Белослава, която празнува живота

Срещаме се в нейния ресторант - "Ателие". Докато пием вода от една и съща чаша, си мисля, че ще си разберем тайните, но тя и без това е човек, на когото бих споделила без съпротива. Споделящата почти винаги обаче е тя. Споделя ни тайните си, музиката си, сърцето си, красотата, която умее да види навсякъде. Затова не се учудвам, че на партитурите за концерта на Белослава на 15 декември в зала 3 на НДК пише "Красота."

7 декември ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 13'

Белослава, която празнува живота

7 декември ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

С нея е лесно да се говори. Слушаш я и неусетно отиваш там, където иска да те заведе. Поглеждаш снимките и виждаш заглавието. Тя е една усмивка. Празник. За ухото, за очите и най-вече за душата. Лесно ми беше да напиша и този увод. Щеше да е дълъг и изпълнен с такива мили, женски, предколедно красиви думи. Но тя ме изпревари. Тя, която рядко споделя мислите си в социалните мрежи, вчера седнала и написала статус. Оп, не статус. Отново. Вчера седнала и написала няколко реда поезия. От един тарт започнала, с джинджифил и круша. За да обезсмисли увода ми днес. Или за да разберем за пореден път защо точно тя е Белослава. Цитирам, защото законите на журналистиката не позволяват да не го направя : 

„Скоро започнах да чета автобиографичната книга на Даян Кийтън, в която тя често споменава любимата дума на майка й; МИСЛИ (не знам как да напиша ударението над второто И), а то е важното. Много ясно осъзнавам колко водещо е сърцето ни, интуицията ни, емоциите, любовта, миналото, семейството и още купища обстоятелства, които ни карат да редим собствения си житейски пъзел по наш уникален начин, НО мисълта е онази скрита в дълбоки води акула, която прави живота ни предизвикателен, проницателен, съзерцателен, съвършен!
Често се будя нощем, към 4. Яхвам коня на мисълта и започваме да препускаме…първоначално не можем да излезем от спалнята, кръжим в кръг по тавана и отмятаме битовите задачи, като свършил ли е прахът за пране и утре откъде ще мина по път да купя, като къде са ми бежовите токчета, не съм ги виждала от последния концерт, а ми трябват за събота (май ги оставих в колата), после Дара взе книжка и кара вече всеки ден, боже дано да е внимателна, като знам какви идиоти има по пътищата, после идват фактурите, които трябва да изпратим със счетоводителката, после записът, мастерът, коледното парти за екипа от Ателие и, и, и, и….докато излетим от стаята и някъде там вече ми олеква и препускаме из дебрите и полята на въображението ми. Там се раждат текстовете, мелодиите, идеалните ястия, мечтите за далечни пътешествия и срещата ми със съвършения свят.
Нищо, че не съм спала дълбоко, явно съм имала важни работи да свърша посред нощ. Мисълта ни прави живи и будни. Мисълта личи в очите на хората. Особено интересни са ми жените, които излъчват целомъдрие, спокойствие и страст. Това е толкова рядко. В повечето случаи или говорят много (разбирам мъжете защо ни иронизират), или често подреждат и пипат косите си, с което излъчват безпокойство, или се правят на силни, жестикулират смело като мъже, а не знаят, че няма как да се еманципираме повече, защото просто това е нашата природа. И още куп безсилни опити да прикрием слабостта ни, като окичване с прекалено много или големи бижута, напоследък доста лицеви обезобразявания, безразсъден шопинг, грозни и ненужни прически и т.н., и т.н. За мен истината се крие в мисълта ни. Спокойно, колкото и да сме емоционални, ние, момичетата, знам, че сме родени с вълшебството да обичаме и да даваме нежност.
Нежността покорява и създава усещането за съвършенство. Нежността принадлежи на нас жените и ще бъде прекрасно да я раздадем на Коледа…и не само. Чака ни чисто нова година…
…И някъде там между мисълта и нежността, опекох в крайна сметка един фантастичен тарт с круши, канела, орехи и джинджифил.
Много мило ще е да продължим писмото заедно… Пишете ми. Или недейте. Или изпечете сладкиш. Или просто си пуснете музика…или…или…или…
Животът е толкова хубав!

Искрено ваша: БЕЛОСЛАВА“

Ето тази Белослава разговаря с Интервюто.

Гледах новия филм на Уди Алън и се сетих, че той от известно време прави по един филм на година, което е добро упражнение. Не ти ли се иска и ти да си с един албум на година?

Не, не ми се иска. На мен нищо не ми се иска. И според мен, това ме спасява през годините да остана това, което съм – липсата на планове. Когато обаче плановете ми са свързани с други хора, съм войник. Иначе личните ми творчески проекти не са подвластни на времето. Аз сама съм си продуцент и това е много трудно. Това е работа 24 часа в денонощието.  Трябва да направя всичко – от идеята до осъществяването ѝ, екипа, разпространението, ПР и реклама, дистрибуцията, избора на правилните медии, по-скоро – отказа на повечето медии. Продължавам да твърдя, че медиите промениха своя облик и наистина интернет пространството продължава да бъде по-съдържателно и избирателно, и поне за мен – по-значимо. В телевизиите са много малко хората, с които еднакво бихме създали една идея. Така че, на въпроса ти – аз не спирам да работя, но не изпитвам нужда всяка година да правя някакви големи – голям концерт или задължително албум. Не е необходимо.

Ако те слуша някое момиче на 17, което сега прави първи стъпки в музикалната си кариера, ще помисли, че или си измисляш, или има нещо адски сбъркано в музикалния ни бизнес. На Белослава ѝ се налага да се самопродуцира?!

Истината е следната – това, като всяка една артистична професия, е неподвластно на правила и закони. Скоро гледах една фолкпевица, която в интервю сподели, че променя нещата в бизнеса, защото „бизнесът се мени“. Говореше за творческата си кариера. Аз никога не съм гледала на певческата си кариера като бизнес.

Първо, дори не съм гледала на това като кариера, а като едно добро последствие на това, което съм аз. На моето истинско съдържание.

Когато бях 25 и започнах да пея, единствено тогава благодарение на продуцентите ми Боби и Заки от „Авеню“ нещата бяха по-подредени. Оттогава аз не спирам да пея и да пътувам, но то няма своята медийна ответност и отзвук, защото това просто е моят живот. Човек не може да проследи всичко – как се събуждаш, как закусваш, как разхождаш кучетата си…

Ако беше по-активна в социалните мрежи, щеше да знаеш, че може…

Но аз не искам. За мен дали пея, или разхождам кучетата си е едно и също. Да пея, за мен не е big deal, то е като да правя вечеря за Евгени и Дара. И когато ти издигнеш на пиедестал това, което правиш, рискуваш да го омаловажиш. Затова аз не обичам да говоря за това, което правя. Който трябва, ще дойде на концерта; който не трябва, той няма и да ме потърси. Така че не виждам проблем да отсъстваш от медийното пространство. Дори е полезно. Да чукна на дърво, не се е случвало да имам празна зала, дори напротив. Което значи, че няма формула за успеха. Формулата е да слушаш сърцето си. Не мога да си представя, че ще дойде продуцентът Х и ще каже: „Трябва да изглеждаш така, да пееш така и ще имаш 19 участия този месец, защото аз съм решил така. На ужасни места – дупки, дискотечки…“. Тръгнахме оттам, че не мога всяка година да бълвам неща на всяка цена.

Има хора в музиката, които може да не са толкова добри музиканти, но пък се справят добре с бизнеса.

Безспорно всички сме различни и това ни прави интересни и за самите нас, и за публиката. Бях на едно интервю с Рут наскоро, като направихме концерта с нея и Миленита, който се радва на страхотен успех и ще го има и догодина. Дотогава ще завършим и един сингъл, за който все не намираме време – „Компотът на баба“. Много е добър –  писах го по спомени от малка, когато ходех при баба. И в това интервю казах, че ми предстои четвърти студиен албум през април, а Рут, на която се възхищавам и я подкрепям в музикалния път, каза, че сега ѝ предстои пети албум. Тя е на 25, а аз – на 41, с неизлязъл четвърти албум. И ако това трябва да ме смути – не, не ме смущава. Намирам страхотен лукс от моята суета, през моя бит да си позволя да правя албуми през пет години. Първо, защото си мисля, че така си домиляваме с публиката, като не сме се виждали отдавна и се срещнем с някого, и има много повече какво да си разкажем. И второ, това не е завод и аз не съм машина. Аз съм една най-нормална, все още симпатична жена.

Малко като Адел – звъни след четири години и пита още ли си там. И ти така – през пет години – позвъняване.

Така е, ако си там – там си, ако не, рискът си е за теб. Но пък знаеш, че не си направил компромиси. Не казвам, че не получавам предложения. Напротив, всяка седмица през мен минават различни предложения – за участия, за включване в различни инициативи, да съм лице на странни кампании, да съм жури във формати, да се включвам в дует с разни хора, които не знам защо виждат в мен взаимност…

И това да отказвам, не е суета или глезене, просто не се виждам в някои неща. Те са като да ядеш спагети с хляб – безумие. Това е да те поканят на неправилното място – просто аз не съм от този филм, от това семейство, от тази хранителна група.

Аз съм от друга хранителна група.

Лесно ли казваш „не“?

Не, напоследък се уча да го правя. И то с доводи. Защото самата аз съм много чувствителен човек и ако някой на мен ми откаже безпрекословно и без доводи, много ще ме нарани. И тъй като аз не искам никого да наранявам, защото осъзнавам колко много усилие влагат хората и колко е трудно да създаваш нещо в днешно време в България, отказвам с доводи и логика и завършвам с:  „Нали не ми се сърдиш?“. И досега не съм срещала някой, който да ми се обиди. Или поне не ми е казвал.

Ти обиждаш ли се лесно?

Да, но за дребни неща. Обиждам се, когато Дара не ми дава да я прегърна; обиждам се, когато Евгени не ме слуша, когато му говоря и си гледа в лаптопа; обиждам се, когато някой ми повишава тон. Не обичам да ми се вика, а се случва, особено когато работя. Обиждам се, когато някой е написал нещо гадно за мен. Аз не чета тези неща, но винаги се намира кой да ми го каже.  Естествено, че се обиждам. Но както е казала Мадона: „На върха духа, трябва да си облечеш дебелото палто“. Не казвам, че моят връх е като нейния, но я разбирам за какво говори.

Нейното палто трябва да е много дебело.

Със сигурност. Разбирам я, защото всички ние, които правим някакви неща пред хората и споделяме, не сме застрашени от издухване. Буквално. И много харесвам една максима, която осъзнах с годините. Миналата неделя бяхме с теб на наградите „Жена на годината“. И там имаше представители на музиката – сегашното поколение млади певици, което е най-естественото – сега те трябва да събират тези награди, защото аз съм ги взела преди 10 години. И аз си помислих, че те не знаят нещо, което аз вече зная и то много ми харесва. И ще цитирам Григор Димитров: „Да не забравяме, че днес си на 8-мо, вдругиден може да си на 28-мо място“.

И аз това го зная много добре какво е – да си имал хит, после да си нямал; да си бил обгрижван от медиите, после да не си; да си имал приятели, после да не си имал… Много е интересно, когато знаеш, че можеш да слезеш от сцената и после пак да се качиш. Защото е много страшно да си мислиш, че си слязъл от сцената и никой не те търси и изпадаш в паника, мислиш, че си никому ненужен… И започваш да правиш глупави движения, ненужни движения в медиите – да се показваш по начин, по който не си; да си правиш прически, които не са твоите; да ходиш на участия, които не са за теб… Тоест аз съм ок с това да сляза от сцената и пак да се кача. Защото зная, че може.

Естествен развой. Спокойна съм.

Да, малко тъжно е да си на 40 и да трепериш ако не си постоянно „на върха“.

Грозно е и личи. Публиката е изключително чувствителна и усеща всяка една неправилна вибрация. В това съм се убедила след хилядите излизания на сцена. Толкова е чувствителна публиката, че не можеш да я излъжеш. Блажени са тези, които мислят, че като си създал един образ от май до септември, и друг – от септември до януари, освен ако не си актьор, ще можеш да излъжеш публиката. Не можеш да се правиш на шут, само и само да привлечеш вниманието. Или си това и си спокоен там, където си, или по-добре отстъпи на някой друг.

Каза, че понякога в живота ти е имало приятели, друг път ги е нямало. Кои са тези, които винаги са там? Как са минали ситото?

Тези хора са там и се борят ежедневно за теб. Това са хора, които където и да съм, каквото и да правя, ме търсят постоянно. И аз – тях. Там е Бубето, тяхната приятелка. И нашите семейни приятели, и моите приятелки. Там няма професия или различни интереси. Пак е свързано със сърдечния ритъм. Където ти тупти сърцето по един и същи начин с това на другия, там е вечен прилив. На дълги вечЕри, на дълго пиене на вино, на бленувани пътешествия… Там е само прилив на добри емоции, на хора, на които можеш винаги да звъннеш, да те успокоят. Те не са тези, които си идват и си отиват. Тези, които идват и си отиват, са хора, на които аз също много симпатизирам, но зная, че те ще си отидат и ще се върнат. Те са ок. Просто не съм им важна във времето, в което не сме заедно, защото те проектират живота си, когато се срещат с хора, които са популярни, които са на върха. Когато тези хора не са на върха, те се преместват при други хора, които са на върха. И си мислят, че така и те са на върха. А аз не зная кои са те. Кой си ти всъщност, но винаги си на тези маси с тези хора? Винаги има една масовка, която е доброжелателна, но е масовка. Аз държа на истинските хора и затова имам приятели в годините.

Какви са приятелките ти? Слушала съм от теб за тях – пътувате, събирате се, често сте заедно по женски.

Ами, Марти има свой моден бутик, за който се бори постоянно; Ева е и търговец, и брокер; Мариела е философът на групата… Да не изреждам още, но ние сме просто жени, момичета, всяка има своето семейство и своите тревоги. Много често си говорим за децата си, за мъжете си, много често някоя от нас плаче и както казва в книгата си Опра Уинфри: „И когато ние, жените, се съберем на едно място и започнем да пием вино и да си говорим до 4-5 часа през нощта, попадаме в онзи свят, в който се чувстваме защитени.“ Не че мога без мъжкия свят и не обичам да съм покрай Евгени и неговите приятели, но ние, жените си имаме свой свят, който само ние си разбираме. И наистина се чувстваме защитени. И ми е тъжно, като зная, че има жени, които през годините така се размиват в света на мъжете си, че спират да имат своите приятелки. Друго е. И е безусловно. Най-голямото ми богатство е това – приятелството. И Камен Донев ще цитирам, който в предаването „120 минути“ (странно е, че хората не попитаха друго, а зададоха въпроса: „Сега много богат актьор ли сте?“) и той отговори супер спокойно: „Да, просто не знаете колко съм богат. Имам трима страхотни приятели.“ И аз така. Безценно е богатството да знаеш, че през годините имаш някой, на когото винаги можеш да се обадиш.

Да поддържаш приятелство също изисква усилия.

Да, също и дисциплина. Не може да вдигаш телефона си, само когато на теб ти е кеф. За това го наричам „прилив“. Няма отливи. А дори и да има, те са краткотрайни и срещата започва там, където е свършила предния път.

Подари ми прекрасна играчка за елхата. Възхищавам ти се – наистина ли успяваш да купиш подаръците за Коледа в началото на декември?

А, не. Тази година за първи път е така. Винаги пазарувам в деня на Бъдни вечер и с Евгени сме в шах и винаги купуваме пълни глупости, само да има нещо под елхата. Но тази година така се случи, че абсолютно всеки ден преди Коледа имам нещо и няма да мога в тези дни, та сега в пролуките от откраднато време купувам нещо. Това е истински напредък за мен и съм горда от себе си. За 40 години за първи път няма да пазарувам в деня на Бъдни вечер.

Как празнувате Коледа?

Остана традиция заради Дара да се събираме у нас. Няколко дни преди това винаги си представям какво ще сготвя. Представям си какъв ще е цветът на масата, купувам си всяка година нова покривка. Чиниите обаче са едни и същи. Евгени ги носи през едни дълги трамвайни линии в Цюрих. Щеше да ме убие – купихме 10 големи чинии, с големи Дядо Коледовци в средата. Евгени много ми се кара, че трябваше да ги мъкне, но вече 12 години всяка година ги слагаме на Коледа. Някой път правя зелеви сърмички с пуйка и стафиди с ром, което е моят специалитет; друг път ще опека само пуешки бутчета; веднъж дори правих гъска, което не беше много успешен експеримент… Аз за Нова година не приемам участия, много ми е лично това време. Не че Нова година е голяма работа, но след Коледа вече празнуваме, Дара е ваканция, а семейството винаги е било моят приоритет. Винаги.

Аз пък винаги съм си мислела, че е направо жалко да не си майка на 3-4 деца. Изглеждаш като човек, който обгрижва хората около себе си с лекота.

Да, аз съм супер домошар. Макар че, като съм навън съм много активна – пееща, танцуваща…

Но вляза ли в икономичния режим, там ми е много хубаво и комфортно и не ме плаши, че това е битов синдром, напротив – намирам изключителен комфорт и вълнение в това да създадеш празник за семейството си. Просто да отвориш зимната врата и да те лъхне миризмата на круши, на канела, на джинджифил, на дърва от камината.

И това не е филм. Това е нещо, което много хора наистина не могат да имат, защото са самотни и това е много тъжно. Някои казват: „Вие имате такива празници, защото можете да си го позволите“. Напротив, всеки може да си създаде уют на всяко едно ниво от социалния статус, стига да има желание да обгрижва и обслужва близките си. И когато всички са седнали на масата, аз нося сол, пипер, салфетки, лудница настава, но на мен ми е приятно. 1230 пъти ще стана да донеса нещо, ако трябва.

Как изглеждаш вкъщи?

Купила съм си от Oysho страхотни пантофи с две мишки – момиче и момче, винаги си купувам по-големи пантофи, сигурно съм много смешна, като лапи ми стоят, но ми е много удобно. И нося нещо средно между пижама и панталон, със силно развлечени блузи и с дълги жилетки, защото винаги ми е студено.

Гледам да съм приведена във вид, защото зная от моята баба, че една жена, дори и болна, когато мъжът ѝ и си идва, трябва да има ружче, усмивка на лицето си, и нещо „да къкри върху печката.“ И това за мен е съвършено правило, тайна между нас, жените.

И не само заради мъжете, а и заради нас самите.

Какво още си научила от баба си?

Баба ми е винаги с боядисана коса, с рокля, с маникюр. Винаги. Аз не мога така, но се уча от нея. Тя е моят стожер, моят психоаналитик, моята майка преди майка ми, моето женско АЗ преди всичко е тя. Защо? Защото носи изключителната мъдрост да приемаме всичко и всички по най-търпеливия и спокоен начин. Може би, защото вече е на 88-89 години. Но тя винаги е била така, тя е спокойна. Аз се уча на това. Не можеш да промениш другите. Можеш да промениш единствено нещо, свързано с теб. Тогава силата е огромна. В крайна сметка летим до Космоса. Гледах по Нешънъл Джиографик, направили са телескоп, който се разгръща като оригами, защото е огромен и търси други планети на принципа на инфрачервеното излъчване. Това е най-силният телескоп. Станах сутринта, видях това по телевизията и си казах: „Няма нещо, което не мога да направя.“ И това ме стимулира, денят ми беше пълен и силен. Това е нещото, което, без да иска, ме учи баба ми. Защото тя не ми размахва пръст, тя ме учи с примерите, които ми дава, когато чува за промените в климата, в политиката, когато чува клюки за съседката, драма в нечие семейство, за компютърни иновации… Всичко приема, толкова широко скроен човек е. И си мисля, че ние, жените сме способни да бъдем такива. Не че мъжете не са. Те просто са много по-практични, аналитични.

Но мисля, че ние, жените, можем да сме по-глобални, защото природата ни е по-изящна и тя е пълна със сласт, страст и съзерцание.

Да, има кифли и простакеси, които ме дразнят, че носят името „жени”. Но те са много примитивни и изобщо не влизат в полезрението ми. Говоря за онази глобалност на жената, която като Джулиан Мур или дори като собствената ми майка – да е наясно със себе си, да не се плаши от бръчките… На същата церемония, за която си говорихме, споделих с другите жени, че това, което виждаме през годините, е сърцето ни. То тупти през очите ни.

Гравитацията ни унищожава всички – няма да сме хубави, ще се сбръчкаме, ще омекнем, ще се смалим, много гадни неща ще станат с нас, трябва да сме наясно. Но това, което носим, това е такава сила… И това сърце, което предаваме от поколение на поколение, това е страшна инвестиция в бъдещето. Да се грижим за душата и сърцето.

Това е, което ще дам на Дара от себе си. И това ще бъде видяно и от друга, и от трета, и от много друге жени.

Гледах документалния филм за Марлон Брандо. В него самият той разказва как всъщност е искал децата му да живеят на остров Таити, защото там хората са щастливи и усмихнати. И те отрастват там. Но знаеш какъв трагичен е краят им. И пак си зададох въпроса: „Ако ние, родителите дадем цялата си любов и вложим цялото си усилие в отглеждането на децата си, ще гарантираме ли тяхното щастливо съществуване като пораснали хора?“ Можем ли?

Честно да ти кажа, искам да отговоря с „Да”. Искам да е така и в моя случай е така. Но много примери в живота ми показват, че каквото и да правиш, всяко едно дете си се ражда със свой предначертан, драснат и различен път. На моята най-добра приятелка синът е най-обгрижваното дете, аз съм му кръстница. Той е толкова див и нелогичен за нас, в цялата обич, която му се дава. Аз не мога да си обясня, че не слуша родителите си. Просто си има негови правила, не всеки път семейството е формула. Има много такива примери – родителите дават максимума и децата завършват по не добър начин. Сигурно психоанализата затова е измислена, за да дава отговор на това. Аз самата съм много благодарна за света, в който съм отраснала и който, без да искам, проектирам и в моето семейство. Уютът и от майка ми и баща ми, и от баба ми и дядо ми, сега аз предавам на Дара, за да може тя да предаде в своето семейство. И аз вярвам в тази приемственост. Вярвам в добрия тон и в добрите взаимоотношения. Не като шаблон, а наистина да мислиш, когато говориш с хората в дома си. Защото много пъти си говорим вкъщи, без да се чуваме, защото всеки е зает със себе си. Докато аз не съм пропуснала нито миг, сигурна съм. Особено в отглеждането на Божидара. Дори понякога спирам да правя много важни за мен неща – прекъсва ми мисълта, започнала съм да пиша текст, което за мен е много творческо и важно, но ако тя влезе и има нещо да ми каже, аз прекъсвам моментално. Жертвам музата си, за да може тя да бъде чута. Защото зная, че ако някой ден тя не бъде чута, това може да нарани и мен, и нея.

Тя ще дойде ли на концерта?

Ще дойде.

С какво ще е по-различен този концерт?

По-различното е, че сме разделили концерта на три части – джазова част, R&B – много рапърска част, в която гости ще са ми Скилър и една страхотна мацка – Джоана Нумерое се казва. Тя е ММА боец, но танцува нечовешки туъркинг. И диско част ще има.  Освен музикално,  тези части ще са много различни и като визия. С мен в колаборация ще е Елена Кокорска, с която заедно пеем в новото парче „Красотата.“ Ще е красива музика, с малко, но абсолютно достатъчно музиканти. Това е последният голям концерт преди албума и националното турне, което ще направя март и април. Исках да се казва „Времето за мен си ти“, но така ще се казва албумът и хората ще се объркат. После исках да е „Всяка година по същото време“, защото моята публика знае, че всяка година около Коледа при мен се случват чудеса и хубави концерти. Накрая обаче решихме, че ще се казва „Красотата“, въпреки че никъде не го написахме. На партитурите ни с Живко пише „Красотата“. Ей така, за наше си собствено вдъхновение, защото наистина това е усещането за музиката, която правим. Красотата е за всички, тя ни прави много близки.


Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография