен. Моментът за мен е отражение на един цялостен етап от живота ти. Много артисти, на които се възхищавам, имат смелостта да направят всяка песен обществено достояние и считат, че всяка песен е толкова значима, колкото животът им в определен момент. Това е голяма смелост, а аз не съм толкова такава.

Или съм прекалено честна и не искам само заради това, че кихам, кашлям, скачам и се будя радостна сутрин, да пея песни.

Искам да споделя песните си само когато те наистина имат послание. И в последната си песен пея: „Дай ми време да осъзная, че и през годините се случват чудеса“, а не спират през годините. Тоест това е житейска концепция, през която аз вървя ежедневно и затова се осмелявам да излизам на светло и да казвам неща, само както се казваше един мой предишен албум „Когато има защо“. Защото за мен реалният живот се случва между песните. Песните са едно естествено последствие. Истинският живот е, когато се събуждам, когато съм с Дара, когато сме на морето, когато разхождам кучетата, когато ми се спи, когато готвя, когато съм най-обикновена майка, съпруга, жена, приятелка. Когато съм кисела и сърдита на света, когато не съм щастлива, тогава е животът. Той не е когато си бодър и засмян и всички искат да видят от теб „Уау“, новата песен, „Страхотно!“, „Браво!“, аплауз. Животът е между аплаузите. И трябва тогава да го живееш бравурно. После всеки може.

А ние правим точно обратното – живеем за празниците, за ваканциите. Сега да дойде Коледа, после Великден, после лятото…

Така е и с песните. Те са празник по един начин, Коледа – по друг. Истинският живот е между тях. И той е свят. Свят е с всеки дребен, скапан, гаден, отвратителен детайл, защото трябва да си учим уроците. Не можеш да вървиш по този път и да не мислиш, че всеки ден нямаш урок да научаваш.

Ще има ли естествено продължение на „Дай ми време“? Албум?

Да, тази песен предвещава новият ми пети студиен албум, който до Коледа трябва да е готов, въпреки че се съмнявам в желанието си да издавам книжно тяло, защото е страшна хамалогия, а вече всичко се случва онлайн. Разбира се, че онлайн ще види свят. Хвърлила съм си ръкавица да е готов до Коледа, ако не стане, ще ме извини уважаемата публика, за февруари ще е готов и тогава ще започне едно хубаво национално турне в алтернативни зали, които търся под дърво и камък, защото вече къде ли не сме били. Понякога човек посредством хубавия клип и посредством различната зала възприема музиката по различен начин. Та, търся, искам, мечтая, спортувам, надявам се да се харесам един ден повече, отколкото предишните дни. Имам проблеми с харесването си. Повечето дни не се харесвам. Мисля върху това защо така се получава.

От годините е може би…

Не, аз и като малка бях така. И като по-млада също.

Кога се харесваш?

Когато тъгувам, когато съм уморена, когато съм плакала.

Много е странно, нали? Като си тъжен изглеждаш добре. Някак си по-одухотворен.

Тъгата озарява. Защото тогава потъваш, тогава си в себе си, в мислите си. Най-близък си на себе си, близо си до сърцето си и това се излъчва, вижда се в погледа. Знаеш ли, много харесвам Джулиан Мур и Кейт Бланшет. Харесвам жени, които остават себе си с годините, не се променят, не си слагат скули, защото това последното е мода, част от нашето съвремие….

И част от шоубизнеса. Да останеш млад и красив колкото се може по-дълго. Въпреки че по-млади и по-красиви винаги ще има, това е безсмислено състезание.

И затова е нелепо, въпреки че всеки има право да прави каквото поиска със себе си. Но знаеш ли какво харесвам в тези две жени и в много други дами, на които се възхищавам и като които искам да стана като порасна? (смее се) Харесвам погледа. Там има една дълбочина, от която никога не можеш да избягаш, ако я имаш.

Ако си отгледал в това тяло една душа, която си хранил с добра храна – чел си ѝ хубави книги, гледали си хубави филми с нея, срещал си я с добри хора и приятели, прегръщал си я, обичал си я, тя няма как да не се върне в очите ти. Така тя ти се отблагодарява.

И според мен това е мъдростта на годините – да съумееш през тях да отгледаш една душа, която не е забравена в килера, а е навсякъде около теб и се обичате.

Сега говориш като жена, която е спокойна със себе си, но имаше ли момент, в който се плашиш, че не си вече на 20 или на 30?

Сутрините. Сутрините се плаша, защото все по-бавно ми спадат очите сутрин (смее се), подутините преди спадаха още преди да изпия първото кафе. Да не кажа, че въобще нямаше подутини преди. А иначе какво още идва с годините…  Осъзнавам, че има един каприз в мен, каприз на удобството. Създала съм си едни неща, които малко някой като ми разбърка и аз се гневя. А аз не обичам да съм гневна. Искам да съм лека. Аз всъщност съм лек човек и като видя, че започвам да натежавам и да капризнича на самата себе си (защото аз най-често на себе си натежавам) и си казвам „Ей, това е от годините!“ (смее се)

Какво е „от годините“?

Виждам например в очите на Дара колко… Ти замисляла ли си се, че възрастните хора са най-незабележими в тълпата?

Не. Но вероятно е така.

Когато остарееш, почти никой не те забелязва. Възрастните хора, дори да стоят на една маса, дори да са най-хубавите на масата, най-елегантните, са незабележими. И аз разбирам, че човек не трябва да се бори срещу това. Младостта, бидейки хуна, просто помита, не се интересува от нищо друго освен от себе си. Ето, Дара не знае какво правя аз, какво прави Евгени, тя просто се интересува само от себе си, при все, че е много добро дете.

Това е едно от най-хубавите качества на младостта – че мислиш само за себе си.

Да. И си толкова смел като млад, че не се страхуваш, че можеш да се спънеш и да сбъркаш.